Свободата в квадратни метри
Защо съдбата на Бихтер е по-интересна, отколкото скандала със СРС-тата
В края на миналото столетие проф. Р. К. Маноф от Ню Йоркския университет обяви смъртта на класическия журнализъм. Десетина години по-късно Джон Пилджър регистрира силно намаляване на разследванията, проучванията и анализите в масмедиите, както и отдръпване от целите и функциите на класическата журналистика. Прилагането на формулата новини + забавни програми, при непрекъснато местене на информационните центрове, съчетано с постоянна липса на време за анализ и интерпретация, създава т. нар. „корпоративен карцер”.Той обективно води до изолация на населението от най-значимото, което се случва в обществото, преструктурира обществения дневен ред, отклонява вниманието от политическата власт и управлението.
Така едно средностатистическо семейство, заело пространството между телевизора, хладилника и масата за вечеря, чува мимоходом нещо за поредния скандал, регистрира с разсеяно внимание, че СРС-тата май нарушават някакви негови права. Абревиатурата обаче е сложна за дешифриране, а програмно време за обяснения няма. Утаява се усещането, че за пореден път управляващите нещо не могат да разделят, затова отново е в ход поредният компромат.
Представители на различни власти си говорят (за кой ли път вече?!) нелицеприятни неща, които нямат абсолютно никакво отношение към житейските ситуации, които хората ежедневно трябва да решават; освен това те отдавна са се убедили, че в последните две десетилетия управляващите се интересуват единствено от статуса им на електорални единици, имащи право на глас. След няколко дни проблемът със СРС-тата започва да дразни, защото излишно „изяжда” времето до началото на любимия сериал или забавно предаване. А и какво ли значение има дали някой чува как и какво си говорят вкъщи обикновените хора? Битието и без това е отвратително, дайте малко Байландо, Пълна лудница, нещо Горещо и поредния Забранен плод. Карцерът вече не е като едновремешните, той се е превърнал в корпоративен, квадратурата не се пести, пространството е пълно с въздух, има цвят, шик, музика, дизайнерски дрехи, красиви актьори, клюки, полезни съвети и рецепти, безплатен и популярен психотерапевт в стила на Куелю и Хорхе Букай.
През 2002 г. в книгата си „Узурпацията на властта и трансформацията на обществото” социологът от БАН Стефан Дончев отбеляза, че у нас е извършена „апаратно-бюрократична революция” и обяснява подробно механизма на създаването през годините на прехода на данъчно-полицейска държава.
И така, Водачът на политическата дружина притежава пълния контрол върху регулативните и разпределителни функции на властовия монопол – получаването на награди и разпределение на тежестите, което му осигурява подчинение, преданост и раболепие на функционерите от всички етажи на апарата.(...) Изборите през 2001 г. затвърждават неосталинисткия модел на апаратната власт, вместо да го елиминират.(...) В това състояние България може да остане десетилетия, ако не се появи рязко прекъсване на практиката на данъчно-полицейския монопол на българската държавност.
Преди девет години смятах тезите на Дончев за пресилени, сега имам чувството, че оценките се отнасят към днешното управление на ГЕРБ, а ситуацията, в която живеем, се маркира от няколко значими факта, които, обобщено представени, изглеждат така:
· Според проучвания на общественото мнение от началото на годината, над 60% от анкетираните одобряват Тодор Живков и неговото управление. Носталгията по бившия режим все по-често се декларира.
· 48% не знаят и не се интересуват какво е това „Шенген”.
· Съвсем сериозно министри обясняват пред камери и микрофони колко е хубаво да бъдат подслушвани, защото така нямало скрито-покрито, а премиерът определи противоречията между Дянков, Танов и Цветанов като нарочна стратегия: „да се мразят, да са скарани, за да е сигурно, че никой, никъде от тях не може да покровителства нищо“.
На 11 декември 2010 г. премиерът Борисов заяви, че „всички трябва непрекъснато да са в стрес и да знаят, че ще бъдат наблюдавани“. Със сигурност в читанките по политология ще останат и думите на министър Трайчо Трайков, който дори е благодарен за подслушването, защото „ако човек забрави какво е казал, то е нещо като архив - така, както си пазиш имейлите, остават ти аудио файлове“.
