Български  |  English

Още за Малина Томова - меланхолия на съпротивата

 

По заглавието на романа на Краснахоркаи, който искаше да издаде. Беше нещо като лозунг-парола-заклинание, с което понякога завършвахме телефонните си разговори или слагахме в края на някой имейл. Нищо не ми напомня повече Малина от тази фраза.

Сега, разбира се, в този момент, всяка дума е изправена пред собственото си безсилие и така би трябвало да бъде. Малина нямаше особено доверие на думите. Търсеше ги с усилие, правеше големи мъчителни паузи, особено в публичната си реч. Но умееше да проговаря особено ясно и отчетливо в моментите на всеобщо заекване, в настъпващите неловки морални тишини. За “Гори, гори, огънче” беше нападана, както малко български интелектуалци са били нападани някога. И незащитена в почти същия мащаб. Не подписваше там, където се подписваха всички. Мнението й беше извън всяко лесно очакване. Винаги не по течението. Неудобна. Пясък в механизма на света, никога смазка.

Съществува и такава поезия – поезията на поведението, на кристално артикулирания език на жестовете. Това малко и толкова ценно пространство на не-просто-думите, на поезията, писана с живота, ще бъде много по-празно без Малина.

Обичаше текстовете, както рядко съм виждала някой да ги обича. Много строга към собствените си, много щедра към чуждите. Ценеше текста заради неговата стойност. Единствено заради стойността му и заради нищо друго, освен стойността му. (Точно така, както в тази клетва, която гледаме по филмите.) Естетическата позиция е неизбежно морална позиция. Моралната позиция е винаги и естетическа позиция. Силата на вкуса продължава да бъде почти единствено оръжие.

“Пожелавам ви труден живот”, казваше Херберт. Същият Херберт, заради чиято поезия създаде издателството си. “Само такъв живот е достоен за артиста…” Това е подарък, който се приема единствено съзнателно, по собствен избор. Видях го пред очите си. Самотата на честния човек изглежда страшна. Не води до никъде, не променя нищо. Съществува ирационално. С някаква инатлива самодостатъчност поддържа едно равновесие в света, което дори не можеш да откриеш дума да назовеш, но усещаш ясно. И особено ясно го усещаш в изгубването му, страха от недостатъчност, осакатяването на битието, настоятелната болка от липсата на пълнота – като след ампутация.

 

още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”