Български  |  English

Няма безопасна революция

 

Когато една нация е принудена да прибегне да правото си на въстание, казваше Робеспиер през 1792 г., тя се връща в естественото си състояние, противопоставяйки се на тирана. Как би могъл той да й напомня за обществения договор? Той самият го е обезсилил. [...] Народите не съдят като съдии; те не издават присъди, те хвърлят мълнии.

Това е изключително точно описание на раждането на революционния процес. Всъщност, още от прочутата лекция на Ернест Лабрус „Как се раждат революциите”, изнесена при честването на стогодишнината от 1848 година, знаем, че революцията е кратко представление, тя е едно гръмовно, понякога кърваво събитие, за което чак по-късно става ясно, че не е могло да не се случи.
Много са прословутите „причини” (те са следствие на дългото време, а не на изригването на някаква винаги непредсказуема реалност): създаването на просветена класа, икономическа и социална криза, разрив на отношенията между народа и принца – монарх, тиран, диктатор – на фона на невъзможността му да извърши каквато и да е реформа, без да бъде лишен от властта си. Продължението е познато: народът, съюзен с елитите, опитва чрез налагането на демократичен режим и на правова държава да примири (индивидуалната) свобода и (социалното и икономическото) равенство. Такъв е идеалът на всяка минала и бъдеща революция, винаги желан и понякога осъществен...
Откакто през 1989 г. двестагодишнината на Революцията бе чествана с претенцията да се омаловажи събитийната й мощ, тъй като в същността си тя била само една прелюдия към Терора и времето на кървищата, във Франция беше направено необходимото, за да може в съзнанието на французите да бъде потисната идеята, че революцията би могла да е пожелана. Противопоставиха й т. нар. „реалистичен” принцип за един възможен „край на историята”, без да разбират, че този термин, измислен от Александър Кожев, препраща към фантазъм, а не към реалност, в което неоконсервативният американски мислител Франсис Фукуяма искаше да вярваме. Историкът Франсоа Фюре, както и адептите на тезата, че „Гулаг присъства още у Хегел и у Маркс”, станаха глашатаите на този странен празничен момент, който позволи на привържениците на Реставрацията и разни други радетели на програмираното отчаяние да се съсредоточат върху омразата си към Революцията, вместо да критикуват хода й. На същата дата те се поздравяваха с падането на комунизма в страните от Изтока, но въобще не разбраха значението му, смятайки, че то слага точка на всякаква революционна надежда. Като че ли радикалният неуспех на един идеал трябва да накара народа да изостави всякакъв идеал.
Това беше равнозначно на отказ да се види, че тези революции се подчиняваха на същия модел като модела от XIX век: една Пролет на народите. От 1789 г. насам никой режим, произлязъл от Декларацията за правата на човека, все още не е успял да примири свободата и равенството. (От тази гледна точка, двеста години по-късно бе по-добре да се избере либералната демокрация пред уродливото лице на сталинизма.) И това беше причината, поради която – от СССР до Китай – народите от Изтока запомниха дълбоко в себе си и безизходицата на реалния социализъм, и превръщането на революционния идеал в неговата противоположност. Нищо не ни позволява да твърдим, че в това има отказ от всякакво революционно желание.
Това, което се случва днес в арабския свят и на което трябва да се радваме, е връщането към този идеал, желанието да се приключи с отвратителните крайности: както с диктатурата, така и с политическия ислямизъм. Напук на някои наши плашливи интелектуалци, които са вече склонни да мислят, че шариати, бурки, убийства с камъни и всякакви други варварски обичаи (всъщност чужди на просветения Ислям) се съдържат в исканията на протестиращите. Това желание се опира на младежта, на новите комуникационни средства, на жените, на народите, то е срещу всички онези, които от единия до другия край на планетата се страхуват от утрешния ден.
Вярно, варварите са си там, но те са опасни включително защото са били преследвани – а не преборени и победени – от корумпираните диктатури, които бяха поддържани от някои представители на западните демокрации. И нещо по-лошо – от израелски ръководители, ангажирали се с една самоубийствена за Израел, за неговия народ и за евреите по цял свят политика, политика, обратна на идеалите за свобода на един революционен ционизъм, представляван днес от малцинство прогресистки интелектуалци, желаещи да живеят в мир с палестинците, които пак са в плен на същите мечти и на същите разочарования. Никоя революция не може да се извърши, без да се рискува, никой не може да предвиди от какво ще е изграден утрешният ден. Най-лошото би било предварително да осъдим надеждата заради някои възможни деформации, към които биха могли да се насочат исканията благодарение на удоволствието да изпитваме страх от тях.
Духът на революцията е в ход. Ще дойде ден и той ще се разпростре от Иран до Китай, минавайки през целия арабски свят. Така той ще се върне във Франция, под други форми и тъкмо в момента, в който го мислят за окончателно изличен от съзнанието на французите. Предвестник за това е впечатляващият успех на „Негодувайте!”[1], чийто автор Стефан Есел, голист и социалдемократ, участник в Съпротивата, пацифист и не особено разположен към уличните насилия, и за миг не си е представял, че ще има такъв отзвук. Така едно означаващо може да се окаже достатъчно, за да ревалоризира в един миг бунтовния идеал в едно общество, съсипано от лошо правителство. Това, което става днес и което ще се случи в утрешния глобализиран свят, е мечтата за едно бъдещо другаде, което не е описано още и което ще бъде новото име на революцията: преди беше Мандела, днес е Жасмин, Нил...
Революцията е едно цяло, казваше Клемансо. Трябва да си спомним за това, за да осъществим проекта за социални промени, който да не премахва фундаменталните свободи и да позволява борбата с обскурантизма и комунитаризма.
 
Le Monde, 18 февруари 2011


[1] Бел. ред. През октомври м.г. 93-годишният Есел публикува книжката си от трийсетина страници, която бързо достига тираж 500 000. Той разобличава неравенствата и растящите богатства, безчовечното отношение към бездомните и ромите, диктатурата на финансовите пазари, защитава следвоенните социални постижения срещу посегателствата на правителството.
 
още от автора
Елизабет Рудинеско е историк на психоанализата


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”