Скандалът с Пражкото гробище на Умберто Еко
Неволен антисемитизъм
„Пражкото гробище” (Il cimitero di Praga), последният роман на Умберто Еко предизвика истински скандал още с появата си в Италия в края на миналата година. Еко, който твърди, че е искал да покаже перверзния механизъм на „Протоколите на Сионските мъдреци”, е обвинен в двойствено отношение, нещо повече, дори в съучастие със същия този антисемитизъм. Нееднократно писателят е признавал, че се чувства привлечен от темата за „Протоколите”, публикувани за първи път в Русия през 1903 г., и дори споменава за тях в „Махалото на Фуко”.
„Протоколите на Сионските мъдреци” са безспорен фалшификат, обяснява Еко и се спира на изобилната френска книжнина от XIX век, в която се обсъжда съществуването на „план” на евреите, с който те да установят господство над света. Писателят признава, че превръща тази тема в център на романа си „Пражкото гробище”, защото му се иска да се конфронтира открито с антисемитските клишета, за да ги разобличи.”
Проблемът, подчертават неговите опоненти, е, че от историческа гледна точка, под неговото перо лъжливото става истинско и то в контекст, в който скалъпените документи изглеждат напълно правдоподобно, пише Ана Фоа в „Пагине ебраиче”, като твърди, че Еко рискува да създаде тъкмо онова, което е искал да опровергае.Още повече, че има някакво перверзно очарование във фалшивия антисемитизъм, настоява авторката, изявена интелектуалка в средите на еврейската общност в Рим. Най-неочаквано в полемиката се включи и официозът на Ватикана „Осерваторе Романо”. От неговите страници Лучета Скарафия, историк и богослов, не се поколеба да заяви, че постоянните описания на вероломството на евреите всъщност подклаждат подозренията.
Седмичникът „Еспресо” пое топката и организира в редакцията дискусия между Умберто Еко и равина на Рим Рикардо де Сени. По време на дискусията „il Professore” обяснява защо е толкова привлечен от темата за Протоколите: Защото винаги са ги приемали на сериозно, докато става дума за текст, гъмжащ от вътрешни противоречия. След което се впуска в разяснения относно идентичността на своя главен герой – Симоне Симонини, шпионин и фалшификатор, патологичен антисемит. В „Пражкото гробище” е показано как Симонини участва в създаването на Протоколите, както и на фалшиви документи по Аферата Драйфус. Той е внук на истинския Симонини, който твърдял, че Френската революция е плод на заговор на тамплиерите, масоните и евреите.
Тезата, която отстоява Умберто Еко? Светът, казва той, се нуждае от врагове. И тези врагове са винаги различните, другите, без значение дали са катарите или албигойците, премазани от историята, или пък евреите, съумели все пак да оцелеят навсякъде. И днес те са се превърнали в напълно „различните”.
Но ето мнението на равина де Сени:
Мисля, че посланието на Еко е двойствено. А това се дължи на факта, че книгата не е научно изследване, което анализира и обяснява явленията. „Пражкото гробище” е роман. И, в крайна сметка, той убеждава. Убеждава, че евреите искат да дезорганизират обществото и да управляват света. Просто защото читателят не съумява да направи разлика между истинното и неистинното в повествованието на Еко. След което равинът е още по-категоричен:
В книгата на Еко трите субекта, обвинени в заговор, са евреите, масоните и йезуитите. Йезуитите са първите жертви на Симонини: от повествованието става ясно, че това са хора, които не са никак препоръчителни. Същото, но в по-умерен тон, се казва за масоните: през XIX век те участват в игрите за власт. И ако би могло да има частица истина в казаното за йезуитите и масоните, проблемът е за евреите: дали те са единствената невинна жертва или пък има нещо вярно в обвиненията в заговор? Ето къде играта, подета от Умберто Еко, става опасна.
