Български  |  English

Античното училище по скромност

 

Разговор с Яна Букова по повод преводите й на Сафо и Катул
 
Сафо. “100+1 фрагмента”. Превод от старогръцки Яна Букова. ИК „Стигмати”, С., 2009, цена 10 лева;
Катул. „Стихотворения”. Превод от латински Яна Букова. ИК „Стигмати”, С., 2009, цена 13 лева
 
Яна Букова(1968, София) е завършила класическа филология в Софийския университет. Автор е на стихосбирките "Дворците на Диоклециан" (1995) и "Лодка в окото" (2000), на сборника разкази "К като всичко" (2006) и на романа "Пътуване по посока на сянката" (2009). Сред по-важните й преводни книги са: "Трудната неделя" от Милтос Сахтурис, "Извън стените - 9 съвременни гръцки поеми", антология с текстове на Георгиос Сеферис, Андреас Ембирикос, Янис Рицос, Одисеас Елитис, Такис Синопулос, Никос Карузос и др., "Диспут с Пир" от Св. Максим Изповедник, "Неоцелели гласове" от Димитрис Аллос, "Истории за хора и летящи механизми", антология стихове на пет съвременни гръцки поети, "Кого живея?" от Костас Монтис, "Боливар и други стихотворения" от Никос Егонопулос. От 1994 г. живее в Атина. През 2006 г. в издателство "Икарос" (Атина) излиза стихосбирката й "Минималната градина" в превод на Димитрис Аллос.
 
