Добре е „С”, което се играе в „Червената къща”, и „Пиеса за умиране” в The Fridgeда се гледат едно след друго. Те са част от процеса на изследване на човешкото чрез театъра в перспективата на една нова, набрала вече сериозна критична маса, театрална практика през последното десетилетие. От една страна, тя се занимава с тялото в театралната традиция на ХХ век, която преодолява мисленето в дихотомията тяло-дух и има реализациите си при последователите на идеите на Арто, а от друга страна – в началото на ХХІ век вече преосмисля и техните реализации. Става дума за театър, търсещ възможностите да работи с образите, тялото и представите на човека за себе си и обществото извън познатия театрален режим на представянето, но и отграничавайки се от съпротивите към него в театъра от 70-те и 80-те. Трудно е да се дефинират търсенията в тази развиваща се театрална практика единствено чрез театъра-танц и понятия като пърформанс, а също и чрез понятията в постмодерния движенчески театър. По-скоро това са работещи понятия, като „спектакъл” и „драматургия”, но те са критически преосмислени в зависимост от перформативния и личния опит, който имат авторите-артисти, и от политико-филофските перспективи на мислене, които си избират. Защото този тип работа в театъра се развива в много тясна връзка с философи. Популярните имена в тази територия са вече много, но ще спомена само Ксавие льо Роа или тандема Дойферт и Плешке, защото са гостували и в България.
Работата на Ани Васева и Боян Манчев е включване на българската среда в този процес и то по един оригинален начин, в активна дискусия със съществуващите имена на европейската сцена. И понеже нищо не идва на празно място, да добавя, че макар да търси критическата си позиция и възможностите на театъра в съвсем различна посока, работата на Ани Васева може да се види и в логиката на опита на Иван Станев от 80-те в българския театър.
„С” е изследване на производството на жестовете и на технологиите на насилие в този процес. И то по един екстремен и много експресивен начин на работа с актьорите - с тялото, с пространството, с емоцията, с ритъма (включва се и групата „Котки под коли”). Мъчителното и екзалтирано, например, „обелване” на дрехата, подобно на жизненоважното усилие на сваляне на пуловера от героя в един от разказите на Кортасар, е добър пример за привличане на вниманието към живеенето във и чрез жеста. Актьорската работа е постижение вън от познатите тук алтернативни опити, които, при цялото си желание за радикалност, са в логиката на естетизираното и инструментализирано актьорско тяло. Ива Свещарова, Елена Димитрова, Петър Генков поемат риска да търсят експресия без помощта на познат „метод” и са поставени в ситуация на интензивна саморефлексия. Двойният режим на работа в изследването - едновременно на екзалтирано преживяване и на отчуждаването му в технологията на ставане на жеста - се търси чрез настроението и фигурата на инфантилността. Затова авторите са нарекли „С”: „представление за инфантилното желание и удоволствие».
„Пиеса за умиране” е продължение на този тип работа и чрез авторския текст на Ани Васева и Боян Манчев. Заедно с Вяра Коларова, Леонид Йовчев, Петър Генков те отиват по-далеч в търсенето и на максимална екзалтация, но и на прецизност в спектакъла. Заглавието насочва към двата топоса на интерес – въпроса за смъртта и начина, по който поставя този въпрос театърът в неолибералното общество. То насочва игрово към драматичното и драматизма, които се символизират от „пиесата”, и върху начините на умиране, тоест на присъствието на смъртта в обществото. Инсценировките на образи и (лични) истории, драматичните им съпреживявания от публиката са вече и привилегия, и властови стратегии на медийната среда, на политиката, пазара и новите медицински и психологически терапии и технологии за удължаване на живота и щастието. И точно в новите стратегии на отлагане на смъртта е осезателното й присъствие.
И „С”, и „Пиеса за умиране” са самотна, но сериозна и ценна работа в алтернативния театър, която можем да видим във философската перспектива на мислене на Нанси, който в автобиографичното си есе „Натрапникът” пита какъв живот трябва се удължава и защо: „Това, че човек отбутва смъртта, означава също, че човек я излага на показ и чрез това я изтъква. Трябва да се отбележи, че човечеството никога не е било готово да отговори на нито една от формулировките на този въпрос. Отсъствието на подготовката за смъртта е собствено смъртта...”
