С Елена Жандова по повод 100-годишнината на Захари Жандов
Менторът бохем
- Много приятно е усещането да съм в тази уютна къща на ул. „Полковник Борис Дрангов” (преди „Потьомкин”), скрита от градските шумове - все едно не съм в София и съм в друго време. Като от приказка е тази стая със стари мебели, клапа, портрети, с мирис на минало и същевременно така искряща... Кога е построена къщата?
- Бащата на майка ми я прави през 1927 г. И родителите ми живяха тук.
- Захари Жандов е известен като един от най-бляскавите софийски бохеми, градска легенда.
- (смях) Докато е бил градска легенда, още не съм била родена. Тази стая е видяла много. Е, в момента не изглежда точно така, както беше, но вижте, това беше пепелникът на баща ми – изхвърляше се, след като се напълни догоре (Съдът е дървен, висок, тесен - изглежда като стара маслобиячка, ала с цигарена патина – бел. а.). Все още има хора, които помнят прословутите събирания на Захари Жандов – непрестанните веселби и разговорите за изкуство, кино... Той не можеше да живее без хора. Беше заобиколен от млади. На 1 октомври ще събера тези, които ги има още. Защото си отидоха мнозина, дори Катя Паскалева и Иван Росенов...
- Срещала съм го само веднъж заедно с майка ви - на вечеря у Христо Цачев, светла му памет, където попаднах случайно като студентка. Всъщност, през цялото време само Захари Жандов говореше и всички с любов и респект го наричаха „бай Захари”. А откъде идва прякорът му Шати?
- От планината.
- Може да се каже, че бохемството и артистизмът му са вродени – майка му е актрисата Елена Хранова?
- На нея съм кръстена. Случайно го е родила в Русе, където е играла в театъра. Там тогава е бил и Васил Гендов, представете си. Баща ми са го дундуркали Кръстьо Сарафов, Сава Огнянов, а директор на театъра е била Роза Попова... Самата му майка, която наричах „мама Лена”, защото беше прекалено достолепна, за да бъде наричана „баба”, също е играла доста в киното - при Борис Грежов в „Изкупление”, в „Българи от старо време” на Димитър Минков, при Захари в „Земя” и „Шибил”, а последната й роля е във „Вечни времена” на Асен Шопов. И вторият й съпруг - Панталей Хранов, чиято фамилия носи, също е актьор и се е снимал в „Грамада” на Александър Вазов, „Те победиха” на Борис Борозанов и още няколко филма. Та баща ми е израснал в тези артистични среди. Освен това, беше близък и с много художници, сред които Пенчо Георгиев, Илия Бешков... Живели са в големи компании. Неслучайно в „Един ден в София” тръгва по художниците...
- Във филмите му прави впечатление специалното внимание към изображението, визуалният контур – нещо, по принцип характерно особено за операторите, станали режисьори. Спомням си, например, поразителното ситуиране на човешките фигури в „Шибил”, което, всъщност, изразява цялата безнадеждност на ситуацията...
- Още през 1938 прави впечатление поетичността на снимките му от планините.
- Важен сегмент от киното на Захари Жандов е музиката. Работил е с най-големите композитори: Любомир Пипков, Константин Илиев, Лазар Николов, Васил Казанджиев... Някъде е доста патетична.
- При Пипков в „Тревога”, „Септемрийци” и „Земя”. Но в „Шибил” Васил Казанджиев не звучи патетично, нито Контантин Илиев в „Отвъд хоризонта”, да не говорим за Лазар Николов в „Черната река”. Изобщо баща ми имаше отношение към музиката.
- Слушаше джаз, нали?
- Какво говорите! Непрестанно. Тук идваха Крумчо барабаниста, Милчо Левиев, репетираха... Ако се отплесна на тази тема, няма край. Между другото, дипломната работа в Белгия на Гошо Минчев през 1977 бе за Захари Жандов. Много дълбок анализ. Честно да ви призная, най вярвам на този труд, вижте само колко богата е библиографията...
- Захари Жандов е живял дълго в киното, но филмографията му не е кой знае колко богата: 7 игрални и десетина документални филма. При това повече е снимал в началото. С игралното кино е приключил през 1981 с „Боянският майстор”. Въпреки че има много екранизации, във всеки филм е търсел нещо различно като форма върху терена на наратива.
