Френският еничар за ориенталския пришелец
Разговор с Александър Леви
Александър Леви е роден през 1969 г. в Пловдив. До 14-ата си година за дълго живее с родителите си в Мароко и Франция. Завършва Френската гимназия в Пловдив. През 1990 г. напуска България и се установява във Франция. Завършва литература и сравнителна лингвистика в Университета Париж Х (Нантер). Преди да се отдаде на активна журналистика, е бил изследовател и преподавател в Университета Париж Х, в Шчечин (Полша) и в МГУ Ломоносов (Москва), където преподава във френско-руската магистърска програма по журналистика. Ръководи секцията за Европа и страните от бившия СССР в „Репортери без граници” (1997-2002). Журналист и отговорен редактор в електронното издание на в. „Монд” (Le Monde.fr -2002-2005). Ръководител на служба Източна Европа и Балкани в седмичника „Курие Ентернасионал” (2005-2010). От лятото на 2010 г. работи и живее със семейството си в София. Координатор за Балканите на „Курие Ентернасионал” (бивша Югославия, България, Албания, Гърция), работи също и за Le Monde.fr. и Monde Magazine. Кореспондент на Радио Франс Ентернасионал в София. Автор на книгите: „Престъпната групировка на варварите. Хроника на едно полицейско фиаско.” (Hachette, 2010), „Моята война срещу безразличието” в съавторство със Селим Канаан (Robert Laffont 2002) и „Заложник в Чечения” в съавторство с Брис Фльото (Robert Laffont, 2001).
Копринка Червенкова: Вие като какъв се чувствате повече – като българин или като французин?
Александър Леви: За моята професия е важно на какъв език пишеш... А също и към кого се обръщаш. Аз винаги съм писал за френско говорящия, тоест, за френския читател.
Копринка Червенкова: Значи, все пак повече се чувствате французин...
Александър Леви: Определено да, разбира се. Човек пише и се чувства такъв, какъвто го харесват, какъвто го обичат...
Копринка Червенкова: И до 1989 г. ли се чувствахте така?
Александър Леви: Да, аз се чувствах като абсолютен чужденец в тази страна. И затова откъсването ми от нея стана много... естествено.
Христо Буцев: А защо се чувствахте като чужденец?
Александър Леви: Ами защото никога не съм се чувствал вкъщи тук. Моите две семейства са емигрантски семейства. Едното по еврейска линия, а другото по руска, белогвардейска линия. Самите те – и това е тяхната драма – никога не са се интегрирали достатъчно добре в това общество. То не е било агресивно към тях, но пък не е правило и това, което френското общество, например, прави – или се интегрираш, или те няма... Тях просто са ги забравили, оставили са ги да живуркат. Те не са били и важни хора, така че никой не ги е закачал. А те – сега виждам от дистанцията – са възприемали тукашното общество винаги като нещо външно. Не чуждо, просто външно. Някои, особено от руската страна, даже не са научили езика. При тях е имало моменти, когато да си българин е било едва ли не обида. В къщи се казваше: „Не се дръж като българин”. От еврейска страна пък, имам чувството, че много повече отношенията са се формирали на приятелска основа, междуличностно, отколкото на някакво национално ниво. Така че, тази имплозия, падането на комунизма, накара и двете семейства да се пръснат по света.
Копринка Червенкова: И двете ви семейства са напуснали България, така ли?
Александър Леви: Да, да. Без никакви задръжки. Разбира се, има странни неща в човешката природа – нещо, което си смятал за чуждо, изведнъж ти става мило; после те напуска, после пак те навестява по някакъв начин. Така че е трудно да се обобщава...
Христо Буцев: Вие давал ли сте си сметка какво вашите родственици ги е дразнило или отблъсквало; кое не им е позволило една по-пълна интеграция?
Александър Леви: Колкото и да си приличат моите две семейства, които се срещат тук, има и някакви нюанси, някакви разлики. Смятам, че за руснаците отговорът на вашия въпрос е много прост. Той е свързан с чувството за инцидентност – тоест, те са тук инцидентно, по никакъв начин не са го желали, не са избирали тази страна, не са подавали документи, не са си казвали: „Един ден ще отидем в България”. Просто вятърът на историята или морето ги е изхвърлило тук... Морето, в случая, ги изхвърля някъде и те си казват: „Абе, може би, защото тук са православни, защото езикът им е близък до нашия”. Но нямат този избор, както днес, например, и най-отчаяният емигрант може да избере къде да отиде... При тях няма избор. Те даже не знаят къде са точно - половината семейство е в Югославия, другата половина е тук. Моята баба се влюбила в един български офицер, който тогава бил на югославска територия. Той я поканил да се запознае с неговото семейство в България, но тогава избухнала Втората световна война и те остават тук... Та този момент на инцидентност при руското ми семейство играе роля. Те нямат никакъв контрол върху събитията...
