Български  |  English

Sofia Dance Week 2011

Прозрачното движение

 

Четвърто издание на фестивал за съвременен танц Sofia Dance Week 2011 (26.09 1.10), организиран от списание1. Зала 1 НДК, Софийска опера, театър „Сълза и смях”, Музикален и Младежки театър
Движението открива тялото в истината отвъд тялото. В танца тялото става прозрачно, знак, през който се чете голямата история на съществуването, едно нескрито от привидности откровение чрез движение. Може би това определя смисъла на фестивалните срещи, които натрупват и сблъскват търсения, визии, характери, идеи, безпокойства, стилове, сръчности и вкусове, за да избликне една нова яснота за настоящето, за ситуацията на днешния човек, да се открие нова прозрачност.
 
SofiaDanceWeek 2011, макар и вече утвърден форум с призната културна значимост - още по-съществена, защото компенсира многогодишен вакуум, в настоящето си издание бе твърде колеблив като цялостно внушение. Значимостта носи отговорност и напомня, че сега се формира публика и се задават вкусови тенденции. Ето защо селекцията от шест заглавия изненадва не толкова с натрапващата се диспропорция в нивата на поканените трупи, колкото с общата аморфност на представянето, липсата на ясна визия за облика на фестивала, за спецификата на изданието му, за генерална художествена линия. В световен мащаб тенденциите са не само многобройни, разнопосочни, но и предполагат безчет подходи към танцовото. Безидейността създава усещане за лутане между различните посоки в съвременния танц и за угодничество пред вкуса на по-широката публика, което неминуемо води до спад на качеството, аморфност и безликост.
Какви са тенденциите, които се долавят чрез представените шест спектакъла?! Танцът и движението се мислят вече не само интимно като акт на себепознание и комуникативно действие, но и мащабно отвъд тялото - мета персонално и имперсонално. Веднъж по посока на виртуалната кинетика и биомеханичното; и втори път в мащаба на долавяне-предаване-ретранслиране на космичната пулсация. Хореографията от опора -земя и контактната импровизация продължават да са двете основни насоки на търсенията. Все още са възможни пластически изненади, стига да се преодолеят шаблоните в самия съвременен танц и движението да се изведе до метафорично ниво чрез промяна на контекста. Тенденцията към фрагментарност, колаж и монтажност (съвременният танц трудно създава мащабни хореографски платна) - израз на резигнираното, субективно и самотно модерно съществуване на индивида все по-настойчиво се конкурира с желанието за нови големи обобщения, мислене с размах и съзерцаване на битийната взаимосвързаност, която замества сюжетния разказвателен класически танц, както и чистия формален танц с нова абстрактно метафорична лексика. Връзката между музика и танц е ранима и превратна – танцът се завръща към драматургията на звука, но търси нови средства - електронни и оригинални партитури. Често се танцува на шумове, пулсации – оголва се ритъмът. Огледалната взаимност образ-музика-звук сега е стилистичен ефект, а не цел. Пространството се разрешава сценографски чрез светлина. Костюмът е близо до ежедневното и тялото, а голотата (общ топос на човешкото) е драматургично силен акцент, конотация в аранжимента на сценичното поведение и все по-далеч от ексхибиционизма и евтината сензация.
Фестивалът се откри с A.S.A., първата копродукция на списание 1 и танцова компания “Дерида денс”. Абревиатурата идва от Average Speed of Answer (Средна скорост на отговор) по идея и хореография на Живко Желязков с участието на международни и български танцьори, избрани след кастинги в Будапеща, Каунас (Литва) и София. Да, танцьорите от чужбина наистина носят друг привкус, техническа прецизност и цвят, но A.S.A., заявен като „пътешествие, преминаващо през различни области от живота, разказ за предизвикателствата на прехода от индустриалното към информационното общество”, е по-скоро младежки опит, отколкото спектакъл, заслужаващ фестивална сцена. Хореографският език се колебае между шаблоните на физическия театър и телесната лексика на земя. Предвидимостта на „драматургията”, несговорената визуална среда на Александър Петров и живото изпълнение бързо дотягат. Сцената е гола, екран и под, отпред четири врати – които неминуемо ще се отворят, неминуемо ще зеят. Пластическата инвенция е далеч от оригиналното, в нея ясно се четат цитати от тук и там, но късовете дори не сработват в общия механизъм на сценичното зрелище, а стоят като механичен сбор. Усещането за упражнение се засилва и от неизравнеността на самите изпълнители, някои с отлична техника и добро сценично присъствие, други сякаш още незавършили школници.
