Български  |  English

Преводи и преиздания

 
Никос Казандзакис, „Рапорт пред Ел Греко”, превод от гръцки Георги Куфов, изд. „Enthusiast”, С. ,2011.
 
Един от липсващите дебати в българското културно пространство продължава да е този за качеството на преводите, които се появяват на българския пазар. Отсъстващ дебат, който ощетява читателите и не им позволява да чуят нито за преводаческите постижения, нито за преводаческите провали. Съюзът на преводачите в България опитва да преобърне тази тенденция с периодични дискусии или обзори на преводната продукция, но тези опити са крайно недостатъчни на общия фон. Още повече, че наистина единици са културните журналисти и критиците, които поддържат тази тема.
Макар да отчитаме, че тази ситуация не е нова, в началото на 90-те нещата като че ли стояха малко по-различно. Вярно, в издателската дейност тогава цареше хаос, появяваха се маса пиратски издания, използваха се стари преводи, но тъкмо това се беше превърнало и в тема за журналистическото писане. Набиращият скорост и тираж нов вестник „24 часа” в първите години от съществуването си редовно обръщаше внимание на състоянието на преводите. И докато специализираните литературни издания бяха прекалено заети с утвърждаване на новите стилове, с развенчаването на авторитетите и превеждането на автори, които са били табу; и не им оставаше време да следят масовите издания и тяхното качество, „24 часа” се опитваше да поставя актуални проблеми и да води дебата за качеството на преводите, които излизат. Така, да кажем, в интервю с тогавашния председател на Съюза на преводачите Александър Миланов е повдигнат въпросът за правната защита, която преводачите искат срещу пиратите в бранша. А самото издание периодично публикува информации за издатели мошеници, които не плащат авторски права за превод, или изброява заглавия, в които не е упоменат преводачът. А по-късно в новосъздадената страница „Книги” системно се излиза с информация „Книги фантоми заливат пазара” (рубриката „Пиратство”), в която най-подробно се изброяват издания, в които няма преводач или има други пропуски – липсват сведения за езика, от който е превеждано, оригиналното заглавие и пр. Тази справка се прави по данни на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. В отворения дебат се появяват материали и с позиции на издатели, които искат извинения от преводачите и се защитават, твърдейки, че не слагат името на преводача само в преиздания, в които и в първите издания е нямало споменати преводачи.
Припомняме всичко това, защото, заради липсата на траен ангажимент в специализираната преса, и до днес сме потърпевши от хаоса, който се допусна по отношение на преводите. Затова и издателствата, които се опитват да поправят стореното през 90-те, заслужават специална похвала. Едно от тях е съвсем младото „Ентусиаст”, което започва публикуването на поредица от стари преводи, защитавайки правата на преводачите, или пък се готви да направи нови преводи на книги, които през 90-те са хит, но излизат в бързи и съмнителни преводи.
Сред първите заглавия, които имат своята нова премиера днес (27 години след първата публикация), е „Рапорт пред Ел Греко” на Никос Казандзакис. Изданието е с великолепен дизайн, дело на Виктор Паунов, и е снабдено с два предговора – на Патроклос Ставру, доведен син на Казандзакис и законен собственик на неговите права, в който съвсем накратко е представен поводът на написването на книгата, и на Христо Куфов, син на преводача Георги Куфов, който пък говори за „пресътворяването” на български на Казандзакис и за фигурата на преводача, в случая – Георги Куфов. Струва си да се прочете това въведение на сина, в което той разказва за един от големите български преводачи, за начина му на работа, който днес може да озадачи младите преводачи, за които времето на писането на ръка и преписването на машина е далечна история, за подготовката, с която Куфов е пристъпвал към преводите си, за езиковите и културни регистри, които трябва да се владеят. И най-сетне, налични са и думите на съпругата на Казандзакис (те присъстват и в първото издание), свидетелстващи как е било създадено произведението. Иначе казано, новото българско издание е положено в контекст, загатнат е въпросът за рецепцията му, поставени са важни въпроси около превода. Всичко това задълбочава усещането за отлично свършена издателска работа.
Стана дума, че първото издание на „Рапорт пред Ел Греко” има своя дебют в България през 1984 г. и то задълбочава доброто познаване от страна на българския читател на този автор. Защото Казандзакис не е сред писателите, които режимът в България забранява. Напротив, той се ползва с благословията му. Достатъчно е да видим как е отбелязана смъртта на писателя и да си припомним части от предговора към първото издание на разглеждания роман, дело на Иван Генов. Към 1957 година ще се върнем чрез списание „Септември”, което, макар и пестеливо, отдава почит на Никос Казандзакис. В случая ни е важно, че дори в издание, което се занимава по-скоро с българска литература, смъртта на Казандзакис е отбелязана. Но още по-важни са ни акцентите, които текстът в списанието поставя, а те са, че Казандзакис е имал важни връзки с тогавашния СССР (подчертано като съществен факт в биографията му наред с това, че е слушал лекции при Анри Бергсон, както и че през 1928 година по покана на съветското правителство той посещава страната и това пътуване му донася материал за две книги); както и изброяването на по-важните романи на автора, като се подчертава, че „Христос разпънат отново” е преведен и на български.