Копринка Червенкова: А какъв е случаят с еврейската част?
Александър Леви: При тях е по-различно. Като съм говорил с моите предци, съм оставал с впечатление, че те България винаги са я виждали като част от нещо по-голямо, от някаква регионална динамика, която не е само българска. Те са разсъждавали горе-долу така: „Тук сме, защото е много удобно, на кръстопътя сме между Одрин, Истанбул и Пловдив”, да кажем. „И понеже в Пловдив няма риба, а пък пловдивчани много обичат риба, ние ще завъртим нещо около рибата”. Например дядо ми е говорил турски, гръцки, български, френски... Те са преселници от някъде между Истанбул и Солун. И са в някакъв смисъл с имперско мислене; те са, според мен, имперски евреи. Националното за тях е изненада - да не говорим за национализма или за патриотизма и т.н. За тях това е огромна изненада.
Нашата семейна история обаче се завърта и в български ритъм - дядо ми се влюбва в българка от Русе и въпреки че цялото му семейство казва: „Ти съвсем си си изгубил ума”, той остава тук заради тази любов...
Копринка Червенкова: Значи имате и български корен, все пак.
Александър Леви: Разбира се, че имам.
Копринка Червенкова: А роднините ви след 1989 г. къде се разбягаха?
Александър Леви: Отидоха там, където можаха. Например майка ми и баща ми доста пътуваха, но в момента са в Тел Авив, в едно предградие. Техният живот, обаче, въобще не беше и не е лесен и до днес. За техните познати, за техните български приятели те са се спасили... „Ей, какъв късмет имаш!”. Аз не го виждам така, защото те определено не знаят вече откъде са, какви са, защо са... А са вече на възраст, в която е много важно човек да знае къде ще му е гробът, къде ще го почитат след време неговите потомци.
Копринка Червенкова: А къде искат те да им е гробът?
Александър Леви: Нямам представа. И мисля, че и те нямат представа. Което е доста сложно. И в двете семейства има много ясно съзнание, че тяхната идентичност е капан. От който няма излизане. И затова са търсили някаква трета идентичност, т.е. нещо, което да ги спаси от капана; и са го открили чрез езика, чрез френския, чрез Франция и френско говорящите страни. И в двете семейства - те така са се срещнали - френският език е бил почти задължителен. Така че аз съм ходил на първи урок не по български, а по френски. Още преди да тръгна на училище.
Копринка Червенкова: А някой от роднините ви отиде ли в Русия?
Александър Леви: Не, никой. И слава Богу, защото майка ми особено продължава да идеализира тази страна... Но да се върна към моя случай. Аз съм типичен френски еничар, тоест, на мен Франция ми е дала език, дала ми е свобода на слово, свобода на движение, лична свобода. Тя ми е дала свобода още навремето да мисля, да мечтая... И сега, като френски гражданин, аз се чувствам много добре.
Копринка Червенкова: Чувствате се комфортно в новата си, третата идентичност, така ли?
Александър Леви: Да, абсолютно. То е като да си избереш религия на 30-40 години. Тогава вече изборът е много по-осмислен и ставаш много по-силен като религиозен мислител. Това при еврейството е много силно, те казват: „За нас не е важно да си учил, да си възпитан в еврейско семейство; ако дойдеш на 30, на 40 години – още по-хубаво за нас. Защото ти идваш като зрял човек...”. Така че определено се чувствам французин, европеец с, да кажем, малко по-периферна идентичност. Аз, разбира се, нямам нищо общо с някой мой колега, който е роден, примерно, в Бретан. Но това пък е огромният шанс, който ми дава обединена Европа - всички тези регионални и по-глобални идентичности да могат да се чувстват по някакъв начин комфортно. В този смисъл аз се връщам към еврейския начин на виждане на България и на Балканите – колкото по-широко, колкото по-малко граници, толкова по-добре се чувстваме ние. Мен лично границите ме втрисат...
