Уикилийкс и приемствеността
В своята оценка за това как ще се отрази на журналистиката изтичането в Уикилийкс на документи около войната в Афганистан, Джей Роузен[1] прави провокативна прогноза:
Реакцията ще бъде непоносимо по-слаба в сравнение с основателно очакваната, но не защото историята не е достатъчно сензационна или тревожна, а защото е твърде тревожна - каша, която не можем да оправим и затова предпочитаме да забравим... Според психологическия модел, на който обикновено почива разследващата журналистика, гръмките разкрития водят до обществено недоволство; тогава посланието достига до високите етажи и те променят системата. Но какво става, ако високите етажи мислят, че промяната е неосъществима, тъй като проблемите са твърде сериозни, жертвите – твърде тежки, обществото – твърде трeвожно? Какво става, ако сме пренебрегнали ролята на когнитивния дисонанс в теориите си за това как действа сериозната журналистика... и често пъти не успява да окаже въздействие?
Разбира се, все още е рано да се каже, но е силно вероятно прогнозата на Роузен да се окаже вярна: след като изтеклите документи направят фурор, те да се разпаднат в една система, която няма капацитета да се справи с тях. Надявам се, обаче, да греша. Междувременно си струва да прибавим още един пласт към анализа на Роузен: ролята на самите журналисти при оформянето и подбирането на изтеклите документи. Ако наистина огромното дърво, което представлява Уикилийкс, попада в незалесена гора, то това става не само заради взаимодействието между общественото мнение и политическите елити, които често го отбягват, но и заради взаимодействието между общественото мнение и онези, които го оформят. Не на последно място, и заради разбиранията, понякога доста остарели, които журналистите имат за движението на статиите си по света. Истинското предизвикателство пред нас не е някаква куха гора. Изпрвени сме пред една гъсто обрасла и бързо разрастваща се гора, в която бучат и трещят такива звуци, че в крайна сметка сме забравили какъв е шумът от падащото дърво.
Публикация, публичност. Навремето медийната култура като цяло предлагаше на журналистите ограничена, т.е. автоматична аудитория. Когато разполагаш с абонати и редовни зрители, с тяхната вярност, гарантарина от малкия медиен пазар, можеш да си позволиш лукса да пренебрегнеш онази част от журналистиката, свързана с разпространяването на информацията. Естествената последица от това е, че можеш да си позволиш лукса да мислиш, че, веднъж публикуван, текстът ти може да доведе до промяна в света. Автоматично.
Специално разследващата журналистика, без значение дали ще е на Блай[2] , Бърнстийн[3] или на Богданич[4], като цяло почиваше на една бляскава теория за разпространяване на информацията, според която скандалните разкрития водят до една скандализирана общественост, което пък от своя страна води до смъмрени властимащи, а след това и до социална промяна. Журналистиката служеше на демокрацията; публикациите бяха публичност, с публикацията приключваше ангажиментът, поет от медията към обществото. Въпросът с разпространяването, с движението и влиянието върху обществото на една важна статия не беше част от работата на журналистите.
Това си беше практично, разбира се – журналистите винаги са обсебени от новото и биват винаги задвижвани от Следващата Статия. Съществува тънка разграничителна линия между развиване на сюжета и пледоария в негова полза. Реториката на медиите, според която не е виновен поднасящият новините, важеше само когато въпросният поднасящ спазваше дистанция от съобщаването. И един от начините за спазване на дистанцията бе чрез структурно остраняване от текста посредством обуздаване на езика – създай, публикувай и бягай!
Интернет обаче промени всичко това. Дигиталните платформи – блоговете най-отявлено, но и онлайн журналистиката – въведоха една нова форма за предаване на новини, която залага на повторението и която неусетно се превръща в предизвикателство за печатните, радио и телевизионните медии. Има и разследващи журналисти, за които понятието „журналист” включва и понятието „защитник”. И така, основопологащо в тяхната работа е продължението на новината, т.е. не само разпалването на пожари, но и тяхното поддържане. В електронните медии все по-често добрите журналисти сами си намират сюжетите. По-добрите ги развиват и продължават. А най-добрите ги поддържат пламтящи.
