Ходене по буквите
Анджей Сташук. „Галицийски истории”. Превод от полски Диляна Денчева. Издателство „Парадокс”, С., 2010, цена 12 лева
Анджей Сташук (1960, Варшава), смятан за най-известният полски прозаик, живее в усамотен район на планините Ниски Бескиди край Словакия, където отглежда кози и лами. Авторът, познат и у нас с „По пътя за Бабадаг”, няма дори средно образование – или негово образование е опозиционното му минало. Томът портретира изродените хора на съвременна Галиция – спорната област между Полша, Украйна, а някога и Австро-Унгария. Върху бръснача на документалния разказ той поставя Юзек, Янек, Рижия сержант, Маришка. Техният живот е дзен в ТКЗС. „Последователността на събитията изчезва, изчезват причините и последиците и грехът изчезва заедно историята. Всичко се случва едновременно, започва преждевременно и свършва, преди да е започнало”, споделя Сташук, събрал сили да съчувства на подчинените единствено на инстинктите си хора. Впиянчена нищета, безпомощна деградация... Или кървав смях пред истината за Прехода на Изток.
Илия Троянов, Юли Цее. „Посегателство над свободата”. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права”. Превод от немски Пенка Ангелова. Издание на МД „Елиас Канети”, Русе, 2010
Изобличителният анализ на Троянов и Цее, гост-доцент по право в много немски университети, е публикуван през 2009 г. в Германия, но въвеждането му в обращение у нас насред скандалните послушвания носи особен смисъл. Да, България е пример в бележки под линия, но в този случай Троянов е много по-аргументиран - и отсъстват скудоумията, които срещнахме в пълните му с грешки есета „Кучешки времена”. „Посегателство над свободата” третира сделката „сигурност срещу свобода”, при която доброволно се отказваме от основни човешки права, инфектирани от с нищо необоснованата параноя на политическите елити. С претекст „предпазване от терористична заплаха”, днешните държавни администрации на Запад всъщност си разчистват сметките със свободната мисъл, смятат двамата автори. Тази книга е великолепен удар отдясно върху съвременната представа за национална сигурност (и ще я подредя на лавицата до левия удар – „Затворите на нищетата” от Лоик Вакан).
Боян Обретенов. „Не искам”. С илюстрации от Александър Обретенов. Двуезично издание. Преведено от български от Беатрис Леклерк. Издание на Verlag Das Funfte Tier, Люцерн
Боян Обретенов (1946) е работил в различни издания, като последно е главен редактор на „Софийски вести”. Писал е и във в. „Народна култура”, чийто първи главен редактор е неговият баща Александър Обретенов. Внукът Александър, художник в Люцерн, е избрал за поемата „Не искам” шикозна, буквално огледална корица, и много ефектни сгъвки, в които да прислони текста. От „Не искам да съм буфосинхронист” до „Не искам да се надбягваме със славата”, гигантската антилитания какво не иска лирическият говорител обрисува поемата като донейде индивидуалистична, хладна и благовъзпитана реплика на „Вой” на Алън Гинсбърг.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