Днес все по-често ставаме свидетели как разказите за света подменят света, а мега-наративите за страсти, емоции и конфликти създават усещане, че живеем и участваме в драмата (мелодрамата, комедията, историята), която медиите пишат с продължение всеки ден. Важно е да се отчита фактът, че е напълно възможно конструиран в полето на медиите модел след време да стане реалност в социално-политическия живот, а това за пореден път ни изправя пред изключително важния въпрос за отговорността на медиите и за тяхната регулация и саморегулация. Много от изградените образи, “носители” на идеята за промяна и преход, оказват по-скоро негативно влияние върху аудиторията, формират представата за свят, който не е осъществим, поне не с ресурсите, наследените стереотипи и манталитета на българското общество.
Един от проблемите на прехода е, че внезапно спря централизираното „производството” на герои и сюжети. Фасадата бе смъкната буквално за един ден, тържествено бе обявен фалитът на тоталитаризма и на фасадната демокрация, но искрящите фойерверки изведнъж осветиха гола сцена. Оказа се, че зад фасадата няма нищо. Могат да се предефинират единствено реални социални роли и отношения, може да бъде провокиран конфликт между социално активни субекти и след поредица от повече или по-малко драматични сблъсъци да се стигне до пренареждане на ролите в новия социален хронотоп. Между пасивни и апатични индивиди, обаче, живели десетилетия с мисълта, че от тях нищо не зависи, и реално съзнаващи, че са били псевдоактьори, изпълняващи псевдороли, не може да се случи нищо. И години наред не се случваше нищо. И медиите отново започнаха да правят това, което винаги са правили в последните 45 години до 10 ноември 1989 г. – серийно производство на герои и сюжети. С единствената разлика, че днес сюжетите стават все по-пошли, героите все по-вулгарни, а дирижирането на медиите вече не е централизирано.
За участие на медиите в предефиниране на социални роли или за изграждането на нови социални отношения, адекватни на ситуациите, които глобализацията и новият век налагат, според мен е невъзможно да се говори. Това е обективен резултат от специфичната медийна среда, която бившата партийна номенклатура с помощта на различни по вид посредничества създаде. В продължение на две десетилетия медиите имаха една основна функция – да легитимират пред обществото трансформацията на ролите от бившия ролеви репертоар на властта в нов, да легализират трансформацията на националния капитал в частна собственост. Тази задача те изпълниха успешно. С не по-малък успех днес доизграждат и корпоративния карцер, в момента той се преобзавежда, претапицира, разширява се по хоризонтала и се стеснява по вертикала. Стесняването по вертикала, т.е. концентрацията на все повече власт във все по-малко лица, става зад паравана на пищни мега спектакли – похарчваме няколко милиона за декори, тоалети и хонорари, за да съберем няколкостотин хиляди от бедния данъкоплатец за болните деца. Спектакълът, често граничещ с кич, подменя реалната политика. Тези формати не само легитимират тоталната абдикация на държавата от социалните и здравните проблеми на хората, те са и специфична форма на морален шантаж, който се упражнява спрямо нормалната чувствителност на зрителите.
Така корпоративният карцер принуждава образованата аудитория да търси смислен диалог, идеи и анализи в блогосферата. Бяхме свидетели как между карцера и проекта „Професорско каре” на Re:tv протече остра алергична реакция, която доведе академичното говорене върху фундаментално важни факти и житейски ситуации до летален изход. В този смисъл, въпросът не е ли съзнателно изтласкано интелектуалното и експертното от централното програмно време и от всекидневната преса е чисто реторичен.
