Крешендо/декрешендо (музика), брой 7 (2890), 25 февруари 2011" /> Култура :: Наблюдатели :: Солисти
Български  |  English

Солисти

 

Софийска филхармония. Диригент Алексей Корниенко. Солисти: Атанас Кръстев(виолончело), Милена Златарова (виола). В програмата: Костов, Щраус, Бетовен. 17 февруари, зала “България”.

 
Класик ФМ М-тел оркестър. Диригент Лучано ди Мартино. Солист: Антон Бараховски. В програмата: Брамс, Шуман. 18 февруари, зала “България”.
 
Интересни преживявания, най-вече със солистите, които оркестрите бяха избрали, предложи миналата концертна седмица. Рихард Щраусовият “Дон Кихот” (фантастични вариации върху тема с рицарски характер) се появява в концертна програма близо 4 години след изпълнението на пиесата от радиооркестъра със солисти Христо Танев и Петя Иванова. Филхармонията и нейният главен диригент Алексей Корниенко бяха поканили 22-годишния студент по виолончело Атанас Кръстев, който изнесе партията в партньорство с виолистката Милена Златарова. “Дон Кихот” не е само тонова картина, но и точно фантастична игра за солиращите инструменти – игра на характери, на тембров, динамичен и фактурен баланс, на “влизане и излизане” на солистите от оркестровата партитура, което достатъчно комплицира формата; тя бяга от класическата вариационност, по-скоро се доближава до лайтмотивно дефинирана звукова поема с ясен сюжет. Задачата на челиста далеч не е единствено солова; още в началото на появата си той вече е в “разговор” с концертмайстора на оркестъра (Павел Златаров), за да посрещне малко по-нататък и спътника си с виолов тембър. Впрочем, тандемът виолончело-виола като Дон Кихот и Санчо Панса влиза често и в “единоборство” с останалите групи-тембри-литературни персонажи от оркестъра. То е изумително звуково приключение за участниците в него. Атанас Кръстев има впечатляваща за възрастта си концертна биография. А това говори и за опит. Тук опитът му помогна да изпълни със смисъл, да обозначи “странстванията” на своя вечен герой. Основната тема на Дон Кихот прозвуча с точен характер (като изключим съвсем началните тонове на появата му), в цвят и нюансирана. Оттам нататък вътрешното ориентиране на солиста в партитурата и в оркестровия звук, в диалога с виолата или с други тембри разкриха как естествено младият музикант контролира музикалния процес, развитието на формата и собствения си принос за това. Кръстев притежава красив, тембрист, пълнокръвен, чувствен звук. (Човек се ражда със звука си!) И затова не е необходимо да се вглежда толкова в отделния тон, във вибратото, с което ще го “изпее” – понякога тази самовзискателност разделя излишно тоновете, а това нарушава дисциплината на фразата. Когато влиза в музиката до степен да забрави грижата за всеки тон, фразата се излива и движението е естествено и красиво. Впрочем, цялата пета вариация бе истинско проникновение за солиста. Както точно и с ироничен подтекст Златарова фиксира образа на Санчо, чрез пределно точната артикулация на своите “реплики”. Финалът на пиесата бе забележителен с артистичната градация на диминуендото в “гласа” на умиращия Дон Кихот. Филхармонията с виталност и музикантско съучастие партнира на своите солисти, въпреки изначалните за диригента “неустойки” в удържане на темпа и на непрекъснатост на музикалното движение.
И докато за Атанас Кръстев музиката е като че изстраданост, сакралност, то за цигуларя Антон Бараховски, който солираше на Класик ФМ М-тел оркестър и диригента Лучано ди Мартино с концерта от Брамс, тя е живост, лекота, спортна пъргавост, повод за демонстрация на висш инструментализъм. Какъвто той безспорно притежава. На 38 години е и е концертмайстор на оркестъра на Баварското радио. Идва в света на музиката от Новосибирск, считат го за инструменталист-феномен. Той има удивително бърза мисъл и пръсти. И дотолкова е щастлив от това, че понякога сякаш забравя каква точно музика свири. Това впечатление ме опари в първата част на цигулковия концерт. Слава Богу, във втората слушах вече една типично Брамсова любовна песен, вглъбена, тиха. И в третата част “коварството на бързите пръсти” отстъпи пред дълбочината и смисъла. Диригентът водеше оркестъра сравнително стабилно, без да набляга особено на вътрешната кореспонденция между гласовете; самият оркестър с удоволствие следеше солиста в това партньорство. Действително, цикълът “Концертмайсторите” на Кантус Фирмус е трайна перспективна идея за съвременната ни концертна практика. И за публиката.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”