Дали Еко, в желанието си да изобличи трансцедентните форми на заговор, сам не попада в клопката на фалшификаторите, които винаги са го привличали…
Марсел Падовани,
Нувел Обсерватьор
Воайорът на Злото
Щом всичко е относително, злото не съществува и антисемитизмът тържествува
Вероятно и тази книга ще има световен успех, милиони продадени екземпляри и преводи на всички езици. И на пръв поглед изглежда привлекателна с ироничните си намеци за илюстрован фейлетон (роман с продължение), в добре познатия стил на XIX век. Ала щом потънеш в четене, идва разочарованието. Току-що публикуваният роман на Умберто Еко („Пражкото гробище”, Милано, Бомпиани, 2010, 526 страници) е досаден, тромав и труден за четене. Дори за читател като мен, който може би е в състояние да схване неговите исторически препратки.
За роман с продължение повествованието не предлага напрегната сюжетна нишка, вълнуващи герои и резки обрати, така че никой да не може да се откъсне от книгата. На гърба на единствения герой – мудния и антипатичен Симоне Симонини, единствената измислица на романа, както обяснява Еко – пада бремето на почти всички или поне най-известните заговори от XIX век. Симонини, нотариус от Торино, внук на почитател на йезуита Барюел[1] и син на патриот, последовател на Мацини, се оказва умел фалшификатор на документи и завещания, който бързо минава към шпионажа: първо, в полза на краля на Сардиния, сетне дебне по петите на Хилядата в Сицилия[2], а най-накрая особено ревностно разнищва обстоятелствата около смъртта в резултат на корабокрушение на Иполито Ниево[3], носил със себе си важни икономически документи, които е трябвало да стигнат в Торино. Впоследствие в Париж Симонини влиза в контакт с тайните служби на империята, който безпроблемно продължава и по времето на републиката.
Симонини не само отговаря на направените му предложения, но и сам действа, обладан от фантазията си и алчността за пари: неговата цел е създаването на такива фалшиви документи, които биха могли да бъдат продадени на възможно най-голям брой заинтересовани лица. Така на сцената излизат евреите, мразени както от дясно, така и от ляво, от католиците, а в някои случаи и от масоните. Нашият герой ще сътрудничи, включително и по осъждането на Драйфус, изработвайки един, разбира се, фалшив документ, след което в най-голяма степен ще съдейства при изработването на ръкопис, сетне известен като „Протоколите на Сионските мъдреци”. Всичко това минава през вонящи клоаки и неправдоподобни престъпления, в които биват оплетени почти всички най-спорни герои на века: масонът и разкаял се предател Таксил[4], свещеникът и основател на сатанинска секта Булан[5]. Нека кажем истината: Еко не се отказва от нищо болезнено – описанието на черната меса е перфектен пример за баналността на вече прочетеното или видяното на екрана поне стотина пъти, поради което убийствената хладнокръвност на главния герой е лишена от правдоподобност.
Слабостта на човешката природа, безпогрешно ориентирана към злото, се проявява у всички. Ето защо би било направо невъзможно да повярваме, че евреите не са вампирите на световните финанси, плетящи всевъзможни заговори, както изглежда невъзможно да приемем, че има човешки същества, които не са носители на най-отвратителни низости, готови на предателство и отмъщение за шепа монети или обилен обяд в луксозен ресторант. Естествено католиците, в ролята си на преследвачи – и най-вече йезуитите, склонни на всяка низост – са представени като чудовищни карикатури. Не липсват, разбира се, и позовавания на папи, сияещи в глупостта си и тъпоумно противопоставящи се на всичко, което би могло да се сметне за прогресивно. Не бихме могли обаче да обвиним Еко в специална антипатия към Църквата: просто всички разцветки, уловени в спектъра на този роман, са в мръсен цвят и изложени на злото. Това е валидно както за привържениците на Мацини, така и за социалистите, републиканците и масоните. Резултатът е тази доста тегнеща книга, в която тънката сюжетна нишка не е в състояние да удържи множеството заговори, тежки като воденичен камък. Умберто Еко се идентифицира с един безчувствен герой, лишен от всякакви чувства и морал, чиято единствена човешка черта изглежда е лакомията и който се стреми да ни впечатли единствено чрез низ от превратности. Груба грешка за писател, стремящ се да напише роман с продължение.
