V. V. Putin
Безбройни са, разбира се, реакциите по света на новината, че Путин е кандидат за президент. Предлагаме два – не заради тяхната задълбоченост, а защото са показателни за променящото се отношение към Русия на Запад.
К
В Москва пресата обсъжда заявеното намерение на Владимир Путин да се яви на изборите през 2012 г.: ще стане ли пожизнен президент? Във Фейсбук обсъждат перспективата „Путин 2014”. Обявявайки кандидатурата си на конгреса на партията „Единна Русия”, сегашният министър-председател предложи на сегашния президент да заеме поста министър-председател.
От 2012 година нататък Владимир Путин, който е сега на 58 години, може да успее да получи два президентски мандата и благодарение на конституционната реформа, която удължи срока на президентския мандат, да остане в президентското кресло да 2024 г. (Я после пак да стане министър-председател, а после пак президент.) Стига да го изберат (и, ако може, без прекалени мошеничества), въпреки че това едва ли ще е проблем.
Забавлява ли това руснаците? Когато разбраха, че министър-председателят им иска отново да става президент, руснаците започнаха да се забавляват с новината – в интернет и в кухните си (в страната не съществува развита култура на кафенето).
Ползващите Фейсбук си обменяха изображения на Путин – президент през 2014 година (остарял, много слаб, а гърдите му са украсени с характерните за съветските лидери от брежневската епоха медали) и сдвоен портрет на президент-премиер, които предлагаха да бъдат окачени в кметствата.
Руснаците вярват ли в Путин? За култ към личността въобще не става дума. Руснаците без особено учудване разбраха за връщането в Кремъл на онзи, който всъщност не бе преставал да бъде истинският лидер на нацията, въпреки че премина в правителството. И все пак, вече не му вярват така, както в началото на 2000-те години. Критиката по негов адрес е напълно допустима (стига да не е от основните телевизионни канали).
Все пак, в Русия е широко разпространена идеята, че страната се нуждае от силен лидер. Въпреки че от Москва до Владивосток всички наричат „Единна Русия” партията на „крадците и мошениците” и хората спокойно се надсмиват, гледайки постоянно един единствен премиеро-президентски тандем по новините, смехът им става къде-къде по-горчив, когато ежедневно наблюдават как страната е затънала в корупция. Но ако не Путин, кой тогава?
В страната съществува комунистическа партия, националистическа партия и няколко демократични партии, които участват в избори. Привърженици имат и ултранационалистически, демократически и още няколко забранени или полунеизвестни движения.
Съществува ли реална алтернатива на Путин?
Всъщност, би било грешка да се опитваме да търсим в Русия дисидентско движение (в литературата или политиката), което да е наследник на съветските традиции, или пък силна партийна опозиция, както е във Франция. Това би значило да гледаме през призмата на нашите западни навици на една, толкова различаваща се, страна. В нея наистина съществува неголяма политическа опозиция, но тя е извънредно слаба и не може да бъде чута.
Освен това, опозицията е крайно нееднородна, въпреки че да се съюзи й пречи по-скоро недостиг на обединителна енергия, отколкото отказ да се смесват идеологиите. На практика, в средата на руската политическа опозиция, ултранационалистите и социалдемократите си говорят спокойно. Либералът Каспаров и национал-болшевикът (замислете се за названието) Лимонов говореха заедно през 2006 г., когато създадоха непостигналата особен успех партия „Другата Русия”.
Друг пример. Миналата година лидерът на московското дружество на партията „Яблоко” (основната демократична партия на съвременна Русия) Сергей Митрохин никак не се стесняваше от представителите на екстремистките партии „Движение срещу нелегалната емиграция” и „Славянска сила”, когато дойде на гроба на фена на „Спартак”, загинал в свадата на руснаци и кавказци, чиято смърт стана причина за националистически демонстрации през декември 2010 г.
Контурите на тази размита опозиция, която няма ясни политически програми, е невъзможно да бъдат очертани.
Възможна ли е руска пролет? Въпреки всичко, много руски политолози (и лидери на повече или по-малко известни движения) говорят за възможни протести в случай на рязко влошаване на икономическите условия.
