Луцифер пее
Неотдавна малкото московско издателство „Автохтон” публикува стихосбирката „Никомея” на поетесата Мария Вирхов, позната у нас с книгите си „Жълта поезия” (1995), „Вятърът мъртъв език” (1998) и електронното издание „Танци” (2005). Живеещата в Ямбол авторка, известна и с преводи на Ник Кейв, Том Уейтс, Лу Рийд, Дейвид Бауи, но и на Хлебников, Манделщам и Маяковски, пише своята поезия както на български, така и на руски. А московските и питерските й читатели са очаровани от факта, че тя не чувства или отказва да почита тежките културни наслоения в руския език.
Както точно заявява редакторът на книгата Павел Голдин, „Никомея” е своеобразен анатомически театър. Стихосбирката, по думите му, напомня рентгенова снимка, скриваща „мекото и живото” и оголваща „твърдото и мъртвото” – онези първостепенни детайли от гледна точка на лекаря или палеонтолога. Скелет на езика – кратки стихове, кратки думи, фрагменти и съкращения, лаконични формули, прозрения и недомлъвки вижда Голдин в книгата.
„Никомея” е ексцентрична и маргинална. Тя е репортаж от преизподнята, който ни напомня за Цветаева. Героините на Вирхов са царкини-жаби или русалки; те не принадлежат нито на земята, нито на водата, нито на речта. „Тази книга трябва да се чете на глас”, завършва Голдин.
М.Б.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