Съвсем различно е внушението на другото българско присъствие - „Тъй рече Заратустра” по Щраус и Ницше на Мила Искренова с балет „Арабеск”. Тук тревожните въпроси на днешния ден търсят своето екзистенциално разрешение чрез откровението на вътрешния нонконформизъм, който предполага будност както на нравственото, така и на естетическото сетиво. Хореографските търсения на Искренова постигат ярки визуални метафори и прекрачват от абстрактния танц в танц-театъра. Актуалният поврат между културата на словото, на писмеността и културата на образа и зрелището тук са разкрити в аспекта на личния избор, на непрестанната жажда и търсене на нещо повече зад неделикатната острота на натрапената видимост. „Тъй рече Заратустра” е повратна творба за езика на Искренова, творба равносметка; тя очертава нова любопитна линия в творческата й мисъл.
Неразбираемо в селекцията е присъствието на спектакъла от Израел BIG MOUTH (Голямата уста), хореография и изпълнение на Нив Зайнфелд, Орен Лаор и Керен Леви. Чистият танц тук отстъпва на социално ангажираното изкуство, което цели не сложно художествено откритие и пластическа неповторимост, а ясно различима политическа прокламация. Спектакълът за по-малко от час разказва как политическото безумие, въздействащо върху тялото и личността като унифицираща строева дисциплина (звуково илюстрирана с бодра руска „Катюша”), поражда жестоки конфликти и непреодолимо страдание – онагледено от танцьорката Орен, която излиза на аванса и застива в ням крясък, подобно на изобразения от Мунк, който разчеква до безумие устата й, докато звучи някаква масова естрадна мелодия. Безспорно това е кулминацията и тя няма как да не е емоционално експресивна. Безумието е преодолимо единствено чрез търсенето на чисто човешка близост и подкрепа. Ако преди вика има само не дотам чисто маршируване по сцената, създадено от устремно ходене и престрояване със завъртане, то след него взаимността пластически е разрешена като контактна импровизация с някои любопитни преходи, напомнящи ренесансовия мотив за свалянето от кръста и полагането в гроба. Тримата, обаче, са далеч от добрата танцова техника и движенията са видимо осъществени с големи усилия. Идейният заряд на спектакъла, осъществен по този начин, изглежда по-скоро кухо декларативен, отколкото дълбоко откровена изповед.
Закриването бе задявка с лекия и весел вкус на младежката аудитория, сценичен комплимент към градската субкултура с ELEKTRO KIF (Франция) по хореография на небезизвестната испанка Бланка Ли и музика на Тео Гутиерес. Безгрижно заиграване с уличната култура. В един клас само от момчета, бели и черни, покрай учебната скука, досадните уроци, младежите си устройват танцови съревнования, които изявяват характера и темперамента им и разведряват учебния процес. В пластическия език са вплетени елементи от хип-хоп и техно танците. Въпреки артистичния заряд и свежестта, движенческите открития са малко, а тавтологиите - очевидни. Въпреки че подобни форми имат своето сценично пространство и публика, едва ли могат да заслужат селекция във фестивал, претендиращ да онагледява чрез най-добрите примери търсенията в съвременния танц. Още повече, че наивно натуралистичният подход на Бланка Ли предполага лесна смилаемост със смущаваща шаблонност, която по-скоро прикрива под лустрото на забавата, отколкото да показва причините за възникването и функционирането на ърбан субкултурата.
