Тиери дьо Монбриал: Краят на еднополюсния свят
Разговор с френския геополитик
Тиери дьо Монбриал (род. 1943 г.) е френски икономист и геополитик със световна известност. Възпитаник на френското Висше политехническо училище, той е доктор по икономика от Университета в Бъркли (Калифорния). В периода 1973 – 1979 г. става първия директор в Центъра за анализи и прогнози към френското Министерство на външните работи. Бивш преподавател във Висшето политехническото училище, той е ръководил неговия департамент по Икономически науки между 1974 и 1992 г. През 1979 г. създава Френския институт за международни отношения (IFRI), който ръководи и до днес. IFRI публикува годишния доклад Ramsès(Годишен световен доклад за икономическата система и стратегии) и списанието Външна политика. В периода 1993 – 2001 г. е първият президент на Фондацията за стратегически изследвания.
Тиери дьо Монбриал е автор на редакционни статии във в. Монд (2002-2010), след като е бил и колумнист във в. Фигаро (1989-2001). През 2008 г. лансира WorldPolicyConference с цел установяване и разпространяване на инструменти за добро световно управление, чието четвърто издание ще се проведе от 9-11 декември 2011 г. във Виена.
Член на Френската академия за политически и морални науки (от 1992 г.) и на Българската академия на науките (от 2006 г.), той е също така член на Advisory Committee на Peterson Institute for International Economics, Вашингтон, на Carnegie Moscow Center, на Advisory Council на Standford Institute for International Studies, на Editorial Board на Russia in Global Affairs, Москва.
Автор е над двадесет книги, три от които са познати и на българските читатели: Спомени от настоящето, Политическа география, Действието и системата на света. По време на неотдавнашното му посещение в България беше представена в български превод книгата му: Двадесет години, които разтърсиха света. От Берлин до Пекин, София,Център за сравнителни изследвания, 2011, 575 с.
- Бихте ли се ангажирали с обяснение какво точно се случва днес: едва излизаме от една криза и ето че навлизаме в друга? Да не би кризата да е системна? Говори се за криза в икономиката, за криза в демокрацията, дори арабската пролет се обяснява с кризата на авторитарните режими в Близкия Изток. Може би съвременният свят е на път да смени модела си?
- Смятам, че има множество „кризи”, ако решим да използваме тази дума; множество „кризи”, които се наслагват една върху друга. А в дъното на нещата е глобалното приплъзване на силата към Азия. Не трябва да забравяме, че докато дискутираме за еврото, за дефицитите в Европа и САЩ, Китай продължава да има икономически растеж между 7-10% годишно, че Индия набира сила. Такива са процесите, случващи се в дълбочина, което означава, че след 30-40 години центърът на тежестта ще се пренесе в Азия и тя ще се превърне в световната сила. Нещо, което представлява глобална историческа промяна. На второ място (което е пряко следствие от първото), Съединените Щати са на път да изгубят позицията си, завоювана след Втората световна война, която беше препотвърдена и от рухването на комунистическата система, когато се заговори, че живеем в еднополюсен свят. Съединените Щати твърде много се ангажираха с военна сила навън – било то в Афганистан или Ирак, а, от друга страна, се оказа, че днес не са в състояние да разрешат фундаменталните си икономически проблеми. В САЩ настъпва безпрецедентно идеологическо разделение, непознато в историята на тази страна, симптом за което е появата на Чаената партия. Може да се каже, че Съединените Щати преживяват не само класическа икономическа криза, но и криза на доверието, защото тъкмо това представлява понижаването на техния кредитен рейтинг. От символична гледна точка става дума за нещо много сериозно. Смятам, че американците престават да вярват в себе си, което е вече изключителна новост, пряко свързана с промените в света и засилването на Азия. В същото време, както казах, Съединените Щати са затънали в сериозни и нерешими военни конфликти, без да са в състояние да решат проблемите си, свързани с огромния си външен дълг и стимулирането на икономиката, така че те изпитват сериозни затруднения. А на европейско ниво кризата може да се определи като „криза в съзряването на еврото”, свързана с това, че ние не спазваме собствените си правила и критериите от Маастрихт. Ако бяхме спазвали тези правила, нямаше да се озовем в сегашната криза. Но доколкото всяка криза има и позитивен аспект, в момента сме осъдени да въведем нови правила, които да позволят на еврото да оцелее. Що се отнася до кризата на авторитаризмите, тя е факт на световната сцена, както пролича по време на „арабската пролет” тази година, но тук навлизаме в плана на непредвидимото. Никога не можем да предвидим кога един авторитарен режим ще рухне, защото той е изграден на базата на сложни вътрешни зависимости. Китай, например, е управляван от авторитарен режим, но китайските граждани са горди с управлението си и смятат за най-важни ползите от силния си икономически растеж, затова те подкрепят режима. В деня, обаче, когато така сключеният социален договор, по една или друга причина, се разтрогне, режимът става силно уязвим. От тази гледна точка, т.нар. „арабска пролет” дава доста надежди. И лично аз не споделям песимизма на мнозина, включително позицията на Израел или на християните в Ливан, които искат да защитават режима на Асад или пък плачат за диктатурата на Кадафи.
