Косъмче от четка (изкуство), брой 37 (2920), 04 ноември 2011" /> Култура :: Наблюдатели :: Беден, но...
Български  |  English

Беден, но...

 

Беден, но секси, участници: Антон Стоянов, Викенти Комитски, Воин де Воин, Лазар Лютаков, Лубри, Рада Букова, Галерия “Сариев”, 17 септември – 30 октомври 2011
 
“Беден, но секси” – берлинската формула се оказа универсална за изкуството на кризата. Тя може да бъде приложена почти към всичко, което излиза като художествена продукция днес. Стана част от генералното преосмисляне на цената на изкуството, смяна на приоритети и тенденции, крачка назад и встрани от бързите пазарни коловози. Изобщо, диамантеният череп на Хърст затвори цяла глава в историята. Това беше официално последното жертвоприношение на стария бог, на който десетилетия наред се кланяха артисти, галеристи и публика; и едновременно с това негова най-ярка икона.
Поначало промяната в средствата, които изкуството ползва, винаги е била симптом и реакция на определени социални и политически размествания. Но сега тази промяна е и до голяма степен въпрос на оцеляване. По същия начин, както и артистичните миграции, струпването на младо изкуство в динамични центрове като Берлин.
Но мисля, че ще е твърде пресилено да наслагвам целия този драматизъм с оцеляването върху изложбата в Пловдив. В нея по-скоро става дума само за средствата и за тенденциозно наклонения баланс между производственото усилие и идеята, вложени в определен обект. В крайна сметка, подбраните работи са със сигурност повече секси, отколкото бедни. И при всички случаи няма нужда да бъдат товарени с каквито и да било разсъждения за условията, които са ги провокирали, защото те на практика не кореспондират толкова с тях, колкото с някои стандартни жалони от арсенала на съвременното изкуство – употребата на намерени предмети и стоки за широко потребление, апроприацията на чужди произведения, поп културните извадки, провокацията към свободни асоциации от най-прости обекти и т.н.
Например, Антон Стоянов е построил “стена” от чорапи в типичен “арте повера” стил, които се преливат като минималистично платно в няколко тона на сивото от силно замърсено към снежно бяло. А традиционната византийска иконография, преработена от него в садо-мазо варианти, дава различна, буквална и иронична перспектива към берлинския слоган – с голи светци, увити в черни кожени каиши. Воин де Воин (един от авторите, въведени на българска сцена от галерия “Сариев”) пък попада донякъде в поредицата от реплики на Хърст с една скулптурна комбинаторика от агнешки черепи - своеобразен символ отново на жертвения ритуал. Викенти Комитски също много образно и съвсем символично вижда нещата през енциклопедията The Art Book (буквално пробити две дупки в книгата). Работите на Рада Букова, както винаги много интуитивна, изглеждат, сякаш е консервирала своите случайни и необичайни находки от ежедневието, миговете, в които най-обикновени предмети “оживяват” като диви зверове пред очите ти в триизмерната действителност на въображението. Мебелите на Лазар Лютаков попадат някъде помежду всичко това с променената си ординерност. А черно-бялата фотография на Лубри е почти като перфектната реклама, която очаква само “Беден, но секси”, изписан отдолу с подходящия шрифт, и т.н.
Изложбата – лека закачка в духа на сравнение между “ние” и “те” – всъщност, не стига до някаква реакция, не закача и кризата, а по-скоро разчита на интерпретации. Целта явно е подходяща и умела маркетингова употреба на популярната формула. Съдейки по биографиите на участниците в този случай, паралелът, който се опитва да разтегли между Берлин и Пловдив, минава през София, Виена и Париж. А дали “ние” сме секси или само бедни, си остава под въпрос.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”