Копринка Червенкова: Искате да кажете, че отношението ви към България е неутрално, няма емоция, така ли?
Александър Леви: Аз затова съм тук сега. Реших да поживея малко в България и по някакъв начин да събудя българските връзки.
Копринка Червенкова: Емоции или връзки?
Александър Леви: Връзки. А ако има емоции, то е в плюс. Разбирам вашия въпрос, защото го зададох и на себе си, преди да дойда тук. Аз чак сега, на 42 години, съм напълно изчистен от всякакъв субективизъм спрямо тази страна. Просто защото от времето, когато съм живял тук, са минали 22 години. И затова се чувствам комфортно. Български приятели ми казваха: „Ще видиш какъв е тук животът, въобще не е чак толкова интересен, колкото си мислиш”...
Копринка Червенкова: Е какъв е, според вас, тук животът?
Александър Леви: За мен - невероятно интересен. Може би защото на никого не се сърдя и с никого нямам сметки за уреждане... Аз, слава Богу, гледам на България не само през персонажа Бойко Борисов, който, безспорно, е много интересен за разказване. Той е сюжет, неизчерпаем сюжет; и да не искаш да се занимаваш с него, той ти напомня за своето присъствие. Просто защото за всяко нещо има някаква проста рецепта - ето, реши въпроса с терористичната заплаха чрез дюнерите. Сега очаквам да се изкаже по палестински въпрос, а има и други важни за решаване неща - глобалното затопляне, например, или световната криза...
Копринка Червенкова: Да, Бойко Борисов е универсален мислител. Но вън от него, какво друго виждате в България?
Александър Леви: Ще се радвам, ако аз, както моите деца и жена ми, започнат да виждат България през очите на тези деца, които са се родили около 1988-1989 г. и нямат тежестта на предишния спомен. И които определено ще направят разликата с миналото.
Копринка Червенкова: В какъв смисъл ще направят разликата с миналото?
Александър Леви: Те имат някаква, бих казал, зависимост от факта, че са се родили тук. Но, според мен, те ще успеят да преодолеят все пак тази безизходица... И може би ще имат шанса да са първото поколение, което няма да е загубено. Те няма да са загубено поколение, да! И ако се погубят, ще е чисто по тяхна вина, а не поради някакъв външен фактор.
Христо Буцев: Искате да кажете, че в България в момента външни фактори няма.
Александър Леви: Е, разбира се, че има, но те всички са преодолими. И ако на тези деца не им харесва тук, те могат да си тръгнат. Това е огромно преимущество...
Копринка Червенкова: ... но за България е трагедия, както знаем.
Александър Леви: Е да, но те наистина могат да си тръгнат, което е много важно за мен.
Копринка Червенкова: Има обаче една друга гледна точка, която е на нашето поколение - тези, които не сме родени около или след 1989 г., а сме имали съзнателен живот и до 1989 г. И трябва да ви кажа, че тогава ние пред себе си имахме хоризонт - че е възможно това, в което живеем, да свърши и да влезем в нещо добро. Тоест, пред нас имаше някаква перспектива. И ако някой е участвал в някакви акции преди 1989-та, то е на базата на тази перспектива, разбирате ли? Че го има, някъде го има този хоризонт. Тоест, по времето на комунизма за нас всички съществуваше хоризонтът на свободния демократичен свят; тогава не го наричахме капиталистически, а демократичен - а пък за демократичния свят или, ако щете, за крайната му левица, комунизмът беше също някаква перспектива. Докато сега останахме без тези илюзии...
Александър Леви: Сегашното поколение, колкото и да изглежда глупаво, успява да се освободи по някакъв начин от бремето на комунизма. Аз бях съвсем скоро на нещо като изложба за комунизма, направена в БДЖ точно от децата от това поколение. Отидох с голямо желание и с големи очаквания. Даже правих малък репортаж. Но това, което ме стъписа, е, че нямаше никаква мисъл в това, което бяха направили, нямаше и червена нишка, просто нищо. Те сякаш бяха изхвърлили нещо така, както ние си изхвърляме старите мебели във Франция - един път в годината или един път на 4-5 години си изпразваме мазето... Ето това ме интересува в момента. То може да е повърхностно, но пък за мен е важно. И много интересно, защото показва някакво ново начало. Казвате: дали имат хоризонт, дали нямат – това е въпрос за вашите поколения. За тях...