- Все още се усеща резонансът от финансовия шок през 2007 г., но разликата с новата криза е, че този път не потъват големи компании, а цели държави – например Гърция. Какво е вашето обяснение на гръцкия случай? Според анализаторите той е пример за катастрофална финансова политика, гърците, обаче, твърдят, че са стигнали дотук и поради липсата на европейска солидарност?
- Проблемът е, че бяхме прекалено либерални по отношение на гърците. Би трябвало да се върнем малко назад - не чак до приемането на Гърция в ЕС, но поне до влизането й в еврозоната, за да видим, че критериите не са били спазени. Причината е, че навремето никой не е отделял особено внимание на Гърция. Финансовият шок от 2007-2008 г. бързо разкри недъзите на Гърция, но вече беше твърде късно, за да й се притечем на помощ. Трябвало е да се действа много по-рано. Проблемът днес е, че гърците обявяват (подчертавам: само обявяват) множество реформи, без да ги прилагат на практика или пък ги прилагат в недостатъчна степен. А тъй като споменахте думата солидарност, нека кажем, че тя не означава системно запълване на дупките. Необходими са и реални усилия от страна на гърците. Европейската солидарност вече се прояви, защото бяха създадени специални фондове, съдържащи стотици милиарди евро. Ала каквито и пари да се отделят, пропастта е бездънна, ако не се вземат необходимите марки. Вие, в България, също имате опит за тези неща. Вашето излизане от комунизма не стана по безпроблемен начин. Доколкото си спомням, през 1996 г. изживяхте и голяма финансова криза, съвпадаща с кризисната вълна, започнала в Азия и поразила Русия, след което въведохте ред във финансите си. Ето защо смятам, че Гърция преживява изпитанието на истината, но съм песимист по отношение на способността на гърците да излязат от кризата по дисциплиниран начин.
- Тъкмо защото са преживявали финансов колапс, българите не могат да не се питат какъв е изходът от гръцката криза? Дали отлагането от страна на еврозоната на поредния транш за Гърция е магическият ключ, който ще оздрави гръцките финанси?
- Гърция би могла да се измъкне от кризата, ако въведе наложените й мерки. Ако съумее да събере дължимите на държавата суми или например обложи с данък имотите на Гръцката православна църква, която е доста богата. Има много мерки, които трябва да се предприемат и икономиката като цяло да се раздели с измамата. Мисля, че Гърция е страна, която разполага с ресурси: тя има човешки ресурси, има туристически ресурси. Няма никакви причини да смятаме, че страната не е в състояние да се справи със ситуацията, ако наистина го желае. Ако не пожелае, за съжаление, следва фалит и дори може би излизане на Гърция от еврозоната. Това ще е една доста трудна мярка, която не е предвидена в Европейския конституционен договор, но просто няма друго решение. Изпитанието ще е доста тежко за еврозоната, но днес то не може да се изключи изцяло.
- Какви, обаче, биха били последиците от един евентуален фалит на Гърция за еврозоната? Еврото заплашено ли е?
- Смятам, че еврото е под заплаха. Не казвам, че се увеличава вероятността еврото да изчезне, напротив, смятам, че тя е минимална. Но смятам, че за да може да се твърди, че еврото ще оцелее, трябва да бъдат изпълнени три условия. Първо, овладяване на гръцката криза, което, според мен, минава през поставянето на Гърция „под попечителство” (тя остава в еврозоната, но „под попечителство”). На второ място, стабилизиране на другите засегнати от кризата страни, като Италия, Португалия или Испания, които, обаче, в дългосрочен план, проявяват стремеж да приемат наложените мерки. Впрочем, това донякъде е валидно и за Франция, която дълго време отлага за по-добри времена различни реформи, но вече, макар и свенливо, започва да прилага необходимите мерки. Реформите трябва да се извършат. И, на трето място, необходима ни е общо икономическо управление на Европа, което би трябвало да стане факт още с въвеждането на еврото, но не се случи и сега трябва да се осъществи.