Политическото у нас по традиция, имаща своите корени назад в началото на ХХ век, не е публично – как точно стават нещата, често е в сферата на хипотезата. Медиите „предъвкват” хипотези, „истини” и версии, които се подхвърлят от различни страни – от неясни субекти, зад които стоят неясни институции и интереси. Това става под различна форма: започна се от прочутата „жълта папка” в началото на 90-те години на миналия век и се стигна до днешната флашка. „Течът” на информация винаги e последван от експертизи, следствени действия, прокурорски проверки, които се простират далеч във времето – няма как, експертната работа е бавна, всички проверки трябва строго да съблюдават законите. А докато траят проверките, избухва нов скандал, който тушира предходния, по-предходният силно избледнява и едва се помни, а по-по-предходният вече е забравен. Така ситуацията е доведена до абсурд, а общественото мнение само в рамките на седмица-две се люшка от фрустрация, естествен резултат от взривения нов скандал, до безразличие и апатия към предишните поради ясно осъзнатата невъзможност да бъде повлияно по какъвто и да било начин върху процесите в обществото. При подобно махало гражданският дневен ред се превръща в мираж, а спорадичните прояви на гражданското общество (по кой от лавинозастъпващите се скандали по-напред да изразиш някакъв вид отношение?!) не притесняват особено властта и управляващите. Междувременно вестник „Уикенд” започна да излиза в 96 страници – корпоративнияткарцер наистина полага грижи пространството да не предизвиква клаустрофобия. Усещането, че всеки може да пише всичко за всеки по всякакъв начин, поражда специфичен уют – за какво ограничаване на свободи тук може да става дума?! Покупко-продажбите пък на вестникарския пазар в края на миналата година доведоха до странни конфигурации. Един от новите собственици с апломб обеща, че „гарантираме на журналистите, че ще пишат каквото мислят, ако е истина». Подобна абсурдна формулировка отдавна не бях чувала – кой ще определя коя мисъл е правилна и кога мисълта е истина?
В сложния период на прехода, нямащ досега аналог в историята, на медиите се падна специфична макророля – те би трябвало да задават новия социален канон. Само че, поне досега, нашите медии не са създали подобен канон, те не успяват да дефинират новите социални роли. Двадесет години след падането на Берлинската стена буквално пред очите ни медиите отново се превръщат в нещо като пара(псевдо)система. Както при тоталитаризма, така и днес те нямат (или поне не е видно да изпълняват) собствена роля. Не са автентични играчи в собствено поле – те обитават терен (пространство), предварително маркиран и разчертан. Терен, на който реферът (собственикът) свири по неясни правила и всеки, който реши да играе по собствени (морални, идеологически, естетически и пр.) принципи, просто бива отстраняван. Архитектите и строителите на медийните терени определят техните параметри, формират правилата, без да се съобразяват с нищо друго, освен с конкретни икономически и корпоративни интереси – образно казано, медийният ни терен днес е разчертан на мини и макро-голф игрища. Усещането, че политиката се прави не на иманентно присъщите й затова места, а е изнесена по разни други терени, в това число и на голф игрища, е вече дотолкова осезаемо, че неизбежно води да апатия и резигнация.
Оценките на Стефан Дончев, направени през 2002 г., вероятно са ми се сторили пресилени и поради факта, че нормалното съзнание тогава отказваше да приеме, че след 12 години преход (съпроводен с много лични драми и лишения) пак сме си сътворили полицейска държава, но с някои допълнителни екстри. Днес ми се струва – хиперболизирам съзнателно – че периодите преди и след 10 ноември 1989 г. се маркират от една основна разлика. Преди беше невъзможно (по-точно доста рисковано) да се изрича на глас, че живеем в полицейска държава, а управляващите ежеминутно се интересуваха какво мислим. Днес можем да разказваме спокойно навсякъде и на всекиго, че живеем в полицейска държава, чиято основна функция е старателно да охранява корупцията и източването на националните капитали, за което няма да ни арестуват или уволнят, но за сметка на това никой от управляващите не се интересува какво мислим. Ако експерт или интелектуалец получи възможността в рамките на 10-15 минути да разкаже в ефир какво мисли, то със сигурност словата му ще бъдат потопени в последвалите ги два-три часа неспирно шоу и сапунени сериали. Корпоративният карцер и сапунените сериали водят до непрекъснато съкращаване на публицистични предавания, високата култура тотално отсъства, особено от малкия екран, липсва качествена елитна преса, има остър дефицит на рационални анализи и коментари. Затова твърде вероятно е, миг преди заспиване, през изнуреното, травмирано, наплашено и пр. съзнание на посттоталитарния човек, вместо мисълта за някакви граждански рефлексии, да се стрелне въпросът: „Ама наистина ли, както писаха във вестника, Бихтер ще се самоубие в последната серия, а Нихал и Бехлюл ще се оженят?”.
Отдавна, уви, не живеем във виц, както писа някога Иван Кулеков. Живеем в реален абсурд. Не знам как би изглеждала, претворена в действие, мисълта на режисьора Михаил Ром, че абсурдът може да се победи, само като му се противопостави двоен, даже троен абсурд. А да не би пък „Проектът Борисов” (по заглавието на книгата на журналиста Григор Лилов) да е този двоен абсурд, който в момента ни се случва?!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