Копринка Червенкова: Може ли човек да живее без хоризонт, вие как си го представяте? Вие живеете ли без хоризонт?
Александър Леви: Моят хоризонт е много прост, той е личен, субективен. Аз мисля за себе си, мисля за моите деца, мисля за съпругата си, мисля за това какво ще им оставя и т.н. Но в никакъв случай не мисля за... по-едър хоризонт. Смятам, че допринасям, да кажем, с моята ангажираност в сферата на правата на човека - преди да стана журналист, бях правозащитник. Смятам, че с моите статии, особено за някои конкретни случаи, успявам да променя не историята, но историята на някого, на някой човек... Аз въобще не съм амбициозен човек от тази гледна точка. И мисля за дребните неща, small and beautiful, както се казва, които за мен имат голямо значение.
Копринка Червенкова: Но това е англосаксонска гледна точка.
Александър Леви: Може би, даже не се замислям каква е.
Копринка Червенкова: Ние още сме далеч от нея. Както сме далеч от англосаксонската политика, въпреки нечии старания. Между другото, как ви изглежда българската политика на европейския фон?
Александър Леви: Струва ми се, че вашият министър-председател е част от някаква популистка линия, която я има и в Европа. Но разликата между Бойко Борисов, Никола Саркози и Силвио Берлускони е, че, според мен, Бойко Борисов ще е на политическата сцена много по-дълго от тях.
Копринка Червенкова: Защо?
Александър Леви: Защото имам чувството, че много се харесва този тип поведение тук. И че в момента на Бойко Борисов му се прощават страшно много неща.
Копринка Червенкова: Вече не. Вече започват да не му се прощават.
Александър Леви: Да, но дотук му се прощаваха. Неща, за които във френското или италианското правителство няколко министри и зам. министри щяха да изхвърчат. Просто такъв е законът на жанра. А тук го няма това нещо. Само си представете – ако, да кажем, на негово място беше един премиер с културно държане, с европейски вид, с очилца – Станишев, примерно... Представете си какво щеше да стане, ако беше направил една десета от гафовете на Борисов... И ако те бяха станали достояние на обществото...
Христо Буцев: Аз искам да ви върна малко назад. Понеже вие говорехте за мазета – и аз се сетих как някъде през 80-те години в редакцията дойде, след едно гостуване в САЩ, Йордан Радичков. И типично по радичковски каза: „Абе тия хора нямат мазета. Бе как живеят те без мазета?”. А вие мазето го споменахте във връзка с този хепънинг и с младежката изложба. Наблюдаваме пълно нежелание на младите да се интересуват от миналото. Те не изхвърлят миналото, те просто не се интересуват от него. Не е ли това общоевропейско явление, как го ситуирате? Как цитирате България в контекста на Европа? Как е във Франция? Искат ли да учат, знаят ли нещо за Виши, примерно?
Александър Леви: Не. Дори това доказва, че България е вече част от Европейския съюз - същите проблеми и тук, и при нас. Дори в много по-големи размери, защото в страна като Франция достъпът до познанието е много по-лесен и безплатен. Затова ние, които работим по вестници, като пишем статия за някакъв сюжет, който е по-комплициран исторически, го разказваме, сякаш за първи път се съобщава за него.
Христо Буцев: Стига да има кой да чете.
Александър Леви: Да. И до много скоро не го правехме, защото мислехме, че на читателя на „Монд” или на „Куриер ентернационал” няма нужда му се напомнят тези неща. Обаче не е така. И на нас ни го напомниха по много жесток начин читатели, като си тръгнаха от нас. Отидоха да четат мигновените новини, които им дават нетът, телефонът, социалните мрежи, Туитър и т.н. - които са без никакъв контекст и където всичко е мигновено, и се минава от една новина на друга с бързината на едно кликване. Така че ние, когато пишем за Русия, България или Балканите – все пак напомняме какво се е случило в близките 10 или 15 години. За този регион непрекъснато трябва да се напомня. А особено, като се пише за България, трябва да се напомня не само за комунистическото минало, а и за факта, че тя е била част от една друга голяма империя, много интересна, много силна - Османската. Аз днес в статиите за България бих писал, че това е огромен шанс и за България, но особено за Европа - да има в своите редици един чисто ориенталски пришълец. От друга земя, с друго мислене – това, според мен, е невероятен шанс. Помъчете се един ден да обясните отношенията между две семейства, които са се сродили - момчето от едното се жени за момичето от другото семейство. Заставате пред едни невероятно сложни, оплитащи се отношения, всяко с отделно име - тъща, зълва, свекърва, девер, балдъза... Не само това. Поне 12-14 функции има. Това е непознат свят. Само ето тези две семейни клетки, които се срещат и се женят, и имат двама кумове, които още повече усложняват връзките...
