Български  |  English

Разказ за края на еврото

 

Берлин, 29 септември 2013 г. Ангела Меркел печели убедително изборите за Бундестаг. „Жената, която спаси Германия” поздравява привържениците си, събрали се пред Бранденбургската врата.
След няколко думи на благодарност за безпрецедентната изборна победа, канцлерът вади от джоба си банкнота от 100 Нови марки и я размахва пред възторжената тълпа. Кошмарът с еврото е приключил окончателно.
Той всъщност приключи две години по-рано. Началото на събитията от 16 септември 2011 г., „денят, в който еврото умря”, не беше никак ефектно. Екзекуцията на доверието в общата валута не бе извършена на някаква важна среща на върха, а от съдиите на Германския конституционен съд, в Карлсруе.
Него ден, в една зле проветрена конферентна зала, украсена непретенциозно с германското знаме, трима съдии постановиха, че е „неконституционно” от страна на германското правителство да продължава да финансира останалата част от Европа. „Монетизацията на инструментите на екстратериториални дългове нарушава основния закон на Федералната република”. С тези думи, те обявиха края на еврото.
Конституционният съд се произнесе в 11 часа и 11 минути. В 12 всички или почти всички банки в еврозоната затвориха врати. Банкоматите бързо се изпразниха, тъй като вложителите, паникьосани, се опитваха да изтеглят спестяваното цял живот.
Подобно на собственик, който е неспособен да спази падежа на заема, с който е построил сградата си, административните съвети на банките чисто и просто връчиха ключовете на институциите си на Националните банки на съответните страни. За пореден път проблемът опря до държавата. Обаче този път и държавните хазни бяха празни.
Почти навсякъде из континента колелата на международната монетарна машина заскърцаха. Проблемите се множаха при всички банкови операции; в същото време банките отказваха плащания  на клиентите си. Борсите в Париж, Франкфурт и Лондон, а след това и в останалата част на света, отбелязаха най-големия си спад от 1930 г. насам.
Една нова и тежка икономическа криза изглеждаше неизбежна. Масивните продажби на евро от предишните седмици станаха съвсем хаотични. Най-накрая истината излезе наяве дори за тези, които не разбираха нищо от финанси – еврото не струваше нищо, защото сега стойността му беше неопределена.
Нещо можеше да бъде спасено при конвертирането на еврото в нововъзвърнатите национални валути.  Но за множество вложители на Европейския съюз, както и за държателите на банкови облигации или ирландски, гръцки, испански и италиански държавни облигации бе невъзможно да се определи до каква степен „нещо може да бъде спасено”. Вероятността беше средствата им да намалеят.
Първият счупен прозорец бе в Мадрид - няколко минути след погрома над испанското министерство на финансите. На първо време жандармерията и полицията се колебаеха чия страна да вземат, но след като видяха как демонстрантите пъхат цветя в дулата на пушките им, наредиха се на страната на множеството.
Защото и техните семейства бяха препатилиот неефикасните мерки за икономии в последните години. Испанската държава изглеждаше разклатена. Правителството на Хосе Луис Сапатеро се ангажира да направи „всичко необходимо”, за да запази единството на Испания, въпреки вълненията, избухнали в цяла Каталония.
Ирландският министър на външните работи Джери Адамс, на посещение в Барселона, за да „изрази солидарността си”, се чувстваше явно неудобно пред камерите в една разграбена банка; в същото време отвън избухна бомба.
Каталонците провъзгласиха едностранно независимостта си. В края на следобеда министър председателите на Естония и Португалия обявиха оставките си. Рейтинговите агенции поставиха Гърция след Малави.
И все пак, отговорните политически фигури не бяха напълно неподготвени. Още от първата криза, с гръцкия дълг през май 2010, те бяха започнали да „мислят за немислимото”.
След последователните спасявания на Ирландия, през ноември 2011, на Португалия - следващия месец, и на Испания през януари 2012, Фондът за подпомагане на страните в еврозоната бе изпразнен, тъкмо тогава Силвио Берлускони отправи нов зов за помощ. Белгия обаче бе първата страна, която отказа да участва, по причина, че няма стабилно правителство и че е на път даже да престане да съществува. Подобно на каталонците, фламандските сепаратисти се възползваха от случая.
Тогава европейските ръководители пуснаха в действие „план Б”, под натиска на канцлера Меркел, защото „Германия губеше търпение”. На първо време Новото евро замести старото, като стойността му бе не повече от 80% от него. Всички дългове и спестявания трябваше да бъдат приведени към него и съответно загубиха от стойността си.
Но населенията на страните със слаби икономики имаха да страдат още. Защото новото евро послужи само за да се извърши преходът към възстановяване на старите национални валути. В действителност то бе само „единица за пресмятане”, кошница от национални валути, които скоро щяха да възвърнат правата си, но които за момента бяха интегрирани в новата валута към фиксирана стойност – и в много случаи подценени, а и това подценяване щеше да продължи.
При въвеждането на тези нови национални пари на 1 януари 2012, новото евро се обменяше свободно срещу новата драхма, новото ескудо, новия белгийски франк, песета и т. н. Досадното беше, че гражданите на въпросните страни забелязаха, че пачките банкноти, които купуваха, струваха още по-малко от еврото, старо или ново. Някои бяха загубили поне 50% от покупателната си стойност.
През 2013 Словения, Словакия, Малта и неокупираната от Турция част от Кипър бяха единствените територии, където все още циркулираше Новото евро, превърнало се от международна резервна валута във финансов куриозитет.
В същото време в Германия, Финландия, Австрия, Холандия и някои други страни обедняването спря. Внезапно домакинствата установиха, че животът им се подобрява, когато се разплащат с новата си марка, финландска марка, шилинг и форинт.
Новият „нов” френски франк се опитваше да устоява на новата марка, но с променлив успех. По време на „последната [ми] пресконференция” през май 2012 г. президентът Саркози, изтощен до крайност, нарече журналистите и спекулантите, които атакуват френската валута „гадни педофили”. „Господа, няма вече да си измивате ръцете със Сарко”. На изборите, той загуби от Доминик Строс Кан, бившия ръководител на МВФ, върнал се в страната, за да се кандидатира за президент. Кампанията му имаше за девиз: „Никога не съм вярвал в еврото”.
Обединеното кралство наблюдаваше абсолютно безучастно агонията на еврото. Британците най-накрая бяха благодарни на политиците – на тези, които им запазиха лирата. Престарялата Маргарет Тачър бе изнесена на инвалидна количка пред дома си, за да приеме поздравленията на групичка евроскептици.
Малко след пускането на еврото през 1999 г. един лондонски сараф го бе нарекъл „тоалетна хартия”. След малко повече от десетилетие пуснаха и водата от казанчето. Новината се появи за малко на първите страници в Делхи и Пекин.
 
The Independent, 3 декември 2010
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”