Страната свиква да живее в обстановка на безопасност и комфорт, които така й липсваха през 90-те години. Сега в нея се формира истинска средна класа. Ако нивото й на живот падне рязко, тя може и да не се вдигне на бунт, но във всички случаи ще изрази недоволството си така (с протести, при вот, с ежедневни действия), че промените на върха ще станат неизбежни.
Тогава от ситуацията може да се възползва някой политик (може би той и сега е във властта), който ще се окаже достатъчно изобретателен, за да измести Путин.
Маша Сарфати, Rue89
*
Руснаците заложиха на премиера Путин и това бе осъзнат избор. Американците, които избират кандидат-президент – това особено се отнася до републиканците – би трябвало да се поучат от тях на здрав смисъл. Америка трябва да смени слабия лидер със силен. Какво ще предпочетем ние – селата или глупавото влечение към неща, нямащи реално значение?
Постоянните читатели на този блог са наясно, че прекарах няколко седмици в Русия. Спътниците ми бяха главно американци и често имахме възможност да разговаряме подробно с нашите руски домакини. Официално обсъждахме историята и културата на Русия, но с течение на времето разговорите започнаха да засягат съвременната политика. Най-често американците се интересуваха от Путин. Въпросите, които задаваха обикновено, имаха негативен оттенък: „Защо се примирявате с Путин?” За президента Медведев те знаеха малко и почти не питаха. Особено се дивяха на това, че руснаците характеризираха положително Путин, сравнявайки го с Горбачов. „Да не би Горби да не беше готин, дружеше с Рейгън и така нататък?”, „Нали той демократизира Русия?”, „Защо не го обичате?”.
След дълги беседи всичко се изясни. Руснаците гласуват за човек, който съответства на създалата се ситуация и нуждите на нацията, а американците – за човек, когото харесват. Един от екскурзоводите сподели с нас статистика, която илюстрира руския преход. Като се върнах, намерих тези данни в доклада Pew Research Center от преди пет години. Допитване от 2006 г. показва, че 61% от руснаците предпочитат „силната ръка” и само 29% се застъпват за демократична форма на управление. Руснаците се изказват с презрение за хаоса, възцарил се в демократичните години на Горбачов и Елцин. След него им е нужна дисциплина, но не в такива количества като в тъмните времена на Йосиф Сталин и Леонид Брежнев. Докладът Pew правилно отбелязва, че „Путин смесва това, което най-яростните му критици смятат за съветска репресивност, с техниките и методите на популизма от XXI век”. Всичко това в Русия го разбират и одобряват. В сегашния момент точно това е нужно на страната.
Много от моите американски приятели не можеха да се съгласят с това. Някои даже посочваха, че в Америка, по данни от допитванията, Путин предизвиква негативна реакция – обикновено две трети от респондентите твърдят, че руският лидер им прави неблагоприятно впечатление. В отговор един от руските екскурзоводи забеляза философски: „Как мислите, кое е по-важно – лидера да го уважават в собствената му страна или в други страни?”. В този въпрос има немалко интересни елементи, но по-важното е, че събеседникът ни употреби думата „уважават”, а не „харесват”. Уважението е преди всичко свързано с удовлетворяването на нуждите на нацията. А се харесва това, което помага за удовлетворяване на личните или вътрешните нужди. В Русия, изглежда, са разбрали нещо, което се изплъзва на много американци с техния нарцисизъм.
Всичко това ме накара да си спомня за склонността на републиканците да превръщат във фетиш носталгията си по Рейгън. Да помним Рейгън е правилно, но ние обезценяваме паметта му. Вместо да признаем, че силата на Рейгън беше в готовността му тихо, но упорито да се противопоставя на настъплението на социализма, ние принизяваме значението му, като си спомняме единствено за намаляването на данъците, което бе изгодно на нас лично.
Ние трябва да погледнем внимателно страната си, да разберем какво ни е нужно и да престанем да задаваме въпроса: „А къде е моята изгода?”. На нас отчаяно са ни нужни силни национални лидери, които да поведат страната по правилния курс, независимо как ще се отрази това на нас самите. Ако републиканците отчетат това, може и да се появи нашият нов Рейгън.
Дейвид Хил, The Hill
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