В предговора на Иван Генов пък се набляга върху увлеченията на Казандзакис по Октомврийската революция и ставащото в Съветска Русия, както и върху интереса му към определени исторически личности, сред които Ленин. Наред с тези по-общи тези Генов се насочва към определяне на „Рапорт пред Ел Греко”, който дефинира като равносметка, успокоена самооценка, „удовлетворение от многогодишния огромен труд” и „покъртително свидетелство за терзанията и заблудите на един много талантлив творец и на един честен, чист човек, заплатил изграждането си с високата цена на съмненията и нестихващата болка”.
Какво се е променило 27 години по-късно? И как отвъд идеологиите днес можем да прочетем този роман на Казандзакис?
Безспорно, „Рапорт пред Ел Греко” е автобиографичното произведение на Никос Казандзакис, в което той представя историята на своите предци, на родното си място, в която говори за своите пътувания, вкусове, преживявания. В същото време, още първото изречение от този текст ни казва: „Моят Рапорт пред Греко не е автобиография”. Може би защото личното, макар и да присъства, макар и да е силно, не е водещо. Или поне не е лично в смисъла, в който разбираме автобиографичното като описване на субективни преживявания. Тук можем да говорим по-скоро за автобиография на човешкото, защото конкретните лични преживявания, семейни истории и интимни случвания са само фон, зад който стъпка по стъпка се рисува човешката участ – изкачването по стълбата (равният път е прокоба) на предопределеното, оставянето на кървава диря в света, защото следа като че ли се получава само от слетите в едно душа и тяло, които имат много да понасят. Личната Голгота, отъждествяването с преживяното от Иисус, агонизиращата болка, която засяга всеки, свикването с идеята за смъртта са само част от моментите, върху които тази история на човешкото набляга. Защото достойнството на човека е в това „да живее и да умре мъжествено и да не приема отплата”.
В същото време усещането, че тук имаме и една много лична изповед, не напуска четящия и то като че ли идва най-вече от избраната форма на диалог. Защото „Рапорт пред Ел Греко” е всъщност предпочитаната от много творци форма на разговор с любим покойник, бил той учител или значим предшественик. За Казандзакис личната традиция е много важна и тя няма нищо общо с онова, което Харолд Блум ще обясни като „страх от влияние”, борба с предшественика, зачертаване на името му, опит за заличаване на гласа му. Нищо подобно – Казандзакис изгражда писането си като непрекъснат разговор със своя „учител”, „духовен баща”, „любим дядо”, своя „генерал”, пред който той е като „войник”. Това, което ги свързва, са общата земя, корените, но най-вече общата представа за живота и изкуството като борба по пътя към изкачването и като споделено разбиране за творенето.
Критиката дълго се е занимавала с въпроса защо точно към Ел Греко се обръща Казандзакис. И постига споразумение най-вече по отношение на близостите в личната история на двамата и ролята на Крит за всеки един от тях. Погледнато малко по-широко, обаче, може да се каже, че при Казандзакис и Ел Греко има и едно съвпадане на тоновете и цветовете. Мракът при Ел Греко, драматизмът на неговите персонажи, но и на рисунъка му, е онова, което вдъхновява Казандзакис и пасва на представата му за творчество и живот. Религиозното и човешкото и при Ел Греко са напрегнато свързани, точно както и при Казандзакис. И най-сетне, стилът на Ел Греко отдава по-голямо влияние на цветовете, които трябва да въздействат директно, а не толкова на формата; за него драматизмът е по-важен от описанието, а подобен уклон откриваме и във всички произведения на Казандзакис.
Днешната поява на „Рапорт пред Ел Греко” се вписва и в една обща тенденция на засилен интерес към биографичното и автобиографичното. По света говорим за бум на биографии, писма, писателски дневници, на все по-ярки употреби на детайлите и фактите във фикцията. Все повече и повече писатели залагат на достоверността, подкрепяйки я с фрапиращо изобилие от факти. У нас биографичното и автобиографичното също определят романовото писане в новия век. То се колебае между изповедното и плахите опити да се разкаже история, надхвърляща значимото за отделния аз. В този смисъл, „Рапорт пред Ел Греко” дава материал за сравнение, показва ни как се променя разбирането за автобиографично и какво отличава автори като Казандзакис от една Ориана Фалачи или Сюзън Зонтаг. А и помага да се изследват скритите механизми в романите, онези трудни преходи между надскачане на всекидневното и постигане на по-трайни обобщения.
И накрая, няколко думи и за превода. Близо 30 години след първата публикация на Казандзакис, „Ентусиаст” публикува стария превод на Георги Куфов, предлагайки го на една нова читателска аудитория, на много нови поколения. Но в това няма риск, защото става дума наистина за един великолепен, майсторски превод, който е издържал времето и който продължава да може да се разглежда като достоен образец за превод. Още повече, че Казандзакис е изключително благодатен автор в това отношение. При него силата на фразите, поетичността, натрупването на думи, оголените тропи и фигури, изострянето на езика са само малка част от предизвикателството пред преводача и от шанса, който му се предоставя да се справи с един наистина различен, специфичен език. При това, изключително индивидуален и разпознаваем, акцентиращ и върху недоизказаното, мълчанията, противоречивостта, вътрешните спорове, провокациите. Или, както казва самият негов преводач в един свой текст, посветен на Казандзакис и озаглавен „Големият сърцевед” (сб. „(Въз)връщането към романа”, изд. „Ето”, 2000 г.) – Никос Казандзакис е „истинско езиково чудо. Струва ми се, че никой друг писател, бил той гръцки или чужд (...) не може да се сравни с него по богатство на езика и разнообразие на изразните средства”. И това е, на което „Рапорт пред Ел Греко” също учи.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”