Но да се върнем на въпроса с Уикилийкс. Въпреки всичко, етосът на приемствеността не се е превърнал в неделима част от културата, най-общо казано, нито на журналистите, нито на тяхната аудитория. Една от причините за това е инерцията – трудностите пред редактора дълго време да поддържа интереса на читателите към определена тема. Едни и същи политически проблеми, военни кампании, които се проточват месеци или години наред, добре скрити социални проблеми – в тяхната трайност е проблемът, който трябва да се преодолее. Често, например, политическите кампании приличат на епизоди от американски сериал и за това си има причина: тъй като кампаниите продължават години наред (всъщност вече са и по-дълги), журналистите често се концентрират върху тривиалните им страни, върху дреболии, но не защото непременно смятат, че това им фокусиране води до качествена журналистика, а защото вярват, може би с основание, че така поддържат вниманието на аудиторията си по време на избори. Всичко това е знак, че самото време е предизвикателство за традиционното понятие статия [англ. Story, „история”]. Приемствеността и ограничаването са логически несъвместими; историите умират, но светът, който отразяват, продължава.
Темаспродължение.org. Въпреки че заемането с този проблем не е лесна работа – той е неимоверно труден за решаване, защото е проблем и на системата, и на културата – бих желалa да завърша с един мисловен експеримент (макар и незначителен, неокончателен, обикновено мислeне на глас). Какво щеше да стане, ако имахме медия, посветена на „приемствената” журналистика, на журналистиката на приемствеността, новинарска организация, чиято единствена цел е да продължава сюжетите, чиито мащаби са пречка пред задълбочаването в тях от страна на сега съществуващите медии? Ами ако вземем за пример модела на PolitiFact[5] – една ниша, посветена не на определена тема или регион, а на определена практика – и го приложим, за да надграждаме върху фактите, а не да ги проверяваме? Какво би било, ако имахме медия, посветена на отразяването, на събирането и анализирането на сюжети, които заслужават постоянното ни внимание – екип от репортери, разследващи журналисти, анализатори и експерти, чието цялостно професионално съществуване се върти около поддържането на онези сюжети, които заслужават внимание?
Естествено, може да твърдите, че блогърите, както професионалните, така и любителите, вече надграждат сюжетите. Големите стари медии също го правят. Но не го правят достатъчно често или достатъчно систематично. (Ето затова толкова лесно се забравя, че в Ирак все още се води война, че 12,6 % от американците живеят под прага на бедността и т.н.) Освен това, те често пъти не са стимулирани да се фокусират подробно и последователно върху един съжет – разкритията от Ирак и Афганистан на Уикилийкс, например. Или пък да го контекстуализират. Или да добавят нови нещо върху него. Един независим outlet – и да се разберем, тъй като това е мисловен експеримент, под „независим outlet” можем да разбираме и блог към класическа медия – няма да пречи на останалите да доразвиват работата върху собствените си сюжети. Освен това, подобна медия би изпълнява и функцията на предпазна социална мрежа –застраховка срещу безразличието.
Както наскоро отбеляза моят колега Карл Андерсън: „Чудя се какво ли е нужно сюжет като „Иракските военни дневници” да се върти достатъчно дълго в публичното пространство, за да започне да означава нещо за хората?”
И аз се чудя. И имам огромното желание да разбера.
Превод от английски Росен Асенов
[1] Джей Роузен e професор по журналистика и директор на проекта „Обществен живот и медии” в Нюйоркския университет.
[2] Нели Блай (1864-1922) е една от първите жени журналистки в САЩ. Известна е с това, че с фалшиво медицинско влиза в институция за душевно болни, за да разкаже за случващото се там.
[4] Уолт Богданич (1950) е американски разследващ журналист, трикратен носител на наградата „Пулицър”.
[5] PolitiFact.com е проект на St. Petersburg Times, поставил си за основна цел разкрития около дейността на кабинета на Обама.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
