Новият вихър на Киряков
„Горяни”, документален, 2011, 120 минути, сценарист и режисьор – Атанас Киряков, продуцент - Арт 47 – Иван Павлов, копродуценти Камера и ArsDigitalStudio; оператор - Димитър Митов, музика - Теодосий Спасов, с участието на Руси Чанев и Васил Бинев.
Премиера на 27 септември в Дом на киното
Със смайваща експедитивност документалистът Атанас Киряков влиза от тема в тема и от филм във филм. Любопитен, рефлективен и енергичен, той неуморно анализира колизиите в българската душевност през човешки съдби - космополитни или маргинални. Героите му са билкари, комити, художници, писатели, рибари, а филмите му - вълнуващ вихър на оцеляването, побрал минало и съвременност, идеология и свобода, политика и битие...
Навремето Атанас Киряков пръв дръзна да извади забранената зверска картина на комунистическите лагери през ужасяващи спомени и уникални документи в „Оцелелите” (1990) и „Обречените” (1994). Ето защо не е изненада, че тъкмо той направи и първия документален филм за горянското движение в България (1944-1956), което е всъщност първото в Източна Европа съпротивление срещу режима – много преди Берлинското въстание и Унгарските събития. Изненада е, че го направи чак сега. Но темата се оказа строго охранявана – всички сме чували за горяните, но по-скоро като авантюристичен епизод с фолклорна окраска. Когато Киряков заживя с филма миналата година и го попитах защо чак сега, той отвърна: „Поради липса на информация съм си мислел, че това са малки групички от хора, реагирали на местни равнища тук-таме. Сега излезе първата част на архивен материал от “Държавен архив” – 800 страници донесения на МВР, ДС и само от тези документи може да се разбере колко спонтанно и мащабно е било това движение, как хората са реагирали срещу отнемането на елементарните им права – късането на пъпната връв на селянина със земята, с традицията”.
„Горяни” е двусерийна мозайка с епилог за случилото се в България след 1944, когато съветската армия е посрещната като освободителка, новата власт съсипва мощното земеделско движение, а страхът помита демокрацията. Мотото е: „Филмът е за всички, които бързо забравят, и за тези, които не искат да знаят”. В кадър оцелели старци разказват горянските епизоди от младостта си и обясняват излизането си в планината като изблик на несъгласие с отнетото им право на земя и свобода. Спомнят си за последвалите адски милиционерски разправи, вдъхновени от КГБ. Най-страховития куриоз разказва Тодор Цанев: бил е натикан в затвора за 20 години заради написана клетва от 20 думи. От филма става ясно, че най-важните райони на горянството са Кюстендилско, Пиринският край, Средногорието, Русенско и Сливенско, но и че е липсвала връзка между отделните групи. Тоест, липсата на централизация в движението предварително го е обрекла на гибел – пореден случай в историята ни. Сред живите разкази на участници и роднини са включени архивни кадри, документи, президентът Желю Желев, конференцията в Европейския парламент «Изстраданата европейска мечта на България 1944-1989», организирана от евродепутата от ГЕРБ д-р Андрей Ковачев, където виждаме и някои от героите на филма, оскъдни зимни пейзажи с морни птици... Камерата на Димитър Митов е, както обикновено, свръхчувствителна към лицата, а музиката на Теодосий Спасов се превръща в контрапункт на политическото безумие.
Документалното изследване на Атанас Киряков е респектиращо с мащаба си. Но е разточително по-дълго от одобрения проект. Разбирам аргументите на автора да направи две серии, но не и монтажния им дисбаланс. Харизматичните едновремешни горяни във втората серия засилват усещането за тавтологичност в първата. А радикализмът в компютърното взривяване на Паметника на съветската армия е импулсивен – внушението би било далеч по-обемно, ако го бе показал с автентичната му пролетната «маскировка», която действително показва, че промени в България има. Знам колко трудно му бе да работи по този проект, подкрепен на първо място от НФЦ и чакащ на опашка за субсидия. И «Горяни» е поредното доказателство за абсурдното състояние на киното ни в момента – не може да се снима с единия хъс!
Солидарна съм с мнението на Киряков за важността на двата жеста на евродепутата Ковачев (освен срещата в Брюксел, той организира издаването на 1000 диска от филма, предназначени за различни университети и организации в Америка, Европа, България), но това не е повод за прослава на властта в цял епилог, та дори да е приела (по предложение на президентите Желев и Стоянов) 1 февруари за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Още повече, че и героите в кадър твърдят, че комунизмът не си е отишъл, и самият автор в обръщението си след прожекцията в Дома на киното призова: «Моля ви, реагирайте, протестирайте, пишете, обръщайте се към европейските институции – че у нас многоглавата ламя на тоталитарната система е навсякъде, че в нейни ръце са парите, откраднати от българския народ, в нейни ръце са лостовете за манипулация и фалшификация на истината. Нека алармираме света за всичко, което те вършат, и да не позволяваме България да се превръща в Троянски кон в Европейския съюз».
„Горяни” е важен филм и на всяка цена би трябвало да се гледа от колкото се може повече хора. Посланието му е кристално - вероятно бихме допускали по-малко грешки, ако си знаем историята... Премиерата бе многолюдна и еуфорична. Но пък за първи път филм на Атанас Киряков не ме хвана за гърлото.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
