Алхимия на споделеността. Гостуване на Вяра Начева в Жизел
„Жизел”, балет от Адолф Адам; либрето: Т. Готие, Ж. Сен-Жорж; Хореография: Ж. Корали, Ж. Перо, М. Петипа; постановка и режисура: Петър Луканов; художник на декора: Радостин Чомаков, художник на костюмите: Цветанка Петкова-Стойнова. Премиера на Софийска национална опера и балет - май 2006. Участват: Вяра Начева - Жизел, Росен Канев - Алберт, Кирил Йорданов - Ханс, Марта Петкова – Мирта; Диригент Дидие Талпен, 20 март 2011
Всеки спектакъл е повече от своите начала, повече от материал, техника и изпълнение - той е щастливата алхимия на споделеността. Именно това бе усещането след спектакъла „Жизел” със специалното гостуване на Вяра Начева. Не само заради именитата българка, звезда на световния балет, а и заради упорството и героизма на българския артист като цяло. Всяка поява на Начева на родна сцена е събитие, защото носи вдъхновение, щедро самораздаване, класа и предизвиква гордост.
Вяра е носителка на бронзов медал от Варна 1996 г.; 17 годишна вече танцува в Есенската балетна трупа, по-късно е солист на Дойчеопер, а днес е прима в Щатсопер, Берлин. Все още се споменават с възторг двата й гастрола като Одета-Одилия в „Лебедово езеро” от 2005 и 2010, както и изненадващата Мирта от „Жизел” през миналия януари. Сега обаче се представи като самата Жизел – една може би не съвсем типична за характера й партия – веднъж, защото не се помества в стереотипа на образа, втори път, заради чисто физическата специфика – Вяра е по-висока от обичайното, темпераментът й е по-характерен. Нейната Жизел, въпреки това, ще остане в историята на българския балет. Вярно е, че нашата сцена изобилства от интересни и силни превъплъщения на излъганото момиче от малкото ломбардско селце, наивно доверило се на любовта. Линията е трасирана още от знаменитите класически изпълнения на Вера Кирова, Красимира Колдамова, Евгения Кръстева през дръзката, почти стихийна Жизел на Мария Илиева, безукорната и скръбно унесена героиня на Милена Симеонова, та до настоящите прими - топлата, неимоверно крехка, чистосърдечна и саможертвено скръбна на Веса Тонова, меланхолната, рухнала и огорчена девойка на Диляна Никифорова и игривата, неподозираща лъжовноста на Марта Петкова.
Какъв е ключът, който намира в образа на тази балетна емблема Вяра Начева, ключът, чрез който съумя да се промъкне като през иглени уши, за да извоюва своя лична емоционална територия? Мисля, че това бе обичта, която възвръща достойнството на излъгания, на прелъстения, на предадения; и милостта, която открива и дарява благословението на прошката. Именно епитетът обичаща може да се прикрепи към Жизел на Начева. Психологическата релефност на интерпретацията, богатството от емоционални тембри надхвърлят обичайното шаблонно тълкуване, проникват в дълбочина зад ясната емблематичност. Начева като Жизел пита възможна ли е прошката, откъде идва тя и защо обичта се оказва решение за битийния конфликт, разтоварване от гнева и мъстта. Подобна дълбочина не само изненадва, но и сякаш „отваря” интерпретаторския хоризонт – гледайки Начева, човек сякаш за първи път се сблъсква с Жизел. Романтизмът, тъкмо като модерно духовно течение, открива другия, но не вън, а вътре – открива питащия друг. След революцията на Фройд ни стана ясно, че не владеем душите си, но това, което е по силите ни, е да питаме, да търсим, макари и временни, спасителни отговори. Жизел на Вяра изпитва сама себе си дали може да прости и дали обичта й може да спаси-преобрази собствения й унищожител, дали може да открие милостта. И тя я открива.
