Под блясъка на албатроса
Самюъл Тейлър Колридж, Балада за стария моряк, превод от английски Манол Пейков, Стигмати, 2010
В самия край на 2010 г. излезе книга, която несъмнено ще е от големите литературни и преводачески събития не само на изминалата година, а и на току що започналата. Става дума за превода, направен от Манол Пейков на „Балада за стария моряк” от английския романтик С.Т. Колридж. Книгата е голям формат, на луксозна хартия, а творбата е придружена от известните илюстрации на Гюстав Доре. Преводът е съпътстван от внимателен и същевременно вдъхновяващ предговор от Миглена Николчина. Прекрасното издание е дело на издателство „Стигмати”.
Дори от бързо и най-повърхностно описание се разбира, че отношението към това, може би най-прочуто произведение на Колридж, в случая е специално: вижда се вниманието по оформлението, грижата за читателя, желанието книгата да се открои, но не като „бестселър”, а като класическо произведение в Хегелов смисъл (което би изглеждало парадоксално, ако се държи на противопоставянето класично-романтично), доколкото единството на съдържанието и на безусловно съответстващата му форма се явява в начина, по който произведението настоява на себе си и в своето самотълкуване и самоопосредяване се отваря към най-широк кръг читатели, без да носи обичайния смут от остарялата и станала неразбираема словесност на позабравен автор. Явна е разликата с предишните публикации на преводи на Баладата и различната тежест, която е поставена върху това произведение пред всички останали. (Нека отбележим, че „Баладата” е най-известна от трите „големи поеми на въображението” на Колридж; другите две са „Кристабел” и „Кубла хан”.)
Приятната изненада, обаче, не свършва, а едва започва със стилното оформление. Защото когато човек разтвори книгата и зачете превода, пред него от първите редове се разлива реч, чиито води идват не от Черно море, а направо от Големия тих океан и потъването е вероятно неизбежно.
Когато Колридж пише баладата през пролетта на 1798 г. (а Уърдзуърт вмъква по някоя и друга строфа, за да твърди после, че „ако читателите са изпитали удоволствие от поемата или от някоя нейна част, те дължат удоволствието си донякъде и на мен”), той вероятно не предвижда колко отрицателни реакции ще предизвика тя първоначално, бидейки хулена за неумело изразяване, обърканост, неяснота, като дори Уърдзуърт я разкритикува в една бележка от 1800 г. към „Лирически балади” за „големите й дефекти” (четири на брой, според него: 1. главният герой, старият моряк, не бил достатъчно определен – не знаем нищо нито за характера му, нито за професията му; 2. героят не действал, а единствено търпял чуждо въздействие; 3. липсвала необходимата връзка между събитията; 4. образността била претрупана; към които се добавя забележката, че избраната метрика не е подходяща за такъв тип произведение). При излизането на баладата Чарлз Ламб е един от малкото, които подчертават високите й качества, като я нарича „успешен английски опит да се детронира немската възвишеност” (в отговор на публикуваното в „Critical Review” малко преди това мнение на един приятел на Уърдзуърт, Робърт Саути, който обвинява поемата в подражателство на немската възвишеност). Впрочем, Ламб, който е бил по-близък до Саути и Уърдзуърт, отколкото до Колридж, не се колебае открито да изрази несъгласието си и с критиките на Уърдзуърт, от които - в писмо до него - казва, че е „наранен и раздразнен”. Ламб подчертава, че тъкмо в това, че характерът и професията на главния герой не са описани, е едно от големите предимства на творбата, защото така е подчертана изключителността на събитията, които го сполитат и които „погребват всяка индивидуалност или спомен кой е бил – като състоянието на човек по време на кошмар, една от ужасните особености на който е, че изчезва всяко съзнание за личност.” Несъмнено в това се крие за него и магията на произведението, което още след първия прочит „изцяло [го] завладява за много дни” и го „увлича като магическата свирка на Том Пайп”.
Но реакция като тази на Ламб е рядкост, а несигурността в собствените сили кара Колридж да приеме повечето от критиките. Той вероятно не подозира как по-малко от половин век по-късно Баладата ще е всеобщо призната и възхвалявана като едно от великите постижения на поетическия гений на епохата и някогашното впечатление на Ламб за магнетичната, хипнотизираща сила на произведението от изключение ще се е превърнало в правило.
Тези крайности в рецепциите на творбата могат да се тълкуват като указание за първоначалното неразбиране на гения. Ако се доверим на определението за гениално, дадено от Шлайермахер, като тъждество на класическото, което представлява най-голяма продуктивност и най-малко повторение по отношение на езика, и на оригиналното, което е в най-висока степен своеобразно и най-малко всеобщо по отношение на психологията, то гениалността на творбата ще е несъмнена, но също така ще са несъмнени и препятствията, които новаторството й е представяло пред нейните съвременници.
Крайностите в рецепциите, обаче, в случая говорят и за нещо повече от първоначалното неразбиране на гения - те говорят за определена трудност, пред която произведението изправя читателя, и тази трудност има две страни. Едната е свързана с разказването в баладата, повествованието на един стар моряк за необичайната съдба, която сполита него и спътниците му, след като застрелва носещ им късмет албатрос, едно повествование за смърт, живот в смъртта, за призраци и морска пустош, и създания без имена. Прокълнат след убийството на огромната птица, екипажът се среща с преждевременна смърт, а единственият, който оцелява, е истинският убиец – морякът, осъден дни наред да се носи из откритото море сред странни морски създания, докато в един момент мъртъвците на кораба не се възправят и не подкарват кораба. („Светкавица, встрани Луната,/ а долу – мъртъвците. // Сподавен стон, и без слова/ те всички се изправят/ с безжизнен поглед. .... Ръце безкръвни/ опъват такелажа/ единствено по навик. Мъртъв/ е всъщност екипажа.”) Сред невидими и странни създания продължава дългият път на стария моряк към неговата страна, път на изкупление, в чийто край историята е осъдена да започне отново, този път като разказ, който морякът трябва да предава отново и отново.
