Паякът: печено, но сурово
Христо Карастоянов. Паякът, ИК „Жанет 45”, Пд, 2010, цена 11 лева
По-горе билото, майстори!
Дейвид Селинджър
Дочух, че Христо Карастоянов бил разправял, че след «Паякът» се канел да си вземе сбогом с публиката и с писането. Надявам се да се е шегувал. В прекалено добра форма ми се чини да е, че да тръгне да си тръгва. Вместо това да вземе да си наеме редактор или литературен консултант. Тъй като книгите му все още дават признаци на впечатляващо завършени литературни обещания, които ужасно умело се изплъзват от конвенциите и кодовете, с които играят, но въпреки това не стават шедьоври, не стават големи книги за износ. Подобно на героя на романа си, и Карастоянов оплита мрежата си така, че да хване достатъчно и наивен, и доброволен читателски улов, но сякаш паякът му не се надява на нещо повече от признанието за ефективната добросъвестност на една минималистично рехава литературна тъкан. Би ми се искало нещо повече при този ресурс и одареност.
Впрочем, след като прочетох «Паякът», зачетох «Съпротива.net», за да открия тутакси, че нейната първа страница вече съм я чел на 151-ва от новата. Казвам това, тъй като, противно на разпространеното мнение, че авторът, който се повтаря, не заслужава внимание, мисля обратното: автор, който се самоцитира, хем се харесва, хем е способен да се самоизненадва приятно. Дори ако оставим популярното настояване на Камю, че големият писател пише цял живот все една и съща книга, или пък репликата на Сартр, че намирането на загубените бележки безпогрешно потвърждава безукорната им възстановка, можем да се съгласим, че стилът, тонът, моделът на разказване, типът герои, предпочитаният развой и пр. има вероятност да са по-устойчиви при автори, които вече са се намерили. С годините човек започва да се отнася с по-голямо доверие към културни и художествени епохи, които се вписват по-лесно в т. нар. естетика на тъждеството, отколкото спрямо онези от т. нар. естетика на различието: парадоксално, шансът за ефект на различие винаги е по-висок при естетиката, която фаворизира повторенията и правилата, като класическата античност или като класицизма. Съответно, най-изнурителната повторителност се пръква точно от най-напънатото новаторство. Всъщност, оригиналността винаги си е била етимологически и смислово свързана с произхода, с първоначалата.
И така, преди да се фокусирам върху «Паякът» на Христо Карастоянов, нека формулирам основния дефицит на съвременния ни роман: той показва ендемична неспособност да фабулира и структурира. Не мога да реша дали нашите романисти са лишени от епически замах или ги мързи да се напънат, не на последно място и защото им се струва неестетично до кич да се държат като професионалисти, които си вършат работата. Аз знам, че всички сме малко или много постромантици, които вярват, че литературата е непроницаема тайна, но това не е причина всеки да сяда да си пише просто така, с надеждата въпросната тайна да осени снизхождащо точно неговото литературно присядане.
Ето защо бързам да кажа, че Христо Карастоянов е от писателите, които са сред малкото железни професионалисти в тази литература. На един онова, което той пише, може да не му харесва, а друг да го чете с кеф, но и единият, и другият, ако от малко разбират от писане, бързо ще се съгласят, че литературно Карастоянов е печен, че си знае работата и си я гледа добре отначало докрай. При него кълчотения, увивания, увъртания и пр. «творчески търсения» няма. Слогът му е майсторски изчислен, уцелената вакса смесва естественост и предвидимост, от една страна, и отработеност и ефективност, от друга. В езика на героите и повествователите му няма нито литературщина, нито философичност, нито суетно лигавене, нито вкус към оригиналничене, а ако е имало стилистични фльонги, при редакцията всички са окастрени. Липсата на фалшив тон в писането му е толкова категорична и безпогрешна, че някой може да реши, че това е знак за липса на по-сериозни литературни амбиции в контекста на едно професионално самодоволство, криещо всъщност плахост и недопосмяване. Мъжествената премереност и сдържаност на неговото писане е толкова привързана към идеята за точност и чувството за мяра, че читателят в последна сметка неизбежно се пита дали това е достатъчно за истински добра литература. Да, наоколо бъка с писатели, дето бъркат под път и над път, докато уж поемат рискове, но дали това умело и дори находчиво да избягваш дупките по пътя те прави голям литературен пилот, дори ако си единственият, дето пресича финалната линия?