- Когато баща ми влиза в киното 27-годишен, то е напълно финансирано от държавата. Бум, веднага прави „Тревога”. Било поръчка – ами просто е нямало други. В тоя момент е нямало специалисти – той сам го повтаряше: „Всички бяхме любители”... Между другото, у нас имаше много силно любителско кино и много бих искала да издиря някои от онези клубове, ако още съществуват... Баща ми непрестанно повтаряше, че всеки нов филм му е експеримент. Ако не го заобича, не го прави. Неслучайно именно той създаде Експерименталната студия към СБФД през 1971. Заместник му беше Маргарит Николов. Когато Сергей Герасимов разбрал за нея, се почудил и по-късно направил същата в Москва. Тя беше много важна за младите, защото навремето не ти даваха да си покажеш носа, ако нямаш тапия. Там при пълна свобода направиха игралните си дебюти Слав Бакалов, Джеки Стоев... Всички млади около него ги наричаха „момчетата на Захари”. И ако „бай” смяташе за най-голямата си титла, тази студия смяташе за най-големия си успех. Между другото, сега се ровя много из огромния му архив и четох негово интервю от 1954 или 1955, където казва, че дори и творческите кадри се избират по друг принцип, а не по моженето и неможенето. Бил е луд! Да се върна на думите ви – той дълбоко обичаше българската литература. В архива му открих нереализиран сценарий по „Немили-недраги”, спомням си, че работиха с Радой Ралин по сценария за Левски, който не беше пуснат, намерих и сценарий по Страшимиров – стигнал е до 54-та страница... Непрестанно го занимаваше въпроса защо сме такива и онакива българите. Четеше много. Търсеше спасение в поезията. Пък и доста добре пишеше. Затова и се съгласяваха да работят с него писатели, като Магда Петканова в „Шибил”, Евгени Константинов в „Боянският майстор”...
- Моят баща като войник е участвал в масовките на „Септемврийци” и разказва, че Захари Жандов доста овиквал актьорите, а те го гледали с обожание...
- Той викаше, викаше, но никога не е нагрубявал. Скоро тук, в кварталната книжарничка, срещнах човек, който е бил асистент-режисьор в Киноцентъра. Като разбра коя съм, каза: „Много ме беше страх да работя със Захари Жандов”. „Защо, бе?” „Страшно викаше.” (смях) Наистина беше много експанзивен. Ами страст – той правеше всичко със страст. И понякога тя имаше доста силен звуков израз. Някой дори го нарече „природна стихия”. Но пък много го биваше в организацията на масовките – дори е помагал в „Героите на Шипка”. А всъщност беше толкова нежен човек.
- Държа в ръцете си негово интервю, където чета: „Често пъти човек не знае откъде идва онова нещо, което го кара да се захване да направи един филм. И аз, честно казано, не мога да проумея факта, че има хора, които се занимават с кино от еди колко си до еди колко си часа. Това не е серийно производство и всяко ограничение в рамките на работното време го опошлява и осакатява непоправимо, превръща го в едно себично изкуство. А филмите са адресирани към другите”. Доста се е раздавал...
- Захари Жандов нямаше никакво чувство за самосъхранение - да си пази енергията, времето – раздаваше се на всички страни.
- Той е откривателят на Рангел Вълчанов.
- Е, откривател – взел го е като студент в „Тревога” да играе Бойко (показва кадър от филма). Вижте го тоя Рангел – рус, рус... Чувала съм го да казва, че се е учил от Захари. Мнозина наричаха баща ми свой ментор. Всъщност, доста сериозен е списъкът от актьори, които е открил за киното – правил е първите пробни снимки на Иван Братанов, например. И, като гледам бележките на баща ми, смятал е, че става едва ли не за всички роли, но все пак го избира за тази на поп Андрей. В „Шибил” Петър Слабаков изиграва може би най-голямата си роля в киното, а най-острите критики срещу филма са били, че той е много ”грозен” и „ръбат”.
- Като споменахте „Един ден в София” (1946), този филм е толкова интензивен като атмосфера, че продължава да бъде цитиран – наскоро кадри от него използваха и Адела Пеева, и Антоний Дончев в прекрасния филм „Кметът”, посветен на инж. Иван Иванов.
