Въодушевено музициране
Двама велики сатирици бяха писали, че спасяването на давещите се е дело на самите давещи се... Ето че софийските оркестри и всички, които са разчитали да свирят в зала „България”, посред ваканцията научиха, че управата й търси/избира фирма и започва ремонт. Съвсем по нашенски. Без планиране, без предупреждение поне половин сезон по-рано! Та, ръководството на Филхармонията анонсира затварянето на залата „съвсем навреме”, което би бил интересен тест за инициативност и креативност, ако не беше влязъл, както ние, музикантите, казваме, „на слабо време”. Задачата от началото на сезона 2011-12 г. вече е да се спасяват; да успеят да намерят къде да свирят. Чух да се обявява как от новата година ще имаме реновирана блестяща зала. Това ме изпълва с огромен скептицизъм - като знам как се прави ремонт у нас... Тревожи ме и фактът, че при предишния залата твърде малко се промени. За разлика от Операта и Народния театър, например, които възобновиха великолепието си след ремонта. А любимата зала „България”, в която съм била на толкова незабравими духовни празници, от години все си мирише... на нещо си. Няма да навлизам в подробности. Дано сега стане друго. И мъките на музикантите и публиката да не са напразни.
Ръководството на Радиооркестъра е избрало – за втория си цикъл този сезон - студио 1 на БНР. Чудесно като акустика място, но поемащо по понятни причини малко публика. „Непознатата класика” е наслова на концерта, дирижиран от Гюрер Айкал (Турция). Великолепна е идеята да се любуваш на малко или съвсем неизвестни скъпоценности в една ”бутикова”, както образно е писано в програмата, атмосфера и да откриваш нови страници в музиката. Като детската симфония № 6 на Моцарт - умилително красива, с изрядни, писани с ученическо старание, форми на класическия симфоничен цикъл. За пръв път я слушам - тази прелестна в искреността и елегантността си творба, в която усещам божествената дарба, ведростта и инвенцията на бъдещия велик Моцарт. Също за пръв път се докоснах до непознатия-познат Брукнер в Симфония № 0 (Нулева), ре минор. Всъщност, би трябвало да е втора по реда на написването, но, под влияние на критиката, композиторът я занулява/замразява и тя е изпълнена много след смъртта му, през 1924 г. Мащабна, но не в смисъла на „божествените дължини” на големите му симфонии, творбата разкрива богатата душа на Брукнер, в която с една особена плавност преливат - като цветове на небесна дъга - чувствено-романтични, мечтателно-съзерцателни емоции. Родени от връзката му с вярата и с природата, от всичко, което докосва сърцето на автора, което му носи наслада и блажена утеха. Също и на слушателите. Естествено, рефлексията идва от изпълнението на Симфоничния оркестър на Българското радио, който реагираше и моделираше интерпретаторските виждания на Гюрер Айкал. Много опитен диригент, който не робува на атрактивните жестове, а знае и може да превърне музикантите в гъвкав, споен, не само произвеждащ, но и слушащ музиката ансамбъл. Айкал ми напомни за големите диригенти от миналото, които владеят изкуството да подчиняват многообразието от личности, съставящи оркестъра, с цел да се постигне истинската ансамбловост - израз на единното въодушевено музициране. Което е магията на оркестровото изпълнение.
Симфония концертанте, опус 84, пък е късно Хайдново творение, в което диалогът - и вътре между солиращите, и между тях и оркестъра, има формообразуващи функции, а мелодиката и хармонията пренасят в образно-емоционалния свят на възрастния, страстно влюбен в живота Хайдн. Свят, рисуван с цветовете и тембровите сияния на обоя - Слав Славчев, фагота - Мария Черноокова, цигулката - Галина Койчева, и челото на Христо Танев. Прекрасни млади таланти, чувствителни, излъчващи силна любов към своето изкуство, към музиката.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