Тъй че се възправя въпросът що за литература иска да прави Карастоянов. Със сигурност не особено висока, но пък не е и ниска. Без съмнение му се ще тя да е популярна и достъпна, но амбицията му в същото време е да успее да повдигне до литературно достойнство езикът на масите, техните вицове, графити, всекидневните им шеги, обичайния им изказ. От друга страна, обаче, няма и намек от поетизиране, от агресивна редакторска намеса, от обработване и шлифоване на този език; сякаш на него друго, освен литературната рамка, не му трябва, за да накара този език да катапултира във вечните ягодови полета на достойната литература.
Ала това вкусно заемане на езиковия гений от масите е изненадващо свързано с едно почти гнусливо несподеляне на ценностните му ориентири. Сякаш повествователят на Карастоянов приема езика на масите, но не и света им: проблематичния им ценностен хоризонт, сляпата им завистливост и нездрава злорадост. Оттук насетне започва да се оформя и един последователен етос на отказ. Карастоянов не иска да заплита усукан сюжет; не го влече и сложна структура с множество герои и конфликтни отношения, сноването между темпорални плоскости, пъстротата на места и имена, на плътен предметен и човешки свят. Ала това не е само един дълбоко осмислен и проверен литературен минимализъм, който знае, че може да мине без повечето, без което днешната успешна проза не може. Тук има и една сякаш непосилна погнуса от света, който следва да се описва; една погнуса, която все повече се отлива в смъртна умора пред един свят, който не заслужава дори да бъде описван. Разбира се, всичко това бива прокарано през гледната точка на протагониста.
Всичко, случващо се в наративното настояще, обхваща два дни. Ала тези два дни са натъпкани с двайсет години припомнена лична биография на героя. Книгата цели преди всичко постепенно да уплътни образа на героя, през чиято гледна точка се случва всичко в романа. В последна сметка, това е роман за героя, за паяка, който дори още не се е превърнал в Паяка, но който пред очите ни се превръща, малко и за изненада на себе си, в убиец. Ето защо уплътняването на протагониста става чрез постепенната възстановка на спомена за формиралото го минало, превърнало го в онова, което е в момента. И тук е един от най-фините трикове на тази книга: тя подхлъзва читателя си едва ли не да хареса нейния герой, да изпита симпатия към неговата самота и безпътица, към неговия странен етически ригоризъм и ценностен интегритет, да намери мотивации и оправдания за действията и желанията му, но всичко това с една далеч по-голяма цел – да го изправи в последна сметка пред абсурда на готовността му да разбира и оправдава героя. В края на книгата читателят е разбрал, че склонността му да се отнесе съчувствено с протагониста на повествованието намира своите мотивации в простичкия факт на неговата геройна централност, снабдена с решимост и волевост. Ала вече при второто убийство читателят е принуден да признае – пред очите му е безскрупулен убиец, лишен от каквито и да е оправдания за изкривеното си кавалерство. Този герой трепе разни мъже не поради друго, а поради успеха им с жена, която той среща само за миг и разпознава като «паяче», като свой човек сред цялото надуло носове множество от чужди, от не-паяци. Именно това съзряване на читателя за абсурдността на протагониста, което съвпада с неговото пределно уплътняване и кристализиране като възможен и смислен герой, е голямото откритие на романа. В това е скритата закачка с литературата, чиито автоматизми работят за героизирането на герой, който е всъщност дребно чудовище.
