Да достигнеш Марс
Жозе Сарамаго. Слепота. Превод от португалски Вера Киркова-Жекова. ИК Колибри, С., 2011
Социалната антиутопия е жанр, който бихме си представили най-лесно чрез неговите популярни версии в научнофантастичната романистика и в холивудското кино. Почти винаги обществото е представено в ситуацията на постапокалиптичен стрес: някаква ужасна катастрофа е причинила край на познатия свят, разместили са се най-дълбоките основи на реда и закона; човешката природа излиза от рамките, в които хилядолетия наред я удържа цивилизационният процес; следва хаотична и бърза деградация на оцелелите индивиди, които се лутат из останките на предходния – и в безвремието на новия – си живот.
Върху традицията на този жанр, наричан понякога метафизичен хорор, португалският писател Жозе Сарамаго създава преди шестнайсет години своя роман „Слепота”. Заглавието сякаш сдържа един ироничен опит за отговор на португалското правителство, което само три години по-рано е проявило моралната слепота да инкриминира по религиозни причини друг роман на Сарамаго, „Евангелието по Исуса Христа”. Без да засяга пряко някаква религиозна тематика, „Слепота” всъщност продължава усилията на своя автор да преосмисля религиозния опит на човека в контекста на модерния свят. Тук обаче не говори пряко древният месия Исус; тук целият сюжет е изграден върху алегоричния смисъл на една кратка история, разказана в Деяния на светите апостоли от Новия Завет. Юдеинът с римско гражданство Савел, ревностен гонител на първите християни, изведнъж ослепява на път за Дамаск. Светът потъва в тъмнина, из която се носи гласът на Христос: „Савле, Савле, що Ме гониш?” Три дена по-късно Савел проглежда отново, сега вече с широко отворени за истината очи; Савел е станал Павел.
В романа на Сарамаго – един след друг, като засегнати от някаква ужасна зараза, епидемично ослепяват всичко хора; ослепява самият Човек. Повествованието примесва натуралистични наблюдения върху физиологията и психологията на индивида с елементи на фантастичното и абсурдното – заради това понякога сравняват писането на Сарамаго с традицията на южноамериканския магически реализъм. Катастрофичната ситуация отмята воала на културните наслоения, на морала, на всички условности и преструвки, с които е обвит животът на съвременния човек; човешкото застава пред погледа на читателя беззащитно, сляпо и голо, но и ужасно, грозно и зло в своята слепота. Разказът е ту хладно регистриращ, ту ироничен, ту безжалостно суров, ту пестеливо трогателен... Няма граници между тези аспекти на повествователното отношение, те се преплитат непрекъснато, дори в границите на едно-единствено изречение. Читателят никога не се сдобива с облекчението да има само едно мнение, само една „правилна” гледна точка. Той е хладнокръвно отдалечен от това, което се случва на сюжетната сцена, и в същото време вътре в него, сякаш съзнанието му се е превърнало в невидима сцена, на която се разиграва абсурдният спектакъл, наречен човешки живот. Изграден върху една проста и кратка фабулна ситуация, „Слепота” прилича на широко разгърната, богато надиплена в сюжетни драперии парабола (кратък разказ с нравствено внушение, в алегоричен стил, у нас по-често познат като притча). Романът изгражда художествена алегория на човешкия разум – сляп в ежедневието на своите грехове, но все пак способен на прозрение и очистване. „Не мисля, че хората изведнъж ослепяват – казва авторът в едно интервю. – Мисля, че винаги сме били слепи. Слепи, но можещи да гледаме. Хора, които могат да гледат, но не виждат.” Алегоричният характер на разказа е подчертан и от липсата на лични имена в назоваването на главните герои: първият слепец, докторът, жената на доктора, момичето с тъмните очила...
Когато бразилският режисьор Фернандо Морейлес снимал филм по романа, Сарамаго много настоявал градът, в който се развива действието, да не притежава чертите на нито един конкретен град, на нито един народ. Очевидно, неговото писане е прицелено към въздействие върху всички хора – без разлики от геополитически и национален характер; книгите му се стремят да изграждат портрети на една по християнски универсална и безвременна Човешка Душа. Задача, осъзната от него самия като изключително трудна, както нерядко твърди: „По-лесно е да достигнеш Марс, отколкото сърцата на своите съвременници”. И все пак недоучилият син на бедни португалски селяни, комунистът, католикът, нобелистът Жозе Сарамаго достига любов и признание, макар и след първите шейсет години на своя живот.
За пълноценното възприемане на „Слепота” от българския читател голямо значение има изключителното умение на преводачката Вера Киркова-Жекова. Навсякъде по света критиците отбелязват, че един добър превод на Сарамаго е истински подвиг: липса на абзаци, огромни изречения, в които пряката реч се прелива в авторската, минималистична употреба на препинателни знаци, неясни граници между думите, които изричат различни герои... Сякаш авторът иска да принуди своите читатели, всеки читател отделно, да се събуди от житейската слепота и да прогледне с цената на много усилия и духовна борба.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