Ала този роман с продължение е с фалшива цел: читателят има усещането – задълбочаващо се и от други романи на Еко – че за писателя е не толкова важно да го заинтригува, да го накара да размишлява или да го развълнува, а че единственото му намерение е да парадира с необятната си историко-литературна ерудиция и да докаже интелектуалната си сръчност, съвместявайки късове от историята с измислени епизоди. Нищо по-несъвместимо с неподправената страст на писателя на роман с продължение, изпитващ истинска любов към някои от героите си, с които читателят би могъл да се отъждестви от пръв поглед; в случая липсва битката между доброто и злото, която, независимо от всички обрати, въвеждани от автора, е истинската движеща сила на сюжета. Което се превръща и в най-слабата точка на романа: изобличаването на антисемитизма чрез заставане в редиците на антисемитите не води до тяхното разобличаване, а само предизвиква нарастваща погнуса в хода на повествованието. Още повече, че разобличаването на антисемитите е факт от десетилетия в историята. Еко всъщност плагиатства прекрасната книга на Норман Кон[6], която се чете като роман и където грижливо е реконструирана историята на фабрикуването на Протоколите.
Какъв смисъл тогава от цялата реконструкция, извършена в романа? Не би могло в никакъв случай да се отрече, че пространните описания на вероломството на евреите всъщност подклаждат подозренията и оставят двойствено чувство, което, разбира се, не е търсено от Еко, ала присъства из страниците на книгата. Докато чете всички тези гнусотии за евреите, читателят бива омърсен от антисемитските бълнувания и най-вероятно е, в крайна сметка, някой да допусне, че сигурно има нещо вярно в това, щом всички, наистина всички герои, са повече от убедени в тези мерзости. Що се отнася до Църквата, Еко прави само един исторически коментар относно нейната деветнадесетвековна враждебност към евреите, когато главният герой ги обвинява, че са врагове на всяка религия. Всъщност, бързата и твърде успешна асимилация на евреите в страните от Западна Европа, които в повечето случаи изоставят първоначалната си религия, наистина е предизвиквала опасения у Църквата и се е възприемала като пример за секуларизирането на християнската матрица от страна на буржоазията.
Ето защо, дори според Умберто Еко изброеното дотук да е банална констатация, читателят на романа не може да не се замисли, че щом се извиква злото – дори в рамките на популярното повествование, на което авторът подражава – е необходимо тутакси да му се противопостави доброто, което побеждава, иначе потъваме в тинята и нямаме сили да излезем от нея. Реконструкцията на злото без неговото осъждане, без положителни герои, с които да се идентифицираме, води до аморално воайорство, в което лесно може да се затъне. А в края на краищата целта на книгата се свежда до политически коректното твърдение: Смисълът на идентичността винаги се гради върху омразата, върху омразата към този, който не е част от нас. Има потребност от култивирането на омраза като гражданска страст. Врагът е любимец на народите. Винаги е необходимо някой да бъде мразен, за да се чувстваме оправдани в собствената си нищета. Омразата е истинската първична страст. А любовта е аномалия.
Осерваторе Романо
Текстовете подготви Тони Николов
[1]Абат Огюстен Барюел (1741-1820) – френски свещеник йезуит, лансирал идеята за световен масонски заговор, положил началото на Френската революция. Б.пр.
[2]Става дума за експедицията на хилядата доброволци начело с Джузепе Гарибалди, които след десант в Южна Италия през 1860-1861 г. нанасят тежко поражение на Кралството на Двете Сицилии, в резултат на което тази територия бива анексирана от Кралство Сардиния и влиза в състава на обединеното кралство Италия. Б.пр.
[3]Иполито Ниево (1831-1861) – италиански писател от епохата на романтизма, деец за обединението на Италия, участник в експедицията на гарибалдейците. Б.пр.
