Български  |  English

Животът пробива

 

Джулиан Барнс. „Пулс”. Разкази. Превел от английски Любомир Николов. ИК „Обсидиан”, С., 2011, цена 15 лева
 
Реализмът на проучванията, на социалната гнилоч, реализмът между критиката и сензацията, който настоява на смрадта като белег за автентика; реализмът от полицейските хроники, ужасът без катарзис.
И другият. Този, който – обърнат навътре – вижда собствената смърт и другите видове крайност, вижда самия човек зад перото обнадежден, страхлив, смешен, несигурен в опитите си да говори, непълен в добродетелите си, колеблив дори в желанията си, самомнителен на моменти, ненадейно жесток, смъртен.
Някога тези два реализма имаха своите формулировки, критически и психологически, може би нелоши сами по себе си, но компрометирани от обръщането на класификацията в йерархия.
Докато чета Джулиан Барнс обаче, не мисля за тях, а за удоволствието да обследваш вътрешния пейзаж с точността на фламандски живописец, дори когато снегът е сивкав, а кучетата се връщат уморени от безплоден лов, да усещаш как вътрешният свят се разтегля с всеки описван детайл, бил той сам по себе си безнадежден, но все пак видим, осезаем, туптящ, набъбнал от усещането, че си още жив и желанието да обърнеш това усещане към другите, да бъдеш видян, чут, помирисан, прочетен.
Докато чета “Пулс” на Джулиан Барнс, си мисля за две от предишните му книги – “Лимони на масата”, за късната старост, и “Няма нищо страшно”, за смъртта. Как се пише след такива книги? В “Пулс” животът пробива, все пак, в несигурното чувство към близките (може би!) хора, в също толкова колебливия и вечно предаващ ни свят на сетивата, в който на сляпо не би различил обелено личи от очна ябълка, обонянието може да те напусне дори пред воняща планина джибри, а слухът и зрението играят странна игра на криеница и взаимно избягване. Неслучайно всяко от сетивата е описано в мига, в който може да ни напусне – като любовница, за която никога не успяваме да разберем достатъчно. Разказите от “Пулс” напомнят за горчивите, изящно банални двойки на Карвър и Ъпдайк, но също и за самоироничните “Опити” на Монтен, който прилага същия насмешлив скептицизъм към своето отношение (любовно-подигравателно) със самия себе си – дори със същата приятна цапнатост в устата, която тъй добре се комбинира с дългите и безукорни изречения. Но най-много ме порази връзката с повтаряния наскоро филм на Киаростами “Вкусът на черешата”, поставящ също тъй сетивата като последна преграда срещу смъртта – не реализъм, а последна реалност, познаваемост на живота. Във филма препаратор на животни разказва как се е отказал от самоубийство благодарение на наситения вкус на черницата, на чийто клон понечил да окачи въжето си; в последния разказ на “Пулс” лишеният от обоняние герой мачка топчета подправки под носа на умиращата си съпруга. Странното е, че и след филма, и след книгата – по различен начин и в различна степен – оставаш със смиреното, но недвусмислено желание за живот, правиш неволна проверка на сетивата си, кимваш и се усмихваш на собствената си недоказана, но все пак благодатна реалност.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”