Два концерта
Рубриката “Наши успехи в чужбина” бе задължителна за социалистическите музикални издания. Аз я ненавиждах, естествено, защото директно ми напомняше доколко ненормално е битието ни. Та за всяка стъпка в чужбина – и на добри, и на не толкова добри музиканти, да се пише, за да е ясно как “оттатък” се слисват от социзкуството в цялост. И ако сега пиша за тези два концерта, то е, защото тук възникват въпроси, които, може би, биха били интересни за нашия кръг.
Берлин
Бях приятно изненадана да видя афиш на Дойчес симфони оркестър с диригента Йордан Камджалов. Това бе дебют на диригента, който е избран за генералмузикдиректор на град Хайделберг, както пише в сайта му. Което всъщност означава главен диригент (тъй като интендант има) на формацията Театър и оркестър в Хайделберг. От сезон 2012/2013.
Камджалов бе това лято в София и прави записи в БНР. Предполагах, че някои елементи от неговото диригентско поведение се дължат на някакво притеснение от родната среда, въпреки че професията съвсем не го допуска. Бях слушала Дойчес симфони седмица по-рано в рамките на фестивала. Тази вечер залата на филхармонията бе доста изпълнена, а цикълът “Дебюти”, в който е вписан концертът, се предава пряко по Deutschlandradio Kultur. Програмата на концерта бе с музика от Финландия и Русия. В първата пиеса - “Хеликс”, за оркестър от Еса-Пека Салонен (един микс между ранни Равел и Стравински с Дебюси) трудно познах звука на оркестъра... 19-годишната цигуларка Хейджун Парк свири Сибелиус; тя е технична, с добър инструмент и възможности да ходи по света и да се учи. С диригента, който дирижира цялата програма наизуст, имаха еднаква склонност към преувеличено внимание към детайла, което и тук, и по-късно в “Жар птица” – Приспивна песен, разпадна темпото, че и музиката. Имаш чувството, че развитието спира. Другият солист, пианистът Михаил Лифиц (1982) от Узбекистан, учил в Италия и Германия, за своя дебют бе избрал Концерта за пиано, оп. 20 на Скрябин. Той е експресивен, много по-чувствителен от цигуларката към музиката, която изпълнява, към структурата й. Гради форма, подчертава процесите в нея. Финалът бе изцяло диригентски – с Втората сюита на “Жар птица” от Стравински, където с радост чух и по-различен звук от оркестъра с красиво обагрен звук, с ритмична подвижност и вкус... Драматичен спад се получи към края на пиесата. Доста разочароващо – като музика. Като артистичност и като мануално поведение – също. Говоря не само за повече или по-малко талант, а и за професионализъм. В биографията на Камджалов са описани контакти с всички големи диригентски имена на деня, а в сайта му са поместени прилежно и снимки с всеки от тях. Изглежда има модерни параметри на диригентската професия, които не познавам.
Кьолн
Не така громко, но с постоянна и качествена музикантска съзидателна работа в европейското пространство са забелязани и отдавна “записани” Драгомир Йосифов и основаният от него преди две десетилетия ансамбъл “Музика нова”. Съставът се държи и до днес без никаква постоянна финансова подкрепа благодарение на чувството за мисия и дълг у Йосифов и музикантите от ансамбъла. Това е общество от съзаклятници, което прави само едно: свири страхотно качествена музика, много голяма част от нея българска. През миналия месец те бяха поканени в залата на WDR, Кьолн, като участници във фестивала ensembl[:E:]uropa (германците са много талантливи в измислянето на подобни заглавия), а концертът бе излъчен по WDR 3 на 20 септември вечерта. Чух тъкмо това излъчване във великолепен запис.
Концертът на “Музика нова” показа Сменящи се центрове – Концерт за четирима (1998) на Фридрих Голдман (1941-2009), автопортрет сякаш на големия творец и ум, силно свързан с България и като човек, и като музикант. Творбата му се “събира” от отделни “парчета” с изумителна целенасоченост на музикалното движение заедно с преобладаващата афористичност на изказа. От отломки и сенки (2011) е заглавието на световната премиера на Божидар Спасов (1949), който отново играе с “пластовете на времето” – силно емоционален отговор, обобщение и сбогуване с досежни негови идеи (серията Фиато континуо от фолклорен материал и лайв електроника) и знак за следващ етап. По-познати за българския естет са Октандър (1923) на Едгар Варез (1885-1965), изключително трудна в съчетанието на противоположни по височина и плътност звуци, както и комплицирани метрични сегменти; латентната поетичност на Метаморфози 2 (1986) от Лазар Николов (1922-2005) - приятно ми беше да слушам модераторката на концерта Мартина Зеебер, която говореше много вещо за българската музика и определи Николов като патерналистична фигура за модерната българска музика, а Хроноутопия (2007) на Драгомир Йосифов (1966) - като красиво бленуване по сакрални звукови топоси за време и пространство.
И в заключение: две големи германски радиостанции в една вечер (20 септември) излъчиха два различни концерта с българи! С класически програми! В днешна България това отдавна не е възможно. Впрочем, все по-често мисля, че тъкмо Германия е страната на вътрешната ни музикантска емиграция – с нея се разбираме повече, отколкото с нашата. Ние, това сме музикантите, които се занимаваме с класическа и съвременна музика, която не се представя по стадиони и спортни зали, а в концертни (ако ги има).
Берлин - София
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 10.04.2012 20:34
Kой е Камджалов ли?
Kой е Камджалов ли?
От: Valcko Velikov
Уважаема г-жо "критичен наблюдател"!
Задавате ли си въпроса защо този толкова млад и безпорно талантлив наш диригент е така ласкаво оценен от чуждата критика и му е гласувано такова доверие...?И какви са Вашите критерии и еталони за "диригенти" и "ръководители" в България....?????
Задавате ли си въпроса защо този толкова млад и безпорно талантлив наш диригент е така ласкаво оценен от чуждата критика и му е гласувано такова доверие...?И какви са Вашите критерии и еталони за "диригенти" и "ръководители" в България....?????