 
- До този момент си превеждала съвременни гръцки поети – и започваш да се завръщаш при корените на поезията. Защо избра за превод Сафо? И защо Катул?
- Както при повечето ми преводи, с Катул е любовна история, в случая много стара, още от Класическата гимназия. Трябваше да преведа 20 негови стихотворения за дипломната си работа и тогава се влюбих в него веднъж и завинаги. Беше моят римски поет, никой друг не бих могла да си представя на негово място, към никой друг в римската литература не съм усещала толкова силно привличане и близост. Реших, че някой ден ще го преведа целия и странното е, че през всичките изминали години това желание не отслабна ни най-малко. Изобщо, струва ми се невъзможно някой да се захване с превод на поезия, ако не е силно пристрастен към автора.
Със Сафо беше донякъде различно, решението произхождаше по-скоро от възмущение. При текстовете на Сафо нещата са много опасни: тя е жена, която пише за любов, за цветя. Едно малко подхлъзване към по-сладкото и украсеното и започват да звучат като лексиконна поезия. Бях попадала на подобни преводи и ми се сториха недопустими. Красотата на Сафо е строга, няма и следа от сантимент. Не знам кога се появи у мен решението да я преведа, но произхождаше от желанието за възстановяване на някакъв вид естетическа справедливост.
- Едновременно или последователно ги превежда? Взаимно влияеха ли си двата превода?
- Последователно. Струва ми се абсолютно невъзможно да се превежда едновременно. Преводът е влизане в роля, и то пълно влизане по системата на Станиславски. Самозаличаване и изцяло вживяване в чужд текст. Практически е непосилно прескачането от автор в автор. Започнах със Сафо, защото ми се струваше по-трудната задача. Емоционално по-трудната. Митологемите, за които говоря в уводната си статия, действаха и върху мен. Аз съм жена, която пише поезия. Пристъпвах към превода на абсолютната легенда на пишещата жена. Може да звучи патетично, но бях парализирана от страхопочитание. Трябваха ми месеци изследвания, трупане на литература, изчитане на хаоса от възгледи около Сафо, сравняване на гледни точки и преводачески подходи, за да се освободя от тежестта на името и да започна да работя върху самия текст. С Катул започнах да се занимавам чак, когато бях приключила изцяло ръкописа на Сафо – увода, бележките, всичко. Това ми позволи да разчитам по-лесно отпратките към Сафо в неговата поезия, но извън този факт, двата превода не си повлияха по никакъв начин един на друг.
- А на какви опори в българската преводаческа традиция на Сафо и Катул се осланяше - и от какво се оттласкваше?
- Други преводи на Катул почти не съществуват. Като изключим няколкото стихотворения, включени от Георги Батаклиев в една антология на римската поезия през 80-те, в най-ново време намерих всичко на всичко едно единствено негово стихотворение, преведено на български. Колкото до Сафо, там пък е налице проблемът, че по-старите й преводи са правени по стари издания. Оттогава нещата силно са се променили, намерени са нови текстове; други, които са й били приписвани, днес са отхвърлени като неавтентични. В този смисъл ми е почти невъзможно да говоря за традиция - както при превода на тези двама автори, така и на антична лирика изобщо. Античната лирика остава в по-голямата си част непреведена на български.
Всъщност, най-голямо влияние оказа върху мен подходът към Сафо в преводите на Ан Карсън на английски с цялостния отказ от каквото и да било изкуствено “лиризиране” на текста, почти прозаичния ритъм и подчертаването на красотата на фрагментарността. Радикалното решение за съвременно звучене в нейните преводи ми даде отправната точка.
- Доколко ти помагаше фактът, че си поет?
- Беше решаващ. Но този факт е решаващ и за всичко, което пиша и превеждам. Всъщност, не бих се осмелила да пристъпя към превода на Сафо и Катул, ако нямах зад гърба си и опита от превода на над 10 книги съвременна поезия от новогръцки. Те ме научиха, че преводът на поезия е не толкова превод на думи и изрази, дори не толкова превод на образи и смисли, колкото превод на равновесия. Всяко стихотворение има своята поетична, но напълно строга логика, своята изключително деликатна архитектура. Именно съхраняването на равновесията им прави един превод на поезия добър. Нужно е да се превеждат не само думите, но и фината механика на стихотворението.
- Какви са етическите и естетическите граници на преводаческото изкуство, според теб, след целия този опит?
- Преводът е странно занимание, мазохистично почти. Дълго и мъчително бъхтене за съвършенството в рамките на едно предварително зададено несъвършенство. Прокрустовско занимание, както го наричам в моменти на драматизъм. В преводния текст винаги или нещо ще е в повече, или нещо няма да е достатъчно. Никога не съществува съвършената мяра, защото тя принадлежи на оригинала. Каквото и да направи преводачът, оригиналът остава винаги по-добрият текст. Училище по скромност, със сигурност. На всичко отгоре е и най-тленният от всички текстове. Остарява бързо, умира безславно. Преводачите са смели хора.
Аз самата никога не съм разполагала с теоретични правила при превеждането. Подхождам винаги индивидуално към всеки автор. При Сафо се опитах да извлека максимална красота от думата и фразата. При Катул водещото беше стремежът към естественост. Този поет е виртуоз на формата, движи се с лекота между жанровете, ритмиките, нивата на езика. Исках да не съществува нищо натаманено, да запазя колкото мога повече лекотата и устрема му.
- Кое беше най-трудното?
- Всичко беше трудно – от първия до последния ред и на преводите, и на уводите, и на бележките. Най-страшно беше, обаче, нечовешкото разклоняване на преводачески избори при Сафо. При много от фрагментите трябваше да работя съвсем на тъмно, без никакъв контекст, а имаше и места, където текстът е така силно увреден, че трябваше да вземам решение, сравнявайки разночетенията в различните издания, не само как да се преведе една дума, но дали изобщо ще съществува, дали ще е тя или дори противоположната й. Тези места бяха малко на брой, но много мъчителни.