Христо Буцев: Означава ли това, че искате да запазим традиционната култура на България?
Александър Леви: Не, нищо не искам... Но това е невероятно откритие за един французин, за един средностатистически французин, който живее с жена, която не му е жена; те имат две деца и още по едно дете от предишни бракове, да кажем. И цялото това семейство се събира всеки четвърти уикенд на една голяма маса някъде по крайбрежието; и всички си говорят; и всички тези полубратя, полусестри си играят заедно... Затова България гледа турски сериали, а във Франция френският зрител и една секунда няма да отдели, за да се заинтересува какво става в този сериал. Та това е другият свят, това е интересно. Разбирам, че вие искате да избягате от него...
Христо Буцев: Нищо не искам, аз просто констатирам, че това изчезва с намаляването на раждаемостта; изчезва с модернизацията, с глобализацията. Само констатирам.
Александър Леви: Сигурно. Но този процес е в зародиш, а старото все още е много по-силно. Ние с жена ми контактуваме с хора на нашата възраст... И аз непрекъснато се мъча да обясня, че жена ми е англичанка, а моите роднини живеят в Тел Авив, в Йоханесбург, в Берн; говорят на различни езици; че аз живея сам в 14-милионен град като Париж. А срещу нас е младо семейство, интелигентни инженери, в което непрекъснато се говори, че момчето е от Пловдив, а си е взел жена от Ловеч. Какъв културен шок! Те са женени от 20 години, но това продължава да е тема на разговор. И за мен това е много трогателно. Те сигурно искат да обърнат тази страница. И е много интересно как това ще стане. По-интересно е даже от раздялата с комунизма.
Копринка Червенкова: След като гледате неутрално на България, основателно ли, според вас, французите заедно с германците постигнаха нашето отлагане за Шенген?
Александър Леви: Въпросът е сложен, защото в него аз виждам нечестен претекст, но реални мотиви. Нечестният претекст е това, което се случи това лято във Франция около ромите. Доста мръсен, популистки претекст, чрез който се събуди тема, която не съществуваше. За съжаление, България и Румъния щяха да влязат, както се казва, като писмо в пощенска кутията - без дебат, без нищо. Макар че не са готови. Това всички служби го знаят. Знае се и от българите. И затова българската позиция беше доста интересна. Много бързо трябваше да се направи избор между обида заради засегнато, жегнато национално достойнство и премълчаване. Оказа се, че за един българин е много лесно да каже: „Какво ме засяга, това са цигани, това са роми”. Е да, но те са българи, защото са с български паспорт и идват от България. А за вас сякаш това, че са българи, е едва ли не някаква историческа случайност... Затова България не видя къде е капанът в тази история. Чрез фалшив претекст французите и германците успяха по доста твърд начин да кажат: „Вижте какво, ние не можем да вкараме в Шенген две страни, управлявани от престъпници”. Това, което почти каза нашият министър, че да се даде информационната система за сигурност в ръцете на престъпници, беше много грубо. Малко извън европейския начин на действие и говорене... Така, общо взето, стана с Шенген. Лицемерен претекст, а реални проблеми. Реални проблеми, които те просто бяха забравили. И изведнъж се сетиха, разбирате ли? В България си мислят, че европейците знаят всичко, имат много строга адженда, календар, всяко нещо е премислено... Не, те просто бяха забравили, че ще влизат в Шенген тези две страни. Наближи пролетта на 2011 г. и те изведнъж се сетиха...
Христо Буцев: А не смятате ли, че има и друг момент - може би не решаващ, но все пак... Ако ние изпълним всички изисквания, „затворим” надеждно шенгенската граница, то потокът от имигранти може да се усили откъм Магреба, от юг – към Испания, Италия...