- Има ли рецепти как би следвало да реагира една страна във време на подобна криза? Какво да е поведението на страна като България, която не е член на еврозоната?
- България не е част от еврозоната и нека си остане далеч от нея за известно време! Не е сега моментът да се говори за разширяване на еврозоната. Мисля, че и България не го иска, а и еврозоната не е готова да мисли за разширяване в сегашните условия. Освен това, намирам, че България води доста разумна макрополитика и е най-добре да продължава по този път. Вие също имате немалък брой социални и икономически проблеми и трябва да продължите да търсите тяхното решение. Веднага се сещам за проблема с корупцията. Необходимо е в страната да цари достатъчно здравословен икономически климат, за да може българската икономика да се развива по задоволителен начин, да е привлекателна за чуждестранните инвеститори и да продължи да провежда структурни политики, за да подготви своето бъдеще. Има ги, разбира се, всички тези проблеми, изпречили се на пътя ви към членството в Шенген (организираната престъпност и т.н.), които също трябва да намерят решение. Смятам, че това са дългосрочни задачи, но България е напълно в състояние да се справи с тях. България извърши важен скок с членството си в ЕС и просто трябва да продължи напред. А що се отнася до настоящата криза с еврото, то тя не засяга пряко България. Косвено – да, но както всички останали.
- Добре, но какво тогава е бъдещето на една обединена Европа? Не намирате ли, че европейската идея някак помръква, ако намира израз единствено в мерки като „затягане на колана” и „спасителни планове”?
- Смятам, че с термин като „затягането на колана” доста се злоупотребява. Когато се пилеят пари и нещата не вървят, трябва да се вземат мерки. Икономистите добре познават кривата на тези процеси: отначало се минава през най-тежките моменти, но стабилизацията настъпва значително бързо. Винаги е било така в историята на икономиката. Същото е и в медицината: някои лекарства дават неприятни странични ефекти, но човек бива излекуван. Ето защо смятам, че независимо от това, че на Европа може да се наложи да мине през период на слаб икономически растеж и дори да има рецесия в продължение на две-три години, тази цена трябва да се плати, за да може Европа да възвърне своята конкурентоспособност.
- Често споменавате периода „след кризата”. Възможно ли е да се предвиди какво ни очаква след нея? И какъв би бил светът тогава? „Един „постамерикански свят”, свят с повече глобални играчи?
- Никой не би могъл да предвиди бъдещето в детайли, иначе бихме живели в един неодушевен свят, а не в свят, който се променя. И все пак, има някои тенденции, които могат да се предвидят. Вече споменах за нарастващата роля на Азия и на Китай. Не е лесно да се каже какъв би бил светът „след кризата”, още повече, че ще има и други кризи. Смятам, че всички наши съграждани (имам предвид европейците – французи, българи и т.н.) трябва да проумеят, че имаме да осъществим общо дело - става дума за европейското изграждане. Защото, изправена пред Китай, Индия, а също и пред Съединените Щати, които ще продължат да бъдат велика сила, дори когато бъдат детронирани от китайците, Европа може да продължи да съществува единствено, ако бъде единна. В една оптимистична хипотеза виждам утрешния свят като многополюсен свят с множество големи играчи – Китай, Индия, САЩ и Русия, защото тя също ще продължи да бъде важен международен играч, сред които ЕС трябва да се утвърди наново, преосмисляйки своето политическо единство. Европейските политици много обичат да говорят за недъзите на Европа. Лично аз безброй пъти и пред най-различна аудитория съм говорил за предимствата на обединена Европа и си давам сметка, че хората възприемат тези идеи. Трябва да сме горди с Европа и да продължим с европейското изграждане.
- Погледът назад също ни казва немалко за онова, което се случва. Как, например, изглежда светът днес, в десетата годишнина от атентатите на 11 септември?
- Равносметката е, че това бяха десет доста тревожни години, но не се случиха други толкова тревожни драми. Тероризмът по-скоро е в отстъпление. Виждали сме подобни събития и друг път в историята на човечеството – има периоди на хаос и насилие, просто този път това беше извършено с по-модерни средства. Събитията от арабската пролет, обаче, показаха, че народите от мюсюлманския свят са в търсене на нещо друго. Смятам, че след опитите да се възприеме национализмът, а сетне и да се привнесе комунистическият модел в арабския свят през 60-те и 70-те години на миналия век, сега, включително след провала на ислямския фундаментализъм, тази част от света е в търсене на по-адекватни и по-толерантни средства, с които да организира своя социален живот. Тероризмът все още съществува, но проектът на ислямския национализъм, както и опитите за налагане на шериата или за нов халифат, са вече мъртви.