Как обаче се постига такава вътрешна многоречивост в един „ням” образ? С безупречна техника и точна стилистична мяра. Начева притежава удивително кинетично чувство, то й помага да обема пространството, да разгръща линиите и така буквално да рисува образа в перспектива. Най-удивителното е владеенето на корпуса, което е абсолютната основа на движението и помага на ръцете и краката не просто да се движат, а да произвеждат емоционални събития. Ръцете плуват и се реят, нозете са леки, пърхащи и безшумни. В първо действие Жизел на Начева е толкова очарователно доверчива, беззащитна и подкупващо чиста, че разбираш защо в сцената на полудяването, където други търсят обертонове на обвинение, гняв или безпомощност, Начева не разчита на изнесеност на израза, а напротив, обръща ситуацията навътре. Полудяването, което е било подсказано във внезапната отмала и почти уплах от обземащата любов в сцената на съблазняването, е потреперване, потъване в неразбираемостта на човешката природа, отхвърляне на света, който не само не цени, но и отнема от човека чистосърдечието. Пикът не е обичайната сцена със шпагата и разветите коси, а мигът преди това – повторното въобразено късане на листчетата на маргаритките. Именно тук Начева постига най-плътна трагична сугестивност - образът сякаш се изпълва от невинността на жертвата, но и заявява личния избор, отказа да разбере и приеме несъвършенството в единствено съвършеното нещо у човека – способността му да обича. Нейната Жизел полудява, за да съхрани чистота си, да не потъне в горчивината на мъдростта или да се опетни с лъстта на ревността. Във второ действие тя е друга – безплътна, призрачно унесена...
Вяра притежава всички качества на големия балетен артист - повратливост, скокливост, безшумност, абсолютни батмани, но и отлично чувство за мярка. Решението й търси овалността на линията, окръглеността и мекотата на движението, осезаемата топлина в него; и това й носи успех. Голямото адажио, както и Гранд па, са сепващи дъха. Рисунъкът на маха е толкова изваян и прецизен, така точно намерен, че не може да не предизвика най-чиста радост. Връх в това отношение бе сбогуването – преплитането и непостижимостта на ръцете. Незабравимо.
Всичко това не би се получило без неимоверния принос на Росен Канев като Алберт, който танцува със спукано ребро, заменяйки в последния момент Емил Иванов. Неговият аристократизъм отлично подпомага сугестивната енергия на Вяра Начева. Двамата са особено подходящи като сценични партньори заради особената им чувствителност и танцов инстинкт, чиято съвместна вибрация взаимно се разпалва. Без значение са няколкото не високо задържани поддръжки и не достатъчно амплитудно осъществени скока. Канев е стабилен и много отговорен партньор - нищо не нарушава хармонията и не затруднява партньорката, движенията й са подпомогнати и почертани. Той е изключително интелигентен танцьор, чиито качества, класа и благородство най-добре се открояват тъкмо в тази партия. Артистичната разкрепостеност, до която достигна през последните няколко години, правят от неговия Алберт един не толкова фриволен, колкото нерешителен човек, герой от хамлетовски тип, затворен в капана на случайността и в някакъв смисъл не недостоен прелъстител, колкото жертва на социален ангажимент. Канев показва, че нещо в Алберт е спасено от Жизел, че приема някакъв дар от нея, но всъщност най-важното е, че още при срещата си с нея вече е бил готов да го разбере и приеме, че и той действително е способен да обича самоотвержено. Както се случва в пределно красивия дует на Гранд па от второ действие с бавните отпускания на ръцете и отскоци, рисуващи непосилността на огромното чувство, което завладява душата на обичащия. Силата на Канев е тъкмо в благородството на линията, елегантната фраза, прецизността, умението да детайлизира, отличния израз на лицето. И той като Начева подхожда смело в интерпретацията си и именно творческата му зрелост му позволява да защити подхода си – сцената със сбогуването е филигранна до последния детайл, а играта с ръцете трогва, защото е изведена до нивото на обобщаваща метафора. И, парадоксално, още една великолепна дързост – винаги балетът завършва с ламентото на Алберт, където, покрусен, той пристъпва към новата зора бавно, виновно свел глава, уморено, дори с гръб към публиката. А тук Канев, напротив, върви право напред към залата, широко разтворил ръце за прегръдка, които остават разворени до падането на завесата. Лицето е скръбно, но и някак тържествуващо, походката е горда и тържествена, нещо се е случило – един човек, целият свят е преживял и осъществил в живота си едно откровение, открил предназначението си да обича, да обича истински, което, в последна сметка, значи да живее.
