Баронеса Гутенберг дирижира Реквиема на Верди
Това екзотично съобщение, изглежда, трябваше да предизвика допълнителен интерес към гениалната творба на Джузепе Верди. Плюс един много качествен солистичен квартет: Сузане Бернхард, сопран, и Рене Морлок, мецосопран – и двете от Германия, Йозеп Канг, тенор – от Корея, и българският бас Антон Керемидчиев.
Верди е написал своя Реквием по повод смъртта на големия италиански поет и хуманист Алесандро Мандзони през 1873 г. Фактически той е „вътре” в тази музика от 1869 – тогава 13 композитори създават Реквием за годишнината от смъртта на Росини (1868 г.). Верди написва финалната част – Libera me. Колективното произведение така и не прозвучава тогава, но композиторът вплита „своята част” – ревизирана версия, в Реквиема, посветен на Мандзони.
Вердиевият Реквием е сякаш обречен на харесване. В него е вплетена по най-привлекателен начин мелодичната, драматичната мощ на оперния стил на композитора.
Диригентката, Любка цу Гутенберг, очевидно е заложила и на големите възможности на изпълнителите - изключително добре подбран, с подчертан тембров баланс солистичен състав, гласовит мощен хор (Люба Пешева е подготвила Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов”), Софийската филхармония.
Началото, Recquiem aeternam, за моите разбирания беше прекалено театрално. Силно впечатляващи бяха акапелните солови моменти (напр. Lux aeterna) с интелигентно, балансирано пеене. В Quid sum miser, обаче, усетих спадане на драматургичния нерв: диригентското внимание като че ли беше изместено към солистичното трио – мецосопран, сопран, тенор, и развитието в инструменталния съпровод беше донякъде небалансирано като фразиране и динамика. Изобщо, изборът на солисти – гласовити, музикални, интелигентни - е най-силната страна на това изпълнение. Без да излизат преднамерено от оперната стилистика, солистите се вписаха в очакваната представа и за кантатно-ораториалния жанр. Трудно ми е да предпочета някого от тях, въпреки някои популярни страници из творбата, които публиката харесва даже и като отделни концертни номера.
Много трудно е, вероятно, да се устои на емоционалната съблазън на мощните драматични контрасти – прекалено силни на места (най-съблазнително в това отношение беше ефектното Dies irae във всичките му провеждания; или Sanctus, чийто финал надхвърли очакванията ми за светла сакрална радост). Трябва да се признае умението на диригентката да сдържа юнашката сила на хора и оркестъра. Имаше и моменти на откровения, на истински баланс между музика и драма, солисти, хор и оркестър – напр. Lacrimosa и Agnus Dei. Молитвеното Libera me може да бъде чудесен изпълнителски финал – с леко туширане на хоровата партия при фугатото, която би трябвало да бъде деликатен фон на сопрановата партия.
Това са само няколко щрихи от изпълнението на Вердиевия Реквием на 27 януари. Които може и да не се забележат на фона на силно емоционалното изпълнение на великата творба. Публиката го оцени именно така.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
