Тя беше по-свободна от всички
Разцъфналите дървета в нощната светлина, размитата от дъжд белота и зеленикава свежест, леките овали на Родопите. Енергичният рисунък на проницателните портрети. Здравата здрачевина и уютните бързеи в пейзажите. Непредсказуемостта в пресъздаването на зримия свят чрез изкуството, от която сама оставаше учудена. Градинарската грижа за корените на абстракцията. С всичко това свързвах най-голямата за мен българска художничка – Магда Абазова. Беше тъй кротка и безкомпромисна като човек, така могъща като живописец.
Превалила отдавна 80-те, беше по-свободна от всички. Красива като видение. Нямаше как, обаче, човек да я класифицира, колкото и да го бива в думите.
И така – до експозицията през 2011 г., когато се прибави нещо друго. Два автопортрета, от които Магда гледаше със стъписана чистота, леко ужасено и дистанцирано. Вече ме гледаше отвъд времето. И, разбрала всичко, тихичко си отиваше.
Днес, когато Магда Абазова окончателно се превърна в светлина, съм убеден, че непринудеността и финесът на нейния новаторски свят ще продължат да ни причастяват.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