Всъщност, Канев има много добър сезон - от силно експресивния дон Хосе в Кармен, през нюансираната интерпретация на Дроселмаер в „Лешникотрошачката”, комично-меланхоличния доктор Копелиус в „Копелия”, страстния съблазнител Еспада от „Дон Кихот”, та до взривяващия с жизненост и земна мъдрост Зорба от „Зорба Гъркът”. Във всички тези образи Росен Канев заявява своето богато артистично майсторство, емоционален диапазон и техническа прецизност, които заслужават признание и най-висока оценка – днес, когато задълбочеността се смята за нелепост, майсторството за случайност, а не честно извоюван успех.
Честността е най-важното за големия артист, именно тя лежи зад успеха му. Дуетът Вяра Начева и Росен Канев именно през силата на своята артистична искреност доказва актуалността на всеки истински шедьовър – той е жив, защото честно разкрива нещо от естеството на философията на живеенето, и то поднесено не като мъдруване на опитни старци, а като непосредствено дишащо откровение.
Сякаш вдъхновението бе обхванало цялата трупа. Мирта на Марта Петкова е хладна и неумолима. След интерпретацията на Силвия Томова с нейното властно и вледеняващо присъствие, подкрепено с пронизващ, святкащ поглед в тази партия, е доста трудно да се открие нов, по-мек подход към образа. Но Петкова залага на хладното сияние, на чистото, събрано и пестеливо движение, на една недосегаема отчужденост, които индивидуализират присъствието й и му придават благородство. Ханс на Кирил Иванов е пламенен и драматичен. Интересен дебют в селското па дьо дьо от първо действие правят младата Боряна Петрова и Александър Александров. Петрова е красива и движенията й са надарени с органична свежест; въпреки разклащанията при пируетите, сценичното й присъствие е очарователно обещание. Александров е шлифован балетист и отлично обема техническите предизвикателства. Въпреки това, в стила му се долавя някаква напрегнатост, оставяща впечатление за острота, докато великолепието на премиерското движение е преди всичко спокойна мекота.
Кордебалетът се отличи с много добър синхрон в белите сцени, графичност на строежа и изящество при прегрупирането. Двете вилиси - Екатерина Станимирова и Катерина Петрова, отлично се съгласуват, а ефирната Илиана Филипова, макар и в редиците, не може да остане незабелязана с естествената меланхолна грация на своите движения.
Гостуващият диригент Дидие Талпен, Франция, който вече познаваме от декември миналата година с „Лешникотрошачката”, затвърди усещането, че е изискан, стилен диригент с характер и лично интерпретаторско присъствие. При Чайковски изненада с неочаквана оркестрова лекота, дишащи акценти и много хроматичен блясък, докато сега изведе музикалното присъствие до нивото на жив драматургичен разказ, а не на придружаващ темпо-ритмичен фон. Тъкмо това впечатлява – Талпен тълкува партитурата на Адам симфонично, кантиленно с по-свободен подход към танцовите схеми. Никога не жертва акустичните нюанси за сметка на друго. Забавя и удължава на места, за да се открои изяществото на фразата, да се изведе музикалната архитектоника. Акустичното търсене е по посока на опалово внушение и призрачна безплътност, която пробужда въображението – звуците в щрайха са вибриращи, някак прелитащи и стремителни, докато духовите, макар и обемни, никога не са остро пробивни, а омекотени. Интерпретация, достойна за музикалната инвенция, мелодична изобретателност и композиторско изящество на Адолф Адам.
Какво прави с нас изкуството - веднъж ни освобождава от собствените ни демони; втори път ни сочи как да бъдем хора, как да се вслушваме и споделяме света, но най-вече как да оцелява нашата душа. В това е милостта на изкуството – да ни спасява отвътре - в свещената ни жизнена способност. Спектакълът „Жизел” е събитие заради хората в залата, препълнили салона заради красотата и заради артистите с надеждата, че усилията на съществуването им не отминават напразно. Дано!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар