Историография без комплекси
Иван Билярски, Сказание на Исайя Пророка и формирането на политическата идеология на ранносредновековната държава, ПАМ Пъблишинг къмпани, София, 2011
Новата книга на Иван Билярски описва с дългото си заглавие предмета, намерението и резултата на изследването. Няма как там да бъде отчетено и основното му постижение: методът, за който най-вече искам да говоря.
Тълкуваният източник е един от най-загадъчните средновековни български текстове. Той е запазен в един ръкопис, и то от началото на XVII в., съхраняван в руска колекция и публикуван за първи път през 1890 г. в Сърбия, а след това многократно преиздаван, коментиран и превеждан.
Билярски доказва, че става дума за компилативна творба, състояща се от няколко елемента: създадена е не изцяло през ХІ в., а е допълвана и дописвана, на което отгоре в ръкописа липсва финалът. Удържайки своята адекватна на епохата гледна точка (за мен това е фундаменталният му принос), той поставя Сказанието в контекста на изграждане на новата християнска идентичност и на свързаната с нея политическа идеология на българското общество след покръстването.
Като се дистанцира от ред конюнктурно-успешни прочити на текста, Билярски подчертава, че той е български, но не апокрифен летопис (в смисъла на богомилски или поне еретичен), че не е патриотично съчинение и в него няма „фолклорни или езически остатъци”, чието „откриване” там е разпознато като резултат от „тракийските и прабългарските бълнувания на българската историография през 70-те и 80-те години на ХХ в.”. Разобличават се и твърденията, че текстът има някакъв „оригинален български характер”, отразяващ „народната памет”: в интенцията на Сказанието няма нищо специфично българско. Конфронтирането с „патриотично насочените” коментари и тяхната мотивация е възлово място в изследването.
Билярски, от друга страна, се вписва в традицията, проблематизираща „позитивисткото четене” на средновековни текстове. Сказанието няма почти никаква историко-информативна стойност. Без да се изключва частична историчност на разказваното, не това е посланието на текста. Той се вписва сред няколкото славянски „исторически” писания, които следва да се определят като визионерски или профетични. В тях се разказва или по-скоро се „прави една история (нямаща почти нищо общо с фактическия ход на събитията), която необходимо да извежда до едно бъдеще, положено от автора-визионер като причиняващо събитийност и при това необходимо предстоящо”, както съм си позволил да формулирам и аз преди 20 години.
Билярски оправдано се концентрира най-вече върху знаковата и символната образност. Доказва, че Сказанието задава представи за властта, а не описва някакви конкретни събития, лица или факти. То налага имперската парадигма, характерна както за Византия, така и за България, а и за цяла християнска Европа. Текстът, показва изследването, произлиза най-вече от библейската и близкоизточната пророческа литература от апокалиптичен тип. Той е отнесен към въпросите за идентичността, държавата, идеологията и придава на властта религиозен характер, при което стъпва на новозаветна база, но използва главно ветхозаветни образи и парадигми.
Затова неговите основни „персонажи” са богоизбраният и богопокорен цар и царят-обновител. При дефинирането им Билярски анализира серия от „вкусни теми” – Новия Израил, градовете и тяхното основаване, царете и техните имена – при което го прави не просто убедително, но и атрактивно, в каскада от филигранно обработени детайли.
И убедителността, и атрактивността следват от едно принципно отрицание: на „антивизантийския”, респ. български патриотичния характер, вменяван отколе на текста. Неговото наличие би предполагало базисно опълчване срещу ромейската Империя, някакъв изконен антагонизъм между българи и ромеи, какъвто, обаче, епохата не познава, а е анахронистична постановка, произведена от националната ни историография през ХІХ и ХХ век. България е всъщност най-силно византинизираната страна в православния свят през Средновековието.
Затова и текстът демонстрира, показва Билярски, не само лоялност, но и единство между българи и ромеи. Той утвърждава общата християнска идентичност и българо-ромейската общност, апелирайки за едно православно общество. България и Империята на ромеите не са противопоставени, а са описани – в идеал – с общ политически, верски и исторически път. Текстът чертае и една обща християнска топография – реплика на Светата земя. Двамата свети царе, покровители и образци на властта, също са представени съвместно: патронът на българските владетели от времето на Първото царство Петър и Константин Велики (родени, според текста, по едно и също време). Новопокръстените българи са уподобени с ветхозаветния избран народ, при което се развива идеологията на Новия Израил, акцентираща идеята за единството на ромеите и българите на верска основа.
Прецизно промислената методологическа платформа позволява на Иван Билярски да проведе (в първия екскурс на книгата) едно контекстуално изследване и на прочутия Именник на българските князе (ханове) и да го „чуе” в адекватното му, не-анахронистично звучене.
Напомняйки „забравяния” факт, че той не е самостоятелен текст, а е поместен в исторически сборник, изготвен вероятно в преславския кръг около цар Симеон, Билярски подчертава, че Именникът е включен в християнска универсална хроника (между 4 Книга Царства като един вид нейно продължение и част от хрониката на Георги Амартол за Навуходоносор) и е опит за утвърждаване на мястото на „българските князе” в световната история, в историята на създадената от Бог Вселена. Вписването му в този контекст цели промяна на държавната доктрина. Търсят се пътища за включване на неофитите в свещената история на Писанието.
Изграждането на нова идентичност на българите след покръстването предполага възприемането им като нов избран народ или поне култивирането на елементи от такова самосъзнание. Народът, градящ своята идентичност връз християнското разбиране за историята, вижда себе си не в рамките на родовия или етнически партикуларизъм, а като народ на Новия Завет (продължаващ Ветхия, но без етнически характеристики), т.е. като нов Израил. Така най-важният паметник на езическото държавно мислене на прабългарите е станал част от християнска хроника, която е синтез на тъкмо противоположното мислене, основано на Светото Писание. Станал е фрагмент от християнската свещена история, историята на Спасението.
Ако в България случайно имаше историци на науката, те необходимо следваше да характеризират книгата на Иван Билярски като етапен текст. Като текст, свидетелстващ за продуктивното начало на нов период в българското историческо мислене, освободило се от своите идеологии-комплекси и четящо Средновековието според собствената му мяра.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