Александър Леви: О, те вече са готови там. Всичко е налице... Вие виждате каква грозна картинка са тези два испански града на африканска територия, Мелиля и Сеута. Правозащитниците вдигат сега врява за гръцката стена, А има много по-грозна стена в Сеута и Мелиля; има много по-грозна стена на унгаро-украинската граница, която е може би 50 или 60 км. Има и такъв момент, който е малко неприятен - Европа не може да се разширява, както казват някои представители на френската десница, безкрайно. В един момент трябва да се знае, поне географски, къде свършва този континент, къде свършва нашата идея за Европа. И, според мен, с България и Румъния вече опряхме дъното.
Христо Буцев: Това не е много приятно за България - Западните Балкани да останат отвън. А и Хърватска – какво ще стане с нея?
Александър Леви: Мисля, че Хърватска можеше и трябваше да влезе още 1990 г. И затова ЕС ще поправи тази огромна грешка, която направи... И която обяснява развихрянето на югославските войни. Така че, тази историческа грешка те ще я поправят. Хърватска би трябвало да е част от Европа и Европейския съюз още от 1989-1990 г. Те трябваше да я вкарат превантивно, преди всичко това да им се случи. Както вкараха превантивно България и Румъния. Но изведнъж като че ли забравиха, че Европейският съюз е едно, Шенген е друго. Става въпрос за това, че, от една страна, е символният жест, от друга обаче имаме конкретна граница и конкретна опасност един, да кажем, руски мафиот да получи българско гражданство и да стане пълноправен член на ЕС. Така че има страшно много работа по този въпрос, защото сигурността стана основен проблем. И аз затова се смея с глас всеки път, когато чуя думата дюнер... Това е заплаха № 1 за всички европейски страни със западен начин на живот. Тоест, свободен живот. А има и друг свят, който тропа на вратите на Европейския съюз. И който по някакъв начин ни се сърди защо живеем така. Ето това не се решава с отварянето на лавки за дюнери, то се решава, като се знае, че ето тук спира Европа; а оттук нататък вече имаме проблем...
Христо Буцев: Но вие преди малко казахте, че като чуете за граница, ви втриса. Как ги съчетаваме тези неща?
Александър Леви: За съжаление, всеки от нас трябва да направи компромис между това, което мечтае, това, което иска като идеален свят, и ралността.
Копринка Червенкова: А не виждате ли перспектива за Турция в Европа?
Александър Леви: Аз виждам огромна перспектива за Турция извън Европа. И самите турци са го разбрали много добре; и продължават да разиграват тази тема, защото европейците сами влязоха в капан с някаква виртуална интеграция, което, според мен, не е сериозно... Просто географски е невъзможно. Аз не мога да си представя ЕС да граничи с Иран, с Ирак; просто не мога да си го представя. Освен в един идеален свят, който е обитаван от малки меченца от детски сериали.
Аз виждам в Турция огромен партньор на Европа като регионална сила, която тя вече е. И, според мен, това е целият трик на турската дипломация в момента - те не искат да влязат в Европа, но много им е нужен формалният отказ, за да засилят позициите си. Разбира се, това е мой анализ.
Христо Буцев: И какво – Европа наистина свършва с България и Румъния?
Александър Леви: Смятам, че със страни като България и Румъния, със Западните Балкани вече се затваря кръгът на възможностите, на реалните амбиции на една силна Европа. Малко разводнена даже, бих казал, защото аз познавам Европейския съюз още когато бяха 12 страни. И ще съм много щастлив да живея между Лисабон, Букурещ, Солун и да се движа свободно, за мен това ще е вече голямо постижение. Но в един момент проблемът не идва от мен, проблемът идва от хората, на които не им харесва моят начин на живот. А моят начин на живот е този на един индивид, който обича да живее свободно, но и уважава свободата на съседа си, на другия, на ближния.
Христо Буцев: А защо вестник „Монд” спря с разкритията на Уикилийкс.
Александър Леви: Ами, трябва да се работи...
Христо Буцев: Какво значи – трябва да се работи?
Александър Леви: В смисъл, че... Уикилийкс затова има успех, защото вършеше работата, която навремето ние вършехме. Ние - чуждестранните журналисти, кореспондентите във всички точки на света, които един голям вестник можеше да си позволи. Времето, което можеше да инвестираме в контакти, в източници, в неформални беседи - това, което правят дипломатите, които получават може би шест пъти колкото моята заплата и имат всички възможни гаранции за сигурност, които аз нямам. Но то това е Уикилийкс – от една страна е прекрасно, че има такова изтичане на информация, такава прозрачност. Обаче, от друга страна, от чисто журналистическа гледна точка, аз много се притеснявам, защото това прави от мен, от мой колега в Париж, един функционер. Който седи на една масичка и просто обработва това, което другите са направили.
