Парчета от реалността
Аделина Попнеделева, “4 седмици и половина – част II”, галерия “Арт Алея”, 14 февруари – 5 март 2011
Първия път, когато гледах видеото “Kinicos” на Аделина Попнеделева, много се смутих. Толкова, че дори пренебрегнах “Joie de vivre”, което също участваше с него, поставено на втори монитор буквално като опозиция - гръб в гръб. Беше на общата изложба на “Секция 13” през 2010.
Не знам кое ме втрещи - нежните жестове, които си разменят двама почти напълно загубили човешки облик клошари, или безсрамното воайорство на авторката. Цялата сцена прилича на странен примитивен танц с докосвания, прегръдки, подушвания, целувки, изпълнен с лек свян и в напълно лудо бълнуване от тези двама брадати, подивели мъже насред улицата. Жестовете и видът на героите са толкова противоречиви, че неволно предизвикват въпросите - това любов ли е или насилие, добро ли е или е лошо. Да не говорим, че някой седи в този момент скрит и снима. А диалогът с другото видео “Joie de vivre” – безгрижна демонстрация на любовта между момче и момиче - задълбочава още повече моралната дилема и ролята на авторката в нея. Защо двете видеа бяха така противопоставени? Или това беше нейният начин да покаже, че ги приема като двете лица на едно и също нещо?
В една статия Анри Картие-Бресон казва, че реалността предлага такова богатство, че трябва само да се пресегнеш, да отрежеш нещо от нея и да го опростиш. Но винаги остава несигурността дали си отрязъл правилното парче. (American Photo, 1997)
За Аделина Попнеделева този опит с реалността не е новост. Значителна част от изкуството й се опира именно на него. В парчетата реалност, които избира, тя обикновено търси най-ярък израз на манталитет, някаква екстравагантност на идентичността, знак.
Този път е приложила метода си към една чужда реалност и я е донесла тук. Но много преди да поставя темите за срама, морала и любовта върху нейните парижки импресии, започнах да се питам какво е накарало авторката да задържи камерата върху странната улична сцена и да “дебне” с фотоапарат целуващи се двойки. Това ли е най-ярката местна екзотика, чрез която тя открива Париж, невижданото нещо, или е стереотипът с “града на любовта”.
В самата селекция в галерия “Арт Алея” сега обаче няма много дилеми и опозиции. Всичко е поставено на една плоскост и изравнено. Освен целувките по паркове и улици, ведрото празнуване на интимността и любовта, странниците от “Kinicos”, тук са представени по някакъв начин като фрагменти и пейзажът, и интериорът. Така разбираме, че не са толкова контрастно различни и невиждани културните реалности, които Аделина Попнеделева е имала възможност да сравни – познатата и чуждата. Разликите са може би само в нюансите на близост и сърдечност, в целувката три пъти “по френски”, в туристическия възторг и умиление. Разговорът за морал, добро и лошо ще е пресилен в този случай. Още повече, като добавим и впечатленията на битово ниво с портрета на Вихрони Попнеделев и историята на една картина във видеото “Soul&Body”.
Гледайки целия френски цикъл накуп, по-адекватно е да говорим как чрез фотографията и видеото Аделина Попнеделева е успяла да опоетизира всички аспекти на своята парижка реалност, така че най-осезателно да проникнем в нейната спонтанна радост и в палавостта да улови и сподели същите като нейните влюбени моменти.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