[4]Лео Таксил (1854-1907) – френски писател и журналист, известен с антиклерикалните си пародии и антимасонски памфлети, върнал се в лоното на католицизма, но през 1897 г. отново отказал се от католическата Църква. Б.пр.
[5]Жозеф-Антоан Булан (1824-1893) – френски свещеник, основател на сатанинска секта. Б.пр.
[6]Норман Кон (1915-2007) – британски историк, известен с изследванията си за геноцида над евреите: „Митът за световната еврейска конспирация: изследване на една колективна психопатология (1966), „Вътрешните демони на Европа” (1975). Б.пр.
[7]Лучета Скарафия (род.1948) е италиански историк и журналист. Тя е професор по съвременна история в Университета Ла Сапиенца (Рим), сътрудничи на „Кориере дела Сера”, „Авенире” и на всекидневника на Ватикана „Осерваторе Романо”. След по-известните й книги са: „Срещу християнството. ООН и Европейският съюз като нова идеология” (2005), „Двама в една плът. Църквата и сексуалността в историята” (2008). Б.пр.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
4 - 03.04.2012 04:46
Eko
Eko
От: Бате Зарко
"Смисълът на идентичността винаги се гради върху омразата, върху омразата към този, който не е част от нас. Има потребност от култивирането на омраза като гражданска страст. Врагът е любимец на народите. Винаги е необходимо някой да бъде мразен, за да се чувстваме оправдани в собствената си нищета. Омразата е истинската първична страст. А любовта е аномалия." - чи туй си е вярно.
А ако по-сериозно - винаги се изгражда образът на врага. Било на национална, било на друга основа.
Всичко което не става е дело на "врага". Всеки неуспех се хвърля върху врага между нас. Не е важно как ще се оправят нещата (и дали ще се) - важното е да намериме врага и да го разстреляме. И ако сле 2, 5, години проблемът остава - врагове много. Друг ще разстреляме.
А ако по-сериозно - винаги се изгражда образът на врага. Било на национална, било на друга основа.
Всичко което не става е дело на "врага". Всеки неуспех се хвърля върху врага между нас. Не е важно как ще се оправят нещата (и дали ще се) - важното е да намериме врага и да го разстреляме. И ако сле 2, 5, години проблемът остава - врагове много. Друг ще разстреляме.
3 - 03.04.2012 04:22
Грешка
Грешка
От: Бате Зарко
Тъкмо реших да публиквам целия предговор, но се оказа, че е 50к и трябва да пусна 10 "поста" и както виждам те ще се наредят отзад напред.
Сега по същество - няма волен, или неволен антисемитизъм в тази книга - просто трябва да се чете внимателно. Главният равин на Рим се разсърдил, че няма нито една добра дума за евреите. Прав е. Защото си мисли, че това е директно послание и явно не е прочел книгата докрай. Там има послания които...
Четете внимателно!
Поздрави на всички.
Бате Зарко
Сега по същество - няма волен, или неволен антисемитизъм в тази книга - просто трябва да се чете внимателно. Главният равин на Рим се разсърдил, че няма нито една добра дума за евреите. Прав е. Защото си мисли, че това е директно послание и явно не е прочел книгата докрай. Там има послания които...
Четете внимателно!
Поздрави на всички.
Бате Зарко
2 - 03.04.2012 03:58
Пражките гробища
Пражките гробища
От: Бате Зарко
Това е предговора на преводачката на Умберто Еко, ама само част. Просто не ми дава сайта ви да го публикувам целия (5000 букви). Ако редакцията проявява желание да прочете целия, готов съм да го предоставя веднага по имейл. За справка казва се Елена Костюкович. Има гугле.
Много здраве пожелавам на всички.
Много здраве пожелавам на всички.
