Български  |  English

Процеп в празнотата

 

Пиесата на неаполитанския драматург Манлио Сантанели “Кралицата майка” (поставена от Валентин Ганев с актьорите Невена Мандаджиева и Владимир Пенев в Театър 199) тайничко флиртува с темата за липсата, отсъствието, загубата. Абсурдистки семеен дует играе на изтощителна криеница за възрастни. Зрителят проследява психологическото дебнене и надиграване между майка и син. Получава калейдоскопичен образ от “разбягали се” идентичности. Обърканият диалог е амбивалентно залитане между сатиричното и трагичното, между волната игра и строгото наказание.
Многоликата липса се е настанила удобно из цялата драматургична тъкан на пиесата. Разгръща се върху различни плоскости, подканва към различни посоки на тълкуване. Зрителят различава трагическо отсъствие на истинност и автентичност в съществуването на персонажите, липса на завършеност и пълнота, загуба на принадлежност към някого, към нещо.
50-годишен журналист, с неясна сексуална ориентация, зависим от успокоителни, отчаяно, истерично тършува из неподредената си биография, за да сграбчи поне една истина, в която да повярва. И изненадващо го сритва парадоксът, че единственото, което го „означава” като съществуващ, е липсата?... Ти си онзи – без дом, без семейство, без работа. Какво да правиш тогава?
Отговорът е логичен. Втурваш се не към бъдещето, а към незавършеното минало. Тичаш към Началото, отправната точка на съществуването си. Търсиш факти. Датата на раждане, корените, утробата, приспивните песни, бащиното огнище, което да те сгрее с малко топлина от детството… все елементи от традиционната образна система. Зрителят ги вижда в главозамайваща въртележка, задвижена от монолозите-откровения на главния герой. Алфонсо отива при майка си именно на рождения си ден. Опитва се да възстанови спомена за бащиния дом, докато реди чаши. Празни.
За да запълни “празнотата отвътре”, както сам я нарича, Алфонсо се връща назад. Решението да се грижи за болната си майка е само претекст. Всъщност, желанието му е да затвори генезиса на липсата между страниците на планирания си роман-сензация. По пътя към Началото се надбягват олющени спомени, разбити илюзии, развенчани факти.Минава покрай причудливи сенки, движи се към разрушения вече дом, детската стая... Но, вместо бленуваното чисто състояние, поетият път го отвежда до мрачен психологически лабиринт. Бащиното огнище по-скоро пари, отколкото топли. Целостта, единството на Алфонсовия Аз се разпада. Разпилява се пред зрителя точно както страниците на незавършения му роман.
Италианският драматург изсипва върху публиката раздробените късове от живота на героя си, отчупени от камшика на съдбата. До финала пиесата си запазва правото, като в детска (леко абсурдистска) игра, да превръща с лекота едно в друго. Големи екзистенциални теми са трансформирани в гротескно бръщолевене. Големи претенции - в пародийни арии. Драматични подбуди – в комични ефекти. А най-абсурдното е, че търсеният център на автентичността е забоден от “смъртта на мама”. Поради липса на друго. За да обърка още повече публиката и за да я изведе окончателно от координатите на привичното възприятие, пиесата слага край на уморителното пътуване назад с оперетно изпълнение, типично по италиански.
Оперетният стил на пиесата отказва да даде право на точно този живот да има трагично измерение. С гротескно-сатирични контури е очертан колебливият профил на една псевдореалност, която се изплъзва. 50-годишното бродене из празни пространства е лишено от шанса да бъде трагично. Всъщност, трагедията е в друго. Алфонсо успява да преживее и загубата на съпругата си, и уволнението. Справя се по свой начин с ръждивото усещане за “отпадане” от живота. Но едно наистина го съкрушава – мисълта, че е лишен от последния останал факт, чиято истинност му е осигурявала защита срещу житейските липси. Осъзнавайки, че всички факти, върху които е градил представата за своето Аз, са „отмъкнати”, Алфонсо се вкопчва в идеята за болестта на майка си. Това, което не може да й прости, е отнемането на едничката останала истина, доказваща неговото съществуване. След като и приближаващата смърт на майка му се оказва лъжа, значи няма нищо „вярно” в живота му. Следователно е илюзорно и неговото присъствие. Отново стигаме до архетипния образ на вечния скитник, който не принадлежи дори на себе си и разсейва своята самота из пределите на житейското лутане.
Някой ще промърмори, че предложеният поглед върху жанровия хибрид “Кралицата майка” го натоварва с малко повече екзистенциализъм, отколкото може да понесе. Но ще отрече ли, че е от онези поливалентни текстове, които не просто предполагат, но изискват разнородни, дори диаметрално противоположни прочити. Ракурсът на всеприсъстващата липса (с варианти празнота, отсъствие, лишеност) е просто един възможен подход. Всеки може да допълни списъка с контекстуални ключове към текста. Достатъчно е само да си преведе тези, на пръв поглед обогатени стенографски записи на битовото говорене.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”