Копринка Червенкова: Искате да кажете, че се появи журналистическа ревност, така ли?
Александър Леви: Разбира се. Това е наша работа - да говорим с дипломати, да намираме източници, да разказваме разни истории...
Христо Буцев: Не, чакайте, това са две различни неща. Значи, едното са опасенията; другото е фактът, че „Монд”, въпреки че беше се ангажирал, спря да публикува...
Александър Леви: Мисля, че има и малък проблем около тази история с Уикилийкс. Защото в цялата тази история, и от страната на Уикилийкс, и от страната на хората, които работят с документите, има някаква завера. Нали говорим за прозрачност, говорим за достъп до информация... А пък те самите образуват някакъв много затворен клуб, където всеки има deal с други, и мълчат. Тоест, аз не мога да получа информация от моите колеги защо се публикува този или онзи документ; защо този документ се интерпретира така. А пък същият този документ, да кажем за България, се интерпретира по съвсем друг начин в немскоезичната версия. Така че има нещо, което не е много здравословно – някакъв полумасонски клуб на тези, които имат достъп до тази информация; и отделно другите, които нямат. Което противоречи на самия принцип на Уикилийкс. И затова аз просто предлагам всеки да си върши своята работа. Дипломатите своята, аз моята. А работата на журналиста се покрива до голяма степен с тази на разузнавача и на дипломата.
Христо Буцев: Тоест, вие си държите на старата журналистика.
Александър Леви: Това е пак като носталгия, като тъга по свят, който се губи. Аз знам, че ще трябва да се приспособя към един друг свят, където информацията идва, изсипва се по някакъв начин от някакъв друг източник...
Копринка Червенкова: ... и тази информация се плаща. Между другото, „Монд” колко плащаше на Уикилийкс?
Александър Леви: Нямам представа. Това е държавна тайна. Ето вижте - като няма прозрачност, има всякакви спекулации. И това не ми харесва в тази история с Уикилийкс.
Христо Буцев: Нека се върнем към старата и новата професия на журналиста, това е много важно. Вие се изказахте сякаш непочтително към този, който пресява информацията - казахте, че е чиновник. Но има мнение, че това е бъдещето на 90% от журналистиката – в пресяването на информацията. От Уикилийкс, от социални мрежи, от не знам какво си...
Александър Леви: Съгласен съм с вас и не бих искал да се възприеме като обида към тези хора, които вършат много ценна работа.
Христо Буцев: Там се иска компетентност.
Александър Леви: Да, иска се компетентност. Но, все пак, да не забравяме какво прави качеството на журнализма – това е да се разкаже една история; една житейска, проста история с хора, които си виждал, по някакъв начин си общувал с тях. А тази история с Уикилийкс, тя слага едва ли не светлинни години разстояние между този журналист - който пресява информация, решава кое е интересно и кое не, кое може да се използва – от това, което в някакъв ден се е говорило в Иран, в някакво кафене, където някакъв американски полудипломат е говорил с някакъв ирански полуизточник. Какво този журналист в Париж ще разбере от атмосферата, от чувствата, от това, което се е разиграло като драма, човешка драма или човешка интрига между тези двамата, като единият решава да довери нещо, което не би трябвало да казва. Аз се връщам към тази журналистика...
Копринка Червенкова:Цените психологизма в журналистиката, така ли?
Александър Леви: Да, и най-вече човешкия контакт. Някои казват, че революциите вече са медийни, нали, защото са резултат, примерно, от една депеша от Уикилийкс. Аз не бих казал. Малко се надценяваме. Може би ни се иска да сме такива, ние да предизвикваме революция с публикуването на нещо. Но вижте повечето революции – нещата там стават поради много по-прозаични причини - заради поскъпването на хляба, да кажем... Вижте всичките тези кадри на хора, които размахват франзели хляб. И другите, които стоят с ръце в джобовете по улиците и не знаят какво да правят. Да не знаеш какво да правиш, а да си пълен с енергия на 18-19 години – рано или късно, според мен, ще избие...
Това е много по-простото, даже бих казал физиологическото обяснение на тези революции, отколкото това, че изведнъж някакъв документ от Уикилийкс показва това, което всеки тунизиец знае.
Февруари 2011 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
