Ню скул
„На върха – изложба на Самуил Стоянов и влиянието й върху глобалното затопляне”, Галерия ИСИ – София, 29 октомври – 4 декември 2010
„Мъртва глава”, Кирил Кузманов, Галерия „Васка Емануилова”, 23 ноември – 12 декември 2010
Ако събера всички работи от изложбата на Самуил Стоянов, би трябвало да се получи коментар или дори активно участие в актуалната тема за климатичните промени и това постижение със сигурност би влязло в „Червената книга” на интереса към подобни проблеми в българското изкуство.
Ако събера всички отделни елементи от инсталацията на Кирил Кузманов, би следвало да получа единна концепция, свързана с процеса на създаване на скулптурно произведение, което не е чак толкова голяма рядкост, но пък явно интересът към тази проблематика тук търпи развитие и ще си остане неувяхващ.
И в двата случая, обаче, нещо в уравнението не работи и крайният резултат е различен от очакваното.
Търсейки начин да си обясня къде са липсите, се спрях на аритметичния метод с преброяването на плюсовете и минусите като възможно най-обективен. После, вдъхновена от неговия потенциал, реших да го изпробвам за нещо като обобщение на някои тенденции, които стават все по-популярни сред новото поколение български художници. Ако съберем консервативното академично образование с липсата на опит в безбрежното море от информация и го разделим на пропиляното време по ограничените възможности за изява, ще получим утвърдената теорема за младия художник в България. При това в мига, в който се озове в този стадий, той съвсем не е чак толкова млад. Оттук нататък решенията са няколко. Или се умножава добитият консерватизъм до безкрайност, или се затварят скобите и уменията се превръщат в занаят в полза на по-печеливши индустрии. В цялата тази безнадеждност всички се ослушват за едно по приятелски наставническо почукване с показалката по дъската, което да предложи поне още едно решение. И така вземаме отново константата – консервативното академично образование – но го събираме този път с друга константа – класическите принципи на концептуализма от 60-те години на миналия век – и получаваме облекчена откъм идентичност бодра вицова фриволност, която се занимава най-вече с усъвършенстване на материализацията на обекта. Пълно противоречие. Идеологически самият концептуализъм произлиза именно от стремежа да се ликвидира материалната и конвертируема стойност на изкуството.[1] Но при цялата си абсурдност и недоказуемост, тази теорема работи, при това успешно. Най-вече тук, сред новите ни художници, които явно се объркаха и припознаха в онова почукване по дъската своята единствена възможност да си решат задачите.
Затова се стига до момента, в който, колкото и въглероден двуокис да издиша в галерия ИСИ-София, Самуил Стоянов не е в състояние да изведе сериозна проблематична концепция по отношение на глобалното затопляне, а се върти безпомощно около темата с фрагментарни и самоцелно забавнички хрумки.
По подобен начин Кирил Кузманов трупа псевдо концептуални аксесоари и ги композира доста маниерно в пространството, само и само да маскира като супер съвременна иначе стойностната си идея да покаже отпадъците от процеса на отливане на скулптурата като автономно произведение. Друго логично обяснение за тези съвършено изработени детайли от инсталацията му не мога да намеря. Ако продължа да търся, рискувам да открия прекалена сценографска наративност на декора.
Използвам тези изложби като пример, тъй като са най-актуални, но двамата автори съвсем не са единствените, които усилено работят по зададеното на дъската уравнение. Освен това, каквито и примери да подбера в случая, мотивацията ми не е свързана с назидание, а по-скоро с истеричната липса на ресурс, от който могат да се произведат смислени художествени събития тук.
Не мога да си спомня кой беше изтъкнал наскоро обучението на младите художници като основен аргумент в защита на някои учудващи видово-жанрови издънки от страна на утвърдените ни съвременни автори. При всички случаи, тези модели явно са усвоени и основания за тревога няма. Проблемът обаче е друг. Старата школа вече се е доказала в своите силни и слаби моменти.
Въпросът е, къде е сега истинската нова школа?
[1]Умишлено запазвам откривателския тон, пренебрегвайки 50 години история и фактора “пазар на изкуството”, тъй като така или иначе в нашия контекст те не съществуват.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