При Катул най-труден за мен беше езикът. Той е може би най-разкрепостеният в речника си поет в световната литература изобщо, използва свободно цинизми от най-низовите езикови нива. Аз самата не използвам такива думи. Моите приятели - също. Първата ми и инстинктивна реакция беше да ги “замажа” по някакъв начин. Опитвах най-различни варианти. Прекрачих това езиково табу много бързо, когато открих, че “мръсните” думи при Катул са незаменимо функционални в стихотворението и всеки опит за “смекчаването” им нарушава именно онези равновесия, за които говорих по-напред, уврежда изцяло динамиката му. Това обяснява защо на много места Катул има груб и циничен език, но никога не звучи вулгарно. Поезията изчиства всичко. Което пък от своя страна, преобърнато наопъки, обяснява защо всички тези напеви, които ни заобикалят отвсякъде, не съдържат нито една директно изречена “мръсна” дума, но произвеждат вулгарност, която полепва по кожата почти като физическо усещане.
- На какви научни интерпретации почиват твоите преводи на Сафо и Катул?
- Сравнявах по няколко критически издания и при двамата автори. Те са посочени в библиографията на книгите. Същевременно се постарах да събера максимално количество енциклопедична информация за обяснителните бележки. Те са особено важни за мен, защото поставят Сафо и Катул ясно в контекста на тяхното време и уравновесяват усещането за модерност в звученето на стиха, което често може да бъде подвеждащо. От друга страна, не исках тези бележки да бъдат сухо академични, затова ги разработих всеки път в духа на съответната книга – при Сафо, прибавяйки още поезия към нейната поезия, а при Катул, като малки истории, които на места се свързват в цели разкази.
- Един важен въпрос: на какво се основава критическото мълчание за двата превода?
- Нямам обяснение. Освен, че критическото мълчание е преобладаващата част от литературния живот в България изобщо. Мълчи се не само за тези две книги. Мълчи се за цяла поредица изключително важни преводни книги, в които е вложен много труд. Но, така или иначе, неуважението към труда никога не е било рядкост в страната ни.
- Грешка или търсен ход е публикацията на двете книги едновременно?
- Харесват ми заедно - и двамата са емблематични поети на любовната лирика. Освен това, съществува и приемственост: Катул се е възхищавал от Сафо, нарекъл е любимата си Лесбия в нейна чест, използва многократно мотиви от поезията й. Стоят хубаво в двойка. Мисля, че могат и да си помагат – някой да научи за Катул поради Сафо или да се върне да препрочете Сафо поради Катул.
Иначе стана случайно. Това бяха двамата автори, които винаги съм искала да преведа, с Малина Томова от “Стигмати” бяхме говорили за този проект отдавна, но не знаехме откъде да потърсим финансиране. Когато научихме, че Програма “Култура” към ЕС започва да субсидира и преводи на антична литература, подадохме моментално и за двамата. И понеже стана дума, непременно искам да кажа колко важно беше за мен сътрудничеството с Малина за създаването на тези две книги. С подкрепата й, с критичния й поглед и споделянето на радостта от работата върху текста.
- А как работи с художничката Яна Левиева по оформлението на двата тома? Защото и двете сте остри камъни.
- Страшно остри, няма що. Яна е правила кориците на две мои авторски книги и общо пет преводни. От години нито говорим, нито обсъждаме. Става по следния начин: Аз изпращам ръкописа. Тя го изчита, както малко хора умеят да четат. После прави една корица, каквато не съм могла и да си представя за книгата. После гледам корицата и си казвам: тази книга не би било възможно да съществува по друг начин. Толкова просто. Така стана и този път.
- Дали преводът на класически автори може да се отрази на съвременното писане на лирика и въобще на литература?
- Те вече присъстват в съвременното писане и литература. Винаги са били там. Дори в България, където са току-що преведени. Техни мотиви, открития, завоювани от тях територии се намират в пластовете на всяко наше четене. Въздействието им в световната литература е като на камък, хвърлен във вода – образува все по-широки и по-широки кръгове. Често познаваме вълната, без да познаваме източника. Четем Шекспировите сонети за смуглата дама, без дори да подозираме, че те са отглас от цикъла за Лесбия, както сонетите за младия лорд са отглас от цикъла за Ювенций. Или пък, не щеш ли, отвъд океана Джефри Юдженидис решава да направи антология от разкази на тема любовта и избира като най-подходящо заглавието “Умря врабчето на моята любима”. Тези поети са постоянно около нас. Ако научаването, според Платон, е всъщност припомняне, просто трябва да прочетем Сафо и Катул, за да си припомним, че вече сме ги срещали неведнъж, но не сме знаели това.
Възможни са и други ползи. Например, да се усети най-сетне колко евтино звучи всяка претенция за “скандалност” в темите и езика при положение, че един поет е правил това още преди 20 столетия и през всичките тези векове толкова много други поети са се учили от него. Или да се разбере, че играта на текстове, преобръщането на жанровете, заемането на чужди стилове винаги са съществували в литературата - още много, много, преди да решим да ги наречем с някакъв “изъм”. Може би тогава поредното преоткриване на “топлата вода” в българската литература ще бъде посрещано с по-малко бурни ръкопляскания.
- Един „класически” въпрос: кой ще е следващият ти античен автор?
- Ще има такъв, но не искам да кажа нищо повече. Винаги съм изпитвала страх от говоренето предварително. Сигурното е, че отново е поет.
 
Разговора води
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”