Още в началото героят е твърде свенлив да заговори момичето, но тази свенливост бива изкупена чрез изпълнения на присъди спрямо онези, които са го заговорили с успех. Така поначало виждаме един герой, който хем уж е ОК, хем е сбъркан по един тихо опустошителен начин. Остава ни да разберем как в него се е събирала през годините тази лоша кръв, за да стигне дотук. Ето защо първото убийство бива отложено от 20 страници военен живот над Сребреница през 1995. Как и защо на югославския фермент са му трябвали дузина и повече години, за да докара до тази предпазлива свирепост, не става докрай ясно. И това е добре. Защото на читателя се налага да съобрази, че тази военна мотивация е мнима и че превръщането на героя в убиец се дължи на нещо по-различно – на пълното му деградиране, на изчезването на всякакви морални, общностни, ценностни, политически и пр. ориентири. Героят минава през военната си авантюра, но тя само подготвя оня процес, който действително го превръща в злодей. Героят сякаш се превръща в престъпник единствено за да има какво да прави, с какво да запълни гигантската пустота, ширеща се из него като из изоставен призрачен замък. Пълното безсмислие на един финансово осигурен живот се оказва незапълнимо нито с филмите и хотелите, нито с пътуванията и курвите, нито със сънищата и омерзението към света и хората, а единствено от тази странна мономаниакалност да избиваш евентуалните любовници на една случайна избраница. Абсурдно, нали? Май точно в това е и номерът.
Ще кажете, има значение, че е туркиня, а героят се е бил на страната на сърбите, преди да разбере, че онова, което е подозирал и светът е твърдял – че сърбите са кривите – се е потвърдило и за него самия; тоест, че цялата работа е някакво болезнено и нездраво изкупление заради собственото любопитство. Ако е така, и този ход има функцията на псевдомотивация, на поредното подхлъзване, на което не бива да се поддаваме.
В какво тогава все пак ни убеждава този роман? В това, че 20 години човек и добре да е живял, пак умира, при това, по правило, преди още да знае за това. Че за 20 години животът така е преживял българите, щото от тях нищо друго не може да се очаква, освен психическо дерайлиране, невидимо оскотяване и абсурдно озверяване, като двата процеса не бива да се смесват. Защото образът, с който си имаме работа, дори не е нормално животно, нормален мъжкар-колекционер от типа на този на Фаулз от 1961. Оня колекционираше момичета заради тях самите. Този тук превръща в трофеи мъжете-любовници на една непозната, при това от позицията за някаква изконна справедливост и мъст. Именно тази сбърканост на психологическите мотивации за една псевдо-мъст от позициите на една ерзац-справедливост, която има да скрие ужаса за една абсолютно сляпа и безпричинна отчужденост и отвратеност от всичко и всички, е голямото прозрение на тази книга.
За да я разберем, трябва да сме достатъчно наясно, че онова, което прави Христо Карастоянов, е измамно просто. Подобно на своя голям съвременник Пол Остър, Карастоянов пише романи, чиито главни герои са истинските злодеи, но те са представени така, че за дълго да се полъжем, че са жертви и/или отмъстители. Разбира се, моделът е «Музика на късмета» - и героят с цялата му безпричинна отчаяност, която го кара да пътува с незабележимия му Сааб 92, и цялата странна съдбовност на неговата обреченост, от която няма никакъв друг изход, освен този на превръщането му в актьор в пиесата на собствения му живот, дори ако тази роля е напълно тъпа, безсмислена и безпоследствена. Но още по-плътно моделът може да се открие в «Книга на илюзиите» и особено в «Нощта на оракула». Всъщност, трудно е да се открие по-страшно обвинение за света, в който живеем, от разкриването му като фасада, произвеждаща отвращение, отчуждение, празнота и самота, които кристализират във воля за унищожение зад фалшивата маска на справедливото възмездие.
От тази перспектива това е книгата, която казва истината за прехода по най-икономичния и елегантния възможен начин. Тя ни обяснява как се превръщаме в мутри – и като герои, и като читатели – насред един радикално мутризиран живот. Но също и как животът между мутри – герои на нашето време и негови завистливи читатели – не ни оправдава, ако сме станали като тях.
Тази книга цели да ни шамароса.
И добре го прави.
Но може и трябва повече!
Защото начинът, по който е печена тази книга, си остава твърде суров: твърде много от страната на констатацията и преживяването и твърде малко в перспективата на обяснението и прозрението защо сме тук така.
И сме такива.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
