Български  |  English

Риголето в Софийската опера

 

У нас днес изкуството не се цени много, а на операта се гледа като на ненужен каприз. Оставени на произвола, превърнати в не функциониращи дружества, оперите ни се задъхват, парализирани от липсата на средства, човешки ресурс и идеи. Дори първият ни театър - Софийската опера, не може да си позволи вече половин сезон нова премиера. Затова все по-редките сполучливи репертоарни спектакли са с особена културна стойност. А публиката е жадна за качествено изкуство и затова изпълни до предел салона за една от най-обичаните у нас Вердиеви творби - „Риголето”.

В лицето на италианския диригент Алесандро Санджорджи (1960), изявявал се като музикален директор в театро „Сан Паоло”, Бразилия, и на ателие „Богета” в Арецо, а понастоящем директор на Римската опера, тази толкова популярна музика придоби неочаквана интерпретация. Диригентът не се страхуваше да намери свои акценти и решения, да се отдалечи от класическата рецепция. Той смело използва контраста като решаващ ключ за интерпретацията на партитурата, наложен както в звуковото модулиране на оркестъра, така и в темпо-ритмичното решение. Промисленото динамично нюансиране имаше своето драматургично и музикално основание – опозицията между безгрижната лекота и плътната драматична наситеност, мекотата на любовната унесеност и отчетливата гневна рязкост пронизваха акустичната текстура в не редки бързи и дори неочаквани поврати. Санджорджи търсеше и откриваше динамиката на бравурни и безгрижни танцувални темпа, които по-сетне бяха заменени от нагнетени с драматизъм паузи, остри акценти и мащабни взривове. Под палката му оркестърът придоби сила, енергичност и колористична плътност. Той е диригент, който слуша певците и се съобразява с тяхното присъствие и особености, което хомогенизира тъканта на спектакъла и беше от съществено значение за успеха на вечерта. 
„Риголето” ще се запомни и заради завръщането на тенора Калуди Калудов на Софийска сцена и в двете вечери като Херцога на Мантуа, демонстрирайки неподозирано добра вокална форма. Гласът се лее с лекота, светъл, бодър, младежки, удивително подвижен и подкупващо сладък. Твърде отдавна не бяхме слушали подобна интерпретация на тази извънредно виртуозна, но коварна партия, която изисква отлична концентрация, ясно чувство за мярка и сигурна техника. Калудов съумя да превъплъти тъкмо вокално безгрижния, леконравен херцог с ласкавата съблазнителност на един едновременно топъл и мек тембър, който обаче без усилие се домогва до овладени, чисти и продължителни височини. И, разбира се, увереното, дръзко изпълнение на знаменитата „La donna è mobile” предизвиква напълно заслужен многоминутен аплауз.
Като Риголето се представи баритонът Александър Крунев. В неговата интерпретация свадливият шут и нежният баща получават адекватно превъплъщение. С особен драматизъм и красота той изгради дуета от второ действие с Джилда. Бих искал обаче да отлича една друга интерпретация през този сезон на същата партия – тази на Венцислав Анастасов, която успява да разгърне в особена вокална пълнота драмата на излъгания, обиден и огорчен човек, който е колкото горд безумец, толкова и нежен и любящ баща. Именно известната липса на обем и риск при вокализирането направиха Риголето на Крунев не изненадващ, докато гласът на Анастасов е винаги на ръба между най-тъмното отчаяние и мъст, търси емоционалната граница на отприщената стихия, удържана само от предаността към дъщерята.
Много интересна е Джилда на Диана Василева - младото сопрано, чийто успешен дебют в „Хофманови разкази” и „Лакме” подхранва очаквания за стабилно развитие. В тази класическа колоратурна партия Василева се чувства в свои води. Преимуществото на нейното музициране не е в силата на гласа, а в прецизността, деликатността и стилистическата акуратност. Средният регистър е много уверен, овладян и красив, а умението да се фразира създава елегантни преходи. Тази Джилда е нежна, чистосърдечна, но и решителна; разочарована, но и достатъчно силна да обича и защитава с жертвата си светостта на своята любов.
Сред солистичния състав не бива да се отмине Спарафучиле на Ангел Христов, чиито мощен и тъмен бас напълно покрива образа. Христов намира в тембъра си едно особено заплашително тремоло, което клокочи както в сцената с Риголето, така и в тази с Мадалена.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”