Български  |  English

Тамерлан, или гледната точка на злото

 

Кристофър Марлоу. „Тамерлан Велики”. Превела от английски Евгения Панчева. ИК „Колибри”, 2011, цена 20 лева
Литературата обичайно или предлага утехи срещу злото, или му служи, представяйки го като нещо друго. „Тамерлан Велики” е уникална пиеса с това, че представя злото като зло и въпреки това предлага на зрителя – или читателя – да се идентифицира с него. Тамерлан не предлага никакъв повод, никакво оправдание за своя безмилостен поход към властта; не си избира малък народец, който уж да освобождава, не тръгва да насажда по-справедлив ред (ни равенство, ни демокрация), дори няма зад себе си ясен бог, който да го помазва и да го прави носител на някаква, права или иначе, вяра. Иначе казано: Тамерлан е безхитростно откровен в основанията на своята агресия – на него просто му се ще да властва. „То и аз”, казва простодушно бившият пастир, когато негов военачалник коментира, че би искал да е цар.
И в това е страшна и притегателна тази пиеса – в това, че показва злото като ненуждаещо се от основания, нетърсещо мимикрия, за да успее. Огромна част от съществуващата литература – криминалната, да кажем – показва злото като представящо се за добро; достатъчно е да го разобличим, сякаш, и то ще изчезне. В други сюжети пък има наказание свише – възходът на злото е предизвикателство към боговете, което задължително бива санкционирано. Не и при Тамерлан.
Още в самото начало на пиесата Тамерлан заявява съвсем ясно, че не приема сделката „доброта срещу отвъдност”. Че не му трябват богове, защото е избрал земното царство пред небесното. Независимо дали самият Марлоу е атеист – а по въпроса има много спорове, - неговият Тамерлан безспорно е такъв; харесва му да го наричат „бич божи” и от време на време да цитира Зевс, но всъщност не вярва в никакви свръхестествени сили, още по-малко пък в такива, които биха казали „Не убивай”. Поразително скоро след средновековните „моралитета” на сцената излиза герой, който няма морал и не бива наказан за това. Напротив, неговата философия на личната изгода привлича другите в една пирамида на властта, която набъбва от алчността или страха на онези, които среща по пътя си. Много епоси възправят срещу злото храбростта, достойнството, човечността. Боя се, че в „Тамерлан Велики” това са епизодични герои, до един постигнати от зрелищна смърт. Императорът на Персия, Микет, в чиято уста Марлоу слага репликата „Проклет да е създалият войната”, е описван като комичен глупак (и убит). Храбрият военачалник на Вавилон, който твърди, че бил запушил сам със своето тяло пробива на крепостните стени, бива провесен с главата надолу от тях и надупчен от стрели. И така нататък. Утехите на литературата, предполагаща добродетелта да надделее, не се предлагат тук.
Шокиран ли е бил елизабетинският зрител? Явно не, защото пиесата е била изключително популярна. Каквото и да говорим за „ренесансовия човек”, той очевидно е обичал кръвта и не се е гнусял от нея; нито пък я е смятал за зрелище, несъвместимо с изкуството. Всъщност, едно от условията една елизабетинска трагедия да се хареса било в нея да има повечко убийства и те да се случват пред публиката – така е у Томас Кид, да речем, но и Шекспир не пропуска да осее сцената с тела, дори в „Хамлет”. При това историческият Тамерлан е живял по-малко от два века преди Марлоу и по един парадоксален начин Западна Европа извлича полза от неговите зверства – като отвлича вниманието на султан Баязид, той възпира хода на Османската империя на запад. Тоест, той се е явил ненадеен съюзник. И това личи в пиесата; личи, че зрителят е готов да се отъждестви, ако не със самия „бич божи”, то с онези, които са се наредили зад него, за да чакат изгода. Дали това носи срам? В сравнение с масовото поставяне на Шекспир, който ни кара да се чувстваме остроумни и дълбоки, и сложни същества, Марлоу днес се поставя извънредно рядко; а при един от последните случаи е бил цензуриран (в частта с изгарянето на Корана). Жалко, би си струвало човек да отиде, за да види реакциите на зрителите, а и своите собствени. С превода на Евгения Панчева тази смущаваща пиеса на втория голям елизабетински драматург вече съществува на български. Струва ми се, че има и режисьори, които достатъчно се интересуват от магнетизма на насилието.
А мисленето на Тамерлан, с цялата си несложност, е навсякъде. И в историческите въплъщения на злото от по-ново време (съществуват паралели, както очаквате, с Хитлер), и в масовата нагласа на съвременния човек, че това, към което си струва да се стреми, е собственият успех тук, на земята, а моралът е за глупавите. Че волята да властваш над другите няма нужда от основания – в произхода, в качествата, в мотивите.
В Узбекистан историческият Тамерлан, избивал цели градове, издигнал 28 кули от по 1500 отсечени глави всяка, е национален герой. Негов паметник е издигнат на постамента на някогашен паметник на Маркс.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”