Композиторът срещу света днес
Цикълът “Вечери на съвременната музика”, организиран от Съюза на българските композитори, бе продължен/завършен за сезона от ансамбъл “Музика нова” на Драгомир Йосифов. Музика от руснака Владимир Тарнополски (1955) и от българите Руси Търмъков (1949-2011), Васил Казанджиев (1934), Драгомир Йосифов (1966) и Петър Керкелов (1984) събра постоянни адепти на новия звук в зала “Филип Кутев” на Съюза. Това бе горчива музика, резултат от изстрадан житейски опит в свят на озъбени в кикот телесни забавления. Впрочем този, същият свят нахлу в залата по време на концерта с монотонната барабанна агресия на поредния светски “купон” навън. Градската среда става все по-непредвидима за гражданите в София. Правителство и община не прощават никому в трескаво развиваната „културност” – така, както я разбират. Изглежда от Европейския съюз още не са им обяснили ролята на тишината за облика и излъчването на един град и за това, че мястото на високо децибелното масово изкуство е в покрайнините или на стадионите, а не пред театъра или концертната зала.
Не само затова приех музиката на този великолепен концерт като възмутена, протестна, яростна дори. Концертът ми припомня, че още в 80-те години на миналия век в своята Musica Italiana in memoriam Benedetto Marcello Руси Търмъков използва шлагерното Адажио на Бенедетто Марчело, символ на непоклатима, вечна хармония, за да “разкаже” разрушението на човешкия свят. Солиращият кларинет (в незабравимо изпълнение на Росен Идеалов) владее положението чрез тормоза на напълно обяснимата неистовост. Бях забравила тази пиеса - прозвуча пророчески, с безжалостния деконструкт на всяка звукова клетка, която би могла да донесе хуманно усещане. Известният руски композитор Владимир Тарнополски, който с последователно творческо поведение си извоюва позиция на основна фигура в руската съвременна музика, е поверил на “Музика нова” своята пиеса “Eindruck-Ausdruck” ІІІ (впечатление-изражение), свирена многократно навсякъде. “Почит към Кандински” заявява Тарнополски (пиесата съществува в три версии – тази, третата е за соло пиано и камерна формация, създадена през 1996), а творбата стои като кохерентна опозиция на похвата на Търмъков – тук върху “прелюдиращо” соло пиано (Марио Ангелов с пословичната си любознателност) останалите тембри на флейта, кларинет, цигулка, виола и чело постигат зашеметяваща деструктивност – все надделявана от упорството на самотния пианист. Твърде оптимистичен е Тарнополски до този момент, защото малко по-късно ще напише и “Свят, пълен с лудост” по Курт Швитерс, и “Чевенгур” по Платонов. Продължавам с размисъла за съвременната композиторска реакция и чрез Сонатата за фагот и пиано (2008) на Васил Казанджиев. Недвусмислено в нея големият български композитор полага тревогата си от хаоса и безпорядъка, които владеят наоколо. Достатъчно е да си припомним безцеремонното прекъсване на фуга-порядъка и паническия финал на композицията.
Двете български премиери ми напомниха изречението на Маурисио Кагел от интервю преди 40 години: “Публиката се поставя в недостойно положение, ако правим усилия да композираме така, че тя всичко да разбира.” При нас, музикантите, въпросът за публиката обикновено се поставя от повечето поп-автори (или други такива, отдавна забравили, че има развитие на този свят) като защитна реакция срещу евентуалното им изобличаване, че нямат хабер от процесите в съвременната музика. Много по-гъвкав е човек, когато е непрекъснато в тях. Младият Петър Керкелов сякаш формулира мото на концерта с пиесата си “Опит за крещене” (2011), излято произведение, с ясна цел и послание. Към това ще добавя, че въпросът за модерността при талантливия не е проблематичен и че Керкелов демонстрира превъзходно възможността за двойствена употреба и въздействие на звук, интервал (експанзия и на консонанса) и тембър (например, оцветяване на кларинета чрез тромпета в полето на драматургичното цяло). Много близко до идеята за тоталното човешко “смятение” ми се стори и пиесата на Драгомир Йосифов “... старый мир разрушим, новый мир разрушим...” (Incontri impossibili II). Идеята/сцената с мотива в корната и разрушителните, камшичени чинели ме отправиха към асоциации с най-очевидното – много по-скромни от изначалните импулси на автора, които той е изложил в програмата за световната премиера на творбата в Москва тази година, В заглавието допускам заиграване с “Интернационала” с ерофеевски привкус. Но трудно се досетих, че “Невъзможните срещи” са на Шостакович с Ноно. Шостакович се чу ясно, но с Ноно имах проблем. Моята нагласа (може би малко предварителна) ме отведе към идеята за все по-невъзможните срещи тук, не само между композитор и слушател, а и с колегите му... Като негов слушател след Фрагменти ІV и Malheur me bat си позволявам да мисля, че сега композиторът Йосифов прави своята Neuland (новооткрита земя, метафора на Щокхаузен отпреди близо четвърт век) по-четлива и отворена за посетителя. Или посетителят вече е “настроен” за влизане в територията с музикантите от този прочут вече ансамбъл. Те възпитаха много публика, а и сега сътвориха събитие, което, убедена съм, ще мултиплицира значението си тепърва.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