- И „Един ден в София”, както често се случва при баща ми, го е направил в някакъв изблик на ентусиазъм.
- Интересно е, че Захари Жандов започва и завършва с документално кино, роден е в Русе – градът на първата филмова прожекция в България, и е обречен на цифрата 1 – ражда се на 1 октомври 1911 и си отива на 1 февруари 1998. Има някаква съдбовна симетрия...
- Не съм се замисляла по този въпрос. А и отказвам да мисля за него като за покойник – и майка ми така се държеше до последно... Мавро има едно стихотворение, където перефразира „моя страна, моя България” като „моя страна, моя Захария”...
- Разкажете за Захари Жандов и Ню Йорк. Доколкото разбрах, сте му асистирала за документалната му тв дилогия „Крос Америка” („Двуетажният Ню Йорк” и „Железният Ню Йорк”).
- Да речем. Макар че той се движеше според концепцията си „един човек, една камера”.
- За нея Юлий Стоянов казва: „Захари Жандов си измисли теорията „една глава – една камера”. Искаше да каже – не ти трябва никой, взимаш си камерата и снимаш, това е истинското кино. Малко се изхвърли, но няма значение. Той постави началото, той пръв го направи, а и не важи ли това с пълна сила днес при новата дигитална техника, когато всеки може да има камера в телефона си? Но не всеки е Захари Жандов”.
- Така е. Баща ми дойде при мен през лятото на 1989 – беше му домъчняло, нямах право да се връщам в България, макар че имах нахалството да се прибера в София през 1986 за неговата 75-годишнина - просто го попитали какъв подарък иска за рождения си ден и той казал: „Дъщеря си”... Абе бяхме се виждали един-два пъти. Първо в Ню Йорк дойде майка ми, после той. Разрешаваха им един по един. И така, пристига с камера Arriflex (от телевизията му я бяха дали) и със записки – всъщност преди това беше идвал в Ню Йорк. И ме побърка със своето любопитство – вреше се по улички, закътани места, отказваше да снима само небостъргачите. И направи „Двуетажен Ню Йорк”, обигравайки пътеписа на Илф и Петров „Едноетажна Америка”. Представете си, това беше близо 80-годишен човек, който хукваше, търчеше и ме влачеше подире си... Оставах без сили, тогава бях и много заета в театъра, а той – неуморен... В един момент му писна да се съобразява с моето време и тръгна да снима сам – по места, за които и аз не подозирах. Например, засне стъклен небостъргач, а в основата му – вградена двуетажна къща, която собственичката й, учителка, се отказала да продаде. Знаеше английски, колкото да се оправя, беше оръшкал Китайския квартал (тогава живеех наблизо) и ме чакаше с топла вечеря – разни риби, една от неговите страсти... Между другото, в този филм за първи път присъствам като консултант. Най-после ме призна. (смях)
- Като изключим „Златна роза”, имаше ли награда, която Захари Жандов не е получил?
- Май не. Пък и той много години изкара и все трябваше да му дават. (смях) Скоро Наско Свиленов ми припомни разговор с него след 1989 (беше му редактор в „Боянският майстор) и му казва: „Наско, обажда ти се бившият герой на социалистическия труд, бившият народен артист...” и ги реди, а той отговаря: „Кажи, бе, бай Захари!”.
- Вие не само носите името на баба си, а и професията...
- Да,обиколила съм провинциалните театри. Ямбол ми беше последният. И, не щеш ли, срещам стария приятел Мавро. Той ме пита: „Елено, къде ще бъдеш следващия сезон?”. И аз му отвръщам: „Ако трябва да ходя някъде, налага се да почна от „А”, а Айтос няма театър. Остава Америка”. (смях) Е, честно казано, вече бях решила да заминавам.
- Кога се случи?
- През 1982.
- А как?
- Първо – имах вуйчо в Америка, брат на майка ми; второ – изключително авторитетен баща, носител на всички възможни държавни отличия… Та как да му откажат дъщеря му да замине? А и България не беше СССР...
- Знаехте ли добре английски?