1 - 03.04.2012 03:49
Коментар на руския преводач част 1
Коментар на руския преводач част 1
От: Бате Зарко
Добравшись до завершающей фазы своего шестого романа, Эко состриг бороду, отрастил развесистые усы и стал похож на французских буржуа мопассановского времени в жилете, с брюшком и с тростью. На запечатленных художниками «Отверженного салона» господ, которые после долгой государственной прыготни из монархии в республику, из республики в монархию, от пораженчества к реваншизму, от бунтарских кокард к шапоклякам и гардениям в петлице наконец остепенились и своими вальяжными манерами и гурманством, жовиальностью, эгоистичным жизнелюбием явно взялись воспроизводить невыветриваемый образ Александра Дюма-отца, то есть того, кто и есть в общепринятом международном представлении эталон Франции.
У Дюма Умберто Эко позаимствовал и в самом деле немало. Не только внешнюю атрибутику. Эко – такой же обольститель читательских масс, выдающий в оболочке приключенческого романа заряд знаний и идей, которого хватает читателям на целую жизнь. Он, как Дюма, живописует то, чего сам вроде бы и не видел, потому что лихо использует документ.
Имеется, однако, между этими гигантами пера одна серьезная разница, кроме той явной, что Умберто Эко не мулат и на него не работают «негры».
Умберто Эко пишет романы нравственного содержания.
Развлекательность авантюрная (для всех) и интеллектуальная (для любителей) в романах Эко – на службе крепкой моральной программы.
«Имя розы» – роман об умственной свободе, «Маятник» – о необходимости умственную свободу окорачивать здравым смыслом. «Остров накануне» – о том, что человеческая жизнь осмысленна тогда, когда ум мобилизуется на борьбу со страхом смерти. «Баудолино» – о том, как превосходно, что человечество свою глухую борьбу за выживание разрисовывает веселыми красками исторического вымысла и из героического, полумифического прошлого черпает силы для новой борьбы. «Таинственное пламя царицы Лоаны» – тоже о выстраивании истории, но истории индивидуальной, причем частная судьба плотно привязывается к судьбе общества узами ответственности и морали.
И вот, наконец, дописано давно задуманное «Пражское кладбище». И в нем центральная мысль – как из психопатического суеверия зачалось и явилось в человеческий мир, пройдя по родовым путям словесности, как и другие судьбоносные тексты – Тора, Евангелие, Коран, «Марсельеза», «Декларация прав человека и гражданина», «Коммунистический манифест», цитатник Мао, – еще одно руководство к действию, раскрепостившее убийственную силу, которая послала на гибель миллионы.
У Дюма Умберто Эко позаимствовал и в самом деле немало. Не только внешнюю атрибутику. Эко – такой же обольститель читательских масс, выдающий в оболочке приключенческого романа заряд знаний и идей, которого хватает читателям на целую жизнь. Он, как Дюма, живописует то, чего сам вроде бы и не видел, потому что лихо использует документ.
Имеется, однако, между этими гигантами пера одна серьезная разница, кроме той явной, что Умберто Эко не мулат и на него не работают «негры».
Умберто Эко пишет романы нравственного содержания.
Развлекательность авантюрная (для всех) и интеллектуальная (для любителей) в романах Эко – на службе крепкой моральной программы.
«Имя розы» – роман об умственной свободе, «Маятник» – о необходимости умственную свободу окорачивать здравым смыслом. «Остров накануне» – о том, что человеческая жизнь осмысленна тогда, когда ум мобилизуется на борьбу со страхом смерти. «Баудолино» – о том, как превосходно, что человечество свою глухую борьбу за выживание разрисовывает веселыми красками исторического вымысла и из героического, полумифического прошлого черпает силы для новой борьбы. «Таинственное пламя царицы Лоаны» – тоже о выстраивании истории, но истории индивидуальной, причем частная судьба плотно привязывается к судьбе общества узами ответственности и морали.
И вот, наконец, дописано давно задуманное «Пражское кладбище». И в нем центральная мысль – как из психопатического суеверия зачалось и явилось в человеческий мир, пройдя по родовым путям словесности, как и другие судьбоносные тексты – Тора, Евангелие, Коран, «Марсельеза», «Декларация прав человека и гражданина», «Коммунистический манифест», цитатник Мао, – еще одно руководство к действию, раскрепостившее убийственную силу, которая послала на гибель миллионы.
