Български  |  English

Животът: пясъчен часовник

 

Данило Киш. “Пясъчен часовник”. Превела от сръбски Людмила Миндова. ИК “Факел Експрес”, С., 2011, цена 13,99
„Пясъчен часовник” на Данило Киш е роман за разсипването на живота, онагледено чрез фрагментирането на текста, което се проявява на различните му функционални нива – и на нивото на реконструиране на човешките взаимоотношения (представящо романа като семейна сага), и на нивото на самата му организация. Разпиляването се осъществява по строго промислена система, която прави романа енигма, разкриваща се в процеса на четене, а то всъщност се оказва и гледане.
Като сюжет „Пясъчен часовник” представя няколкомесечните перипетии на едно семейство – и по-конкретно на главата на това семейство, бивш железничар – принудено да живее временно при негостоприемни роднини. Романът обхваща няколко зимни месеца по време на Втората световна война.
По-голям интерес, обаче, представлява неговото композиционно осъществяване. „Пролог” е описание с внимание към всеки детайл, светлосянка и отражение на една вечер, в която някой пише писмо, което финалните страници на романа „отварят”, за да прояснят всички образи, диалози и видения, вече изградили „Пясъчен часовник”. А романът се гради именно по модела на пясъчния часовник, чиято метафора се появява още в първите страници, за да визира живеенето като рисунка, върху която пясъчният часовник е „празнота, негатив, привидение” между два еднакви образа. По този начин в текста се въвежда и друга метафора – за двойничеството, което е не на нивото на персонажите, а на изказа и структурирането на текста. Самото структуриране редува „картини”, „бележки”, „съдебни следствия”, които да разкажат историята на Е. С. с различна стилистика.
Този похват е сред достойнствата на романа на Киш. Всяка част оставя неяснота за случващото се, празнина, която следва да се уплътни до образ в следваща част на повествованието, като най-голямата степен на сцепление на образите е във финала – писмото-есенция от разказаното, всички хора, разговори за незначителни неща и описания биват рафинирани до обема на романовия епилог.
Композиционно в романа не се осъществява действие, а е застинал в „картина”, която подробно описва видяното. Онова, което би следвало да го придвижи напред, най-неочаквано се осъществява вместо от събитие, чрез диалог, в случая разпит. Но този наглед драматургичен похват е от особен порядък. Като разпит, той е насочен диалог, дирижиран е, може да бъде прекъснат само от едната страна, която заставя другата да разказва; това е диалог, който „става” в разказването.
Така Киш осъществява романа си - чрез сглобяване на картини, които изграждат разказ, залагайки на изображението (на окото и гледането), вместо на действието и напрежението от събитието, за което в романа се говори винаги като вече случило се – и оставено да бъде разказано. Използвайки оптиката на „лудостта”, в която Е.С. е поместен като психически нестабилен, Киш вмъква в творбата си и екзистенциалните питания за живота, който как, защо и така ли трябва да се живее. Всички тези детайли, привидно фрагментарни, изграждат наситена проза, рафинирана откъм емоции, но запечатваща се картинно в читателското съзнание.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”