- Ясно ли е, обаче, какъв сезон ще настъпи след арабската пролет? Съдбата не само на Тунис и Египет, но също на Сирия и Либия е съпътствана от немалко въпросителни?
- Би трябвало да бъдем извънредно предпазливи в анализа и аналогиите, които правим по повод на тези събития. За мен правилната аналогия не е с Европа от 1989 г., както би се искало на нашите полски приятели, които са доста далеч от Средиземноморието и свободно проектират „нежните революция” върху събитията от „арабската пролет”. Ако търсим историческа аналогия, то това е по-скоро Европа от 1848 г., по време на така наречена „пролет на народите”. Защото събитията от 1848 г. показаха, че гражданите могат да реагират спрямо начина на управление, но че за постигането на политически плурализъм е необходимо доста историческо време. Не съм в състояние да ви кажа какво ще се случи в Либия с днешна дата, защото ситуацията там е все още извън всякакъв контрол. Би следвало да очакваме немалко перипетии в тази част на света, но лично аз съм склонен да се надявам на положителен изход в дългосрочен план.
- Въпросът е кой ще доминира при вземането на решения в един многополюсен свят? Казахте, че Китай, който е притежател на голяма част от американския дълг, ще детронира САЩ, но как би изглеждал един свят, където важните решения се вземат в Пекин?
- Нека се замислим каква е днешната роля на Китай. Основното послание на Китай днес е да казва на американците и на европейците: „Първо въведете ред у дома си, а после ни казвайте как да живеем”. Да не забравяме, че основният залог на световното икономическо управление е всеки глобален играч първо да въведе ред във финансите си. Това означава, че Китай няма никакъв интерес от съществуването на икономически хаос в САЩ или Европа, защото глобалната икономика е въвела такива зависимости, че Китай много скоро би бил засегнат от този хаос. Разбира се, че Китай е проблем. Въпросът е да проумеем каква е същността на проблема. Някои смятат, че проблемът преди всичко идва от големия икономически растеж на Китай. И това, от една страна, е вярно, защото тъкмо този растеж буди страх. Но представете си хипотезата, в която икономиката на Китай спира. Това би означавало единственият мотор на световния икономически растеж да преустанови работа. Тогава оплакванията биха се увеличили. Ние се оплакваме, че Китай е прекалено силен, но бихме продължили да се оплаквали и ако Китай стане прекалено слаб. Ето защо, вместо да се оплакваме, аз призовавам да въведем ред в делата си. Защото, въведем ли ред, със сигурност ще постигнем успеха на китайците.
- В рамките на този многополюсен свят вече се очертават и нови важни играчи, като Турция или Бразилия. Впрочем, Турция не е ли един от най-важните партньори на Европа, особено в близкоизточните процеси?
- Турция и Бразилия наистина са две от най-важните страни в новия многополюсен свят. Бразилия доста засили позициите си и придоби нова динамика, особено след победата на президентските избори на г-жа Дилма Русеф. Що се отнася до Турция, безспорно е намерението й да играе важна роля в региона. Анкара е на път да си възвърне изгубени исторически позиции – спрямо Русия, черноморските страни и т.н. Европа трябва да осмисли това ново съседство.
- И, накрая, как все пак би изглеждало едно ново световно управление? Форматът G 8 вече изживя времето си, а опитите да се стигне до по-глобални формули с нови световни сили във формат G 20 засега търпят провал?
- Самият аз бях инициатор на важна конференция, посветена на световното управление. Това е много важно с оглед на видимостта на световната политическа система в средносрочен план. Смятам, че световното управление в сферата на икономиката в момента е особено неустойчиво. Форматът G 20 e по-скоро дискусионен форум, отколкото форум, на който се вземат решения. А виждаме, че световните финансови институции, включително МВФ, имат ограничена ефикасност. Ето защо е много важно да се стимулира дебатът за световното управление. Но аз пак се връщам към идеята си: не може да има световен ред, ако първо всеки не подреди нещата у дома си. И не би могло да се очаква другите винаги да решават проблемите ви.
Разговора води Тони Николов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