Повествованието обаче е толкова фрагментарно на места, че е трудно да се следи историята, поради което още в първото издание от 1798 г. в „Лирически балади” творбата е предхождана от кратко резюме, заменено от друго през 1800, което отпада в изданията от 1802 и 1805, за да се сдобие обаче в окончателния си вариант през 1817 в Sibylline Leaves със серия от прозаични глоси, които правят връзките там, където те не са толкова очевидни, и изясняват по-смътните места. Манол Пейков се е съобразил именно с окончателното издание, включвайки и епиграфа към него от Т. Бърнет, и резюмето от 1798, с което първата трудност е преодоляна и българският читател лесно може да следи какво се случва.
Втората трудност, също отнасяща се най-общо до плана на изразяване, е свързана със самата поетична форма. Колридж пише в ямб, ала дължината на стиховете варира от шест до девет срички, понякога са римувани само втори и четвърти стих, но често има вътрешни рими и ритмувания, на места римите не са пълни, някои от строфите не са четиристишни, а с пет, шест, девет стиха, използвани са архаизми; и това е само част от проблемите, които преводачът е решил не да подмине, а да решава един по един, проблеми при работата с българския език, който под неговото перо е успял да предаде не просто духа, а буквата на Колридж с кратките му стихове, и същевременно да зазвучи естествено, нещо повече – увличащо. Няма опит за скриване на това, което може да изглежда като грапавина, няма опит и за отказване от онова, което е казано толкова добре, че изглежда невъзможно да се предаде. (За да не остават тези думи празни, може да се даде произволно подбран пример; забележете вътрешната рима в първи и трети стих: „Fly, brother, fly! more high, more high! / Or we shall be belated: / For slow and slow that ship will go, / When the Mariner’s trance is abated.” И българският превод: „Лети, лети, мой братко ти,/ че устремът ти кратък / ще стихне мигом щом се вдигне / от транса си морякът.” Дори онова, което на пръв поглед може да се пропусне - тройната непълна вътрешна рима на третия стих, е уловено с „-их-”, и двете „-иг-”: „стихне”, „мигом”, „вдигне”. Това е, разбира се, доста непрецизно описание, но и без тежък стиховедски апарат вероятно вече се виждат част от достойнствата на превода.)
Именно през майсторското справяне с тези две трудности Манол Пейков е съумял да постигне една лекота на изказа, която самият Колридж назовава в своите лекции върху Шекспир с думите на Милтън „проста, сетивна, страстна”. По този начин преводачът е съумял също „да предаде с всяка част най-голямото непосредствено удоволствие, съвместимо с най-обхватния сбор от удоволствие спрямо цялото.” Последните думи са част от определението, което ранният английски романтик дава на поезията. Може да се каже, че определението напълно отговаря на този превод.
Прекрасният език на превода е съпътстван от илюстрациите на Доре, които от всяка нечетна страница отразяват стиховете на Колридж, за да огледат тяхното въображение във въображението на изобразителното изкуство – две бездни, хипнотизиращи читателя, оставащи го запленен от нещо неопределено, неизразимо и все пак присъстващо, неизбежно. Тези илюстрации са част от късното творчество на Доре, сътворени малко след картините към Изгубеният рай на Милтъни няколко години преди не по-малко известните илюстрации към Гарванът на Едгар Алън По. Големият формат на книгата и хубавата хартия са онова, което позволява най-пълно удоволствие от работите на Доре и което е направило от фантастичното произведение на Колридж една фантастична книга.
Предговорът на Миглена Николчина, от своя страна, успява без излишно разпростиране, само на четири страници, да опише контекста на поемата, вижданията на Уърдзуърт и Колридж, да разкаже за най-влиятелните интерпретации, да отвори читателския хоризонт отвъд тези наследени тълкувания и, най-сетне, да проследи историята на по-ранните български преводи на това произведение, на чийто фон да обясни мястото на настоящия превод. Трябва да се подчертае колко и хубаво, и важно е, че в последните години се увеличават случаите на завръщане към традицията на едно необходимо пред- или следговаряне в българската издателска практика. Самата Николчина е един от хората, които от години систематично работят за по-широкото представяне – с критически текстове и с преводи – на епохата на романтизма в България; неотдавна под нейната обща редакция от издателство „Алтера” излезе поредицата „Европейски романтизъм”, където беше включена и Лирически балади на Уърдзуърт и Колридж. Може да се каже, че като цяло, последните години интересът към този период е по-засилен (с преводи също на де Куинси, Мери Шели, немски романтици и т.н.) и това е едно от основанията да се предположи, че настоящото издание ще срещне вече подготвена донякъде публика.
По начина, по който е направена, Балада за стария моряк – със съдържанието си, с превода, с предговора и, не на последно място, с оформлението си – е привлекателна обаче не само за специализирана или учена публика, а за наистина широк читателски кръг: тя би била интригуваща за деца, би била примамлива за ученици и студенти, би изкусила и всички „пораснали”. Може да бъде сравнена с албатрос над морето на българската и преводната литература, който носи късмет. А как да се отнасяме с този албатрос, ни учи самата Балада.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