- Завършила съм английската гимназия. Братовчедите ми, като идваха тук, носеха книги, а и у нас имаше огромна библиотека – майка ми е завършила Робърт колеж. Но, като отидох, в началото изобщо не разбирах какво говорят и само питах „какво, какво” – все пак моят английски беше British (смях) Но, ако бях в Англия, може би нямаше да пробия. А и в трупата на Ливинг тиътър винаги е имало по четири-пет души чужденци.
- Как стигнахте до Ливинг тиътър?
- Сега се питам дали пък тази страст към експеримента не е от баща ми... Навремето в София имаше една чехкиня, Ярмила Менцлова, омъжена за българин. И от дете ме влюби в танца като импровизация а ла Айсидора Дънкан. Тя нямаше работа, защото тогава не се разрешаваха такива волности, но пък много от децата на кинематографистите танцувахме при нея... Оттогава ми е закваската. Сега си давам сметка, че това е било подмолното желание да пробвам... По-късно изкарах година в Париж, 1969. Там имаше гигантски експериментални трупи и се запалих. И първото нещо, което търся в Ню Йорк, е Ливинг тиътър. Неговата техника се основава върху Арто, Пискатор и Майерхолд. Обаче ми казват, че са в Европа. Питам къде мога да намеря уъркшопове – това беше единственият начин да се пробваш. Напътват ме. Тичам. Намирам двама души от трупата, които са се върнали в Ню Йорк, преподавали са в Германия и започвам да уча при тях. Първо един уъркшоп, после втори и те ми казват, че репетират спектакъл и бих ли искала да участвам. Да! После дойде втори спектакъл, трети... Казаха, че основават трупа и ме канят за неин член, но не знаят положението ми в България. Моят паспорт така и така вече бе изтекъл. И така... Трупата съществува до днес. Седмината имаме и общи, и индивидуални проекти, свързани с т.нар. Alchimical Theatre. След време Ливинг тиътър с гръм и трясък се връща от Европа, започваме там, имам и постановка през 1990, която получи много възторжен отзив в New York Times. Та така попаднах, продължих и продължавам. Джудит Малина вече е много възрастна, но Ливинг тиътър съществува, дори си намери малка сграда... Върнах се тук, за да се грижа за майка ми, а сега, когато и нея вече я няма, си давам сметка, че нямам никакво право да оставя да си отидат тези важни следи от творческата лаборатория на баща ми.
- В есе за Ню Йорк Георги Бранев пише: „И пак си спомних думите на българо-нюйоркската актриса Елена Жандова, която преди години ми беше казала: Ню Йорк, това е другата страна на моста между Европа и Америка”.
- И продължавам да го твърдя, защото Ню Йорк не е Америка. Културите, битът, храната – те са си като градчета в града. Затова е и най-близкият до Европа.
- Кой е авторът на този портрет на Захари Жандов?
- Айра Коен. Направи го, когато баща ми дойде в Ню Йорк във връзка с показването на „Боянският майстор” в МОМА. Айра Коен е голяма нюйоркска фигура: писател, художник, издател, фотограф, кинематографист, пътешественик, бунтар... Почина през април на 1976.
- По време на „Любовта е лудост” споделихте, че имате планове за тази къща. Какви са те?
- Ето, виждате целия етаж и терасата. Долу има гараж. Бих искала да запазя старата артистична атмосфера, да основа фондация, да се направи прожекционна зала, защо не и нещо като експериментална студия, за да се подпомагат млади хора. Освен това, могат да се ровят из архива – майка ми стриктно е съхранила всичко.
- Търсите ли съдействие от Министерството на културата?
- Всичко става в движение. Ще ги потърся. Засега имам партньорството на Филмотеката и Съюза на филмовите дейци. Така и така, има я тази къща, има къде да се седне, така и така плащам данък... Защо да не го превърнем в някакво средище? За среща между поколенията, например... За честването на 100-годишнината на Захари Жандов в Дома на киното имаме проект за фотоизложба от оригиналните негативи.
Разговаря Геновева Димитрова
14 септември 2011 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 20.10.2011 15:15
Благодаря
Благодаря
От: Konstantin
Ви приятели от в-к Култура,че ви има.В годините на моята младост в-к Народна култура беше моят прозорец към изкуството и културата.И тъй като сега не мога да ви купувам използвам интернет ,за да ви чета.Благодаря!!
