Има ли просто добра литература?
Галин Никифоров. Къщата на клоуните. Сиела, С., 2011
За десетина години Галин Никифоров успя да ни убеди, че умее да пише добре – с лекота, увлекателност и последователност, която може да бъде наречена професионализъм. Въпреки това, изглежда трудно да се дефинират ясни очертания на неговия творчески профил. Като че ли няма две между издадените дотук шест книги, които биха могли да се сговорят в някаква обща стилова и тематична посока. Къщата на клоуните е последният му публикуван засега роман, той идва доста скоро след Лятото на неудачниците (2010) и Фотографът (2009) – по един роман за всяка от последните три години. Бързината на писане започва да става симптоматична за една тенденция, която ми се струва вече добре очертана.
Тъй като със сигурност има дарба да пише, Никифоров си е позволил да го прави по линията на най-малкото съпротивление и на най-голямото удоволствие, което писането би могло да достави. Почти като гениалния клоун, наречен Триръкия заради изумителното му умение да жонглира, той си подхвърля във въздуха стилове от различни епохи, играе с умението да пишеш всякак, да можеш всичко. След Фотографът, който беше блестящо подобие на фентъзи трилър, след „момчешкия” разказ в стила на 80-те – „лятото” на младостта, описана с носталгичен хумор, Къщата на клоуните сега представлява реплика на това, което авторът разбира като „сюрреалистичен” роман, но то всъщност е нещо друго. Жанр, който трябваше да се появи в българската литература преди век, но не успя поради слабата белетристична традиция на нашия символизъм. Тогава щеше да бъде наречен „декадентски” роман: повествование, изградено върху поетиката на артефакта, мистичната символика, литературната любов към смъртта, тайнствените замъци, гробищните символи, меланхоличните бледи красавици, болестта като симптом на болната човешка природа и т.н. Краевековният естетски роман не намери шанс в историята на българската литература и фактът на неговото възкресяване около век по-късно може да бъде разбран като постмодерен жест, който слива епохите, размесва стиловете, наваксва пропуснатото с неизбежния романтично-пародиен акцент, който носи със себе си реквизита на един отминал спектакъл. Романът е поетичен, красив и четивен, въпреки липсата на екшън събития; той наистина възкресява естетския дух на европейския fin du siecle. Чрез него си спомняме много от реквизита на „декадентското” писане: тайнствен замък-лабиринт на езотеричното знание, Къщата на смъртта, самата Морс Имморталис или Безсмъртната смърт, клоуна като симптом на двойственото човешко, умиращата любима, генетичното проклятие над детето, гробището като декор на сюжетното действие, жената-богиня в рокля с кринолин... Разбира се, разказът не бива да прекалява с думи, като „подсъзнателно” и „сюрреалистично”. Въпреки натрапливото присъствие на втория термин, въпреки желанието на текста да се самоидентифицира като сюрреалистична проза, пак ще трябва да кажа, че в него липсват най-важните белези на сюрреалистичното писане: ирационализмът, наследен от Дада, автоматизмът (или поне претенцията за „автоматично писане”), духът на анархизма, отказът от рационална композиция... Освен това, има и доста неточности, когато се вмъкват факти (имена и заглавия) на културното минало. Жулиен Грак, например, не пише поеми в замъка Аргол, той изобщо не пише поеми, просто първият му и единствен повлиян донякъде от сюрреализма роман се казва В замъка Аргол. Няма Л. Хюйсман, авторът вероятно има предвид Жори Карл Юисман, публикувал много известния за времето си естетски роман Обратно (A rebours) през 1884 г. И т.н. Дори литературата иска прецизност. Така или иначе, за Галин Никифоров е дошло времето, когато трябва да започне да пише „срещу косъма”, да намери значими за нашето време проблеми и да направи крачка от добрата към важната за своите съвременници литература.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
