Благодарност или прослава
Миналия петък, 21 октомври т.г., Управителният съвет на Съюза на българските художници даде пресконференция по въпроса за прогласяването на Бойко Борисов и Вежди Рашидов за негови почетни членове.
Някои факти и мотиви за прогласяването станаха ясни, други се подразбраха.
Още преди пресконференцията проф. Велислав Минеков бе публикувал Протокол от заседание на Изпълнителното бюро на СБХ, в което дословно се чете:
Получено[е]предложение от министър Рашидов да се покани за почетен член на Съюза на българските художници г-н Бойко Борисов, министър-председател на Република България. По поставения въпрос ръководството на СБХ е помолено да вземе спешно решение.
Решение: ИБ приема предложението на министър Рашидов. За настоящето решение на ИБ да бъдат уведомени по телефона всички членове на Управителния съвет на СБХ и да се поиска тяхното мнение.
По телефона всички са за, с изключение на Цвятко Остоич.
На читателите сигурно ще направи впечатление, че министърът иска спешно решение от една обществена организация. На пресконференцията, обаче, стана ясно, че ръководството на Съюза, след като Министерският съвет взима решението за предоставянето на сградата на Шипка 6 на художниците, предлага на министър Рашидов да го направи почетен член и го пита ще приеме ли. (Протокол от това решение журналистите не видяха.) Очевидно, след това запитване, министърът предлага, за да не е само той, и министър-председателя за удостояване.
Както се подразбра, мотивът за жеста, който Съюзът извършва, е не само благодарността за прехвърлянето на сградата (формалностите тепърва предстоят), а обещаната от правителството сума от един милион лева за ремонта й.
Това, което не можа и да се подразбере, е дали министър-председателят е само отложил приемането на отличието или го е отхвърлил. Впрочем, за тази неяснота УС на СБХ не може да бъде отговорен.
С това можем да приключим с фактологията около почитането на Борисов и Рашидов.
Бих искал, обаче, да напиша няколко думи по повод написаното от господата Цвятко Остоич и Любен Генов в миналия брой.
Отминавам логично проявеното от тях недоволство от текста ми в брой 34. Отминавам забележките, че не съм професионалист, че къде съм бил, когато СБХ е бил заплашен да остане без сграда и т.н.
Не мога, обаче, да отмина неразбирането на най-главното в случая. То засяга функционирането ни като общество. В което, предполага се, всеки си върши работата.
В случая Министерският съвет е свършил работата си – показал е грижа за българското изобразително изкуство, за българските художници – показал е, че разбира значението им за функционирането на обществото ни.
Правителството затова е и избрано, да осигурява нормалното функциониране на обществото. Министърът на културата затова е на този пост, за да разчиства пречките пред духовността.
За подобно логично решение в едно свободно демократично общество може да се благодари. Но не и да се плаща с прослава.
Добре е всеки от нас - от т. нар. интелигенция - които постоянно се оплакваме от корупцията, които се жалваме, че чиновникът постоянно те гледа в ръцете, за да извърши елементарно, предписано му от закона действие, трябва да се замислим за собствените си действия.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