BACK (Назад) на трупата Otra Danza, Испания, е спектакъл за себеоткриването и нарцистичните самозаблуди. Любопитен, не само защото поставя оригинален въпрос и намира негово сценично разрешение, а и защото притежава удивително хомогенен сценичен език. Сценографското решение на Луис Креспо – огледален под и дъно, наподобяващо воден поток (пространството на живота е сцена, място за спектакъл) - оригинално допълва общото лирическо внушение на хореографа Асун Ноалес и изящната музикална партитура на Зоуи Кийтинг, съчетаваща акустично виолончело и електронни звуци, напомнящи пулс, ритъм на капки или скърцането на детска люлка. Спектакълът е по-скоро в естетиката на контактната импровизация, но художественият ефект се дължи не толкова на иновативност, колкото на драматургична завършеност и вътрешна оправданост на серията от сола, дуети, терцети и групи. Безброй малки истории, които са част от една огромна и неясна в основанията си космическа драматургия, но зависеща от тези дребни колелца, от тези атоми живот-хора. Контактната импровизация тук постига един оригинален ефект – тя не онагледява личностното взаимодействие, а самия поток на битието, който прелива от тяло в тяло. Движението започва в един, прелива в друг, за да завърши в трети – неговият смисъл е целият преход, линията му е осъществена от всички тела по пътя на прилива и отлива му. Затова и движенческият език е изграден от Ноалес като пулсации. Сякаш всемирът твори безбройните съдби на човеците, за да може сам да погледне към себе си, сам да се осъзнае и да разкрие тайната си.
Истинското откритие на фестивала, попадение точно в десетката, е спектакълът от Швейцария SIDEWAYS RAIN (Дъжд отстрани) на Compagnie Alias, хореография на бразилския хореограф Гилерме Ботело. Спектакълът се нарежда сред най-необичайните, оригинални и изящни творения на съвременната хореографска мисъл. Движенческият език е минималистичен, пределно семпъл и зареден с огромна сугестивна мощ. Новаторството на Ботело е в независимостта от схемите и шаблоните на съвременния танц, които той леко преобръща и подчинява на своята силна творческа воля. Той се връща към изначалната сила на танца, към неговите най-силни и големи теми - времето и човека, любовта, смъртта, очакването, страха, жаждата и копнежа. SIDEWAYS RAIN е колкото космогоничен разказ за възникването на мирозданието и човека, толкова и интимно свидетелство за вътрешната история на всеки, за дълбоката съзвучност между началата, един глобален поглед към вечната трансформация на всемира, който протича през безбройната неповторимост на съществата, възвръща се, преобразява се, припламва, угасва, а тайната на протичането надвишава всичко.
Техниката на танцьорите е забележителна, чистотата на изпълнението впечатлява с педантично спазените темпа и нюансирането на кинетичните идеи. Темпераментът на отделните изпълнители лесно проличава в детайлите, но хипнотичната енергия на изпълнението се дължи на концентрацията и вниманието към отделните истории в тъканта на всеобщия движенчески поток. Ботело е новатор - от шаблонния танц с опора земя прави изненадващи пластически открития. От друга страна, удивлява способността му да развива в единен мащабен кинетичен концепт ежедневни и семпли движения, които да насища с непредполаган смисъл, да ги откъсва от обичайната им и досадно позната функция. Звуковата среда на Murcof (Фернандо Корона) е създадена от пулсации и електронно синтезирани звуци, напомнящи ту въртене и пукане на грамофонна плоча, ту безличното пиукане на машина, ту статично натрупаната енергия на тишина. Този фон с неговото настъпателно вибрато тревожи, успокоява, отвежда в безграничността и подпомага удивителното въздействие на спектакъла. Финалът е разтърсващ - всички се затичват с неудържим ритъм, тичат свободни и сякаш щастливи след цялата серия рухвания и възмогвания. Всяко тяло оставя по една нишка, нишките се множат и множат, превръщат се в редове, фигурите напомнят нотен запис, едно тяло се оказва голо, после второ и трето, четвърто. Най-сетне всички са оплетени в тези нишки, тичат през тази прозрачна, но и осезаема тъкан, оплетени в безброй връзки, мрежа от истории, линии на хоризонт - голи, крехки, победили, смъртни и безсмъртни, защото са оставили следа, нишка...
Дълбочината и психологическата наситеност на метафорите на Ботело сякаш извеждат танцовото изкуство на ново ниво, възвръщат изгубения му ореол – то е говор за онова, което думите не смогват да изкажат; откровен говор за голямото, разпознато през малкото, през неочевидната очевидност, в прозрачността на тялото.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”