Петък, ранна утрин ( телевизия), брой 37 (2920), 04 ноември 2011" /> Култура :: Наблюдатели :: Диков vs Вучков: гранити
Български  |  English

Диков vs Вучков: гранити

 

Точно в нощта преди деня за размисъл, в петък, Сашо Диков отново повика в предаването си „5 за 4“ Юлиян Вучков да си говорят за най-различни неща, но преди всичко – за начина, по който „смахнатият професор“ води собственото си предаване по Канал 3 „Времена и нрави“. Това е третият път, когато двамата се изправят очи в очи, събирайки очите на публиката; най-първият беше след едно знаменито интервю на Вучков с министър-председателя Бойко Борисов. Тогава, според Диков, неговият колега (и подчинен; бившият скиор и спортен журналист е програмен директор на телевизията) не бил достатъчно остър с премиера, нещо повече – слагал му се и му се подмилквал. Петъчният брой на „5 за 4“ отново беше посветен на подобни обвинения и забележки, както отбелязва един зрител: „Професорът се държа недостойно, не осъзнава грешките си.“ Един вид, разговорът е за осъзнаване на грешките (на „професора“), но в този сблъсък пролича нещо друго, доста повече потрисащо – неспособността на нито един от двамата телевизионни-водещи-за-пример да приеме гледната точка на различно мислещия, нежеланието да чуват аргументи и да влизат в смислен дебат, вместо в хаотично надвикване по разни теми и с нападки за колаборационизъм.
Всъщност, макар и да спорят помежду си, Диков и Вучков повече си приличат, отколкото да се различават. И двамата са гранитно непоколебими в своята правота, и двамата са склонни да подозират несъгласния с тях в отстъп от нравствената чистота (предимно Диков) и в интелектуална недостатъчност (предимно Вучков), и двамата смятат себе си за последна инстанция на истината и морала. Всичко и всеки, което/който им противоречи, е в някаква степен обременен – било умствено, било доблестно. Поведение, лишено от всякакво съмнение в себе си: те са върховната летва, над която е само синевата небесна и евентуално Господ (но за Него не е много сигурно). Ето защо в спора между двамата е трудно да се постигне истината – те са Истината, което значи, че когато тия две истини се срещнат и ударят челно, няма шанс едната да надделее над другата – всяка си тръгва след срещата не иначе, а, за кой ли път, изпълнила и преизпълнила естеството си на Истина. Егоцентричен ригоризъм: всичко различно от мен не е като мен, следователно е грешно, следователно е неправилно, следователно е нечестно, следователно е продажно…
Такава убеденост в собствената непогрешимост е смущаваща, да не кажа плашеща. Защото тя е характерна за догматичното мислене, което, според Честъртън, е самият край на мисленето. Уилям Блейк пък казва друго: „Човек, който никога не променя своето мнение, е като застояла вода и храни всякакви духовни гадини“. С други думи, и двамата са ретрогради, но като че ли по-притеснителното е, че със своето поведение на непогрешимост те задават един модел на масово мислене и говорене, който точно по същия начин като техния е категоричен, безпрекословен, непререкаем и – най важното, изобщо не чуващ и не слушащ другите. Много от тези догматици, владетели на истината и морала, може да срещнем по форумите в интернет, раздаващи присъди и ругатни, скрити зад своята анонимност. Разбира се, нито Сашо Диков, нито Юлиян Вучков можем да обвиним в анонимност, напротив – двамата имат доста показно екранно присъствие, но това още по подкрепя вярата на техните „последователи“ – колкото си по-категоричен, толкова си по-истинен. Истината, обаче, е не продукт на категоричността, а на съмнението (да си спомним Декарт): тя е склонна да се колебае и да опитва да се открие и другаде, не единствено в собствените си думи и мисли, убеждения и предразсъдъци. А когато не го прави, губи качеството си на истина, превръща се във фанатизъм…
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”