Яростта да оцелееш в разглобена България. Критически разговор за новото българско кино
Геновева Димитрова: На 29-ата “Златна роза” гледахме 29 филма. Сред тях имаше 11 дебюта и повечето от тях оформиха лицето на фестивала... В крайна сметка, както всички повтаряхме във Варна и след това – бяхме участници в безпрецедентно негово издание в режим на протест. Защото най-урожайната “Златна роза”, която демонстрира истински подем на българското игрално кино и категорично завръщане на публиката към него, се случи в момент, когато сме заплашени да нямаме нито филми, нито рози, нито бодли. И така, какво става с българското игрално кино - в собствения му контекст и този на времето? Как то се включва в артикулирането и осмислянето на обществената ни и лична безизходица?
Божидар Манов: Ще си позволя няколко обобщения. Първо, както всеки фестивал, а този особено, прави много необходима и важна равносметка на иначе трудно доловими и всекидневни усилия, които в делника се разминават и размиват, а така, събрани, излизат постиженията за последните две години. Второ, радващо добро равнище на цялата продукция. Трето, разнообразие от теми и жанрове, въпреки ограничените бройки и всички други съпътстващи трудности. Четвърто, безспорен и много обнадеждаващ зрителски интерес, особено към активните младежки филми. И пето, от тази продукция се вижда, че начинът на оценяване на конкурсните проекти, който беше толкова драматично обсъждан, в крайна сметка не влияе фатално върху крайния резултат. Добрите проекти успяват и се превръщат в добри филми. По-слабите си остават такива. Така че, бурните коментари от днешна гледна точка се оказват умилително вайкане пред по-голямата драма – бюджетната тесла, която се стовари върху киното и културата ни. Защото с тая ситуация следващите ежегодни фестивали още година-две ще се крепят на инерцията на дългото филмопроизводство. Но след това ще се оголи печална картина на разпилян пъзел, в който ще липсват много важни елементи, фатално погубени в текущи финансови разправии, недалновидни управленски решения и небрежни духовни осакатявания. А времето, както знаем, няма заден ход.
Александър Янакиев: Да поразсъждаваме върху темата за ограничената бройка. От една страна, сме горди, че бяха представени 29 филма, което никак не е малко. Мнозина явно и не помнят, че когато е започнала “Златна роза” през 1961, годишното производство се е колебаело около 10 филма. Тоест, щом за две години имаме трийсетина филма, това е повече от нивото на онези години. Ако погледнем списъка на онова десетилетие, всеки ще си спомни за ключови заглавия, но, заедно с тях, има и филми, слава Богу, вече забравени. Така че, за мен сегашното състояние, което е последица от активното функциониране на Закона за филмовата индустрия от 2005 насам, е нелоша ситуация. И максималистични изисквания да се върнем към 25 игрални и 25 телевизионни филма са неадекватни.
Геновева Димитрова: Ние не пледираме за тази бройка, а за спазването на Закона.
Александър Янакиев: Доста хора продължават с носталгия да говорят за онова време. Второто нещо, което искам да отбележа, е, че журито изключително последователно и твърдо подкрепи младото и новото кино. Някои други награди в известна степен компенсираха авторите от средното поколение, които имат своето място във филмовия ни живот. Но посланието и качествата, които демонстрират първите и втори филми, е залог и шанс за бъдещето.
Людмила Дякова: Категоричността на журито е попътна и на протеста ни срещу опасността киното да изпадне в дълбока криза. Единайсет дебюта е твърде сериозна бройка. Разбира се, сред тях имаше и само заявки, но и силни филми, като “Източни пиеси”, “Лов на дребни хищници”, “Тилт” и “Подслон”, които всъщност и обраха всичките награди. Впечатляващото е, че те не само показват зрелостта на младите си автори, а и много рефлективното им отношение към нашия живот. Още повече, че са ориентирани към младия човек. Преди няколко години говорехме, че днешният ден не присъства убедително в българското кино. Ето, сега и филмите на младите, и тези на по-зрелите автори, като “Раци” на Иван Черкелов или “Стъпки в пясъка” на Ивайло Христов, достоверно отразяват съвременното ни живеене в един по-широк отрязък с реминисценции във времето. И го представят адекватно, точно, с почти документално звучене. И това има значение, защото преди упреците ни към филмите, изследващи събитията от 40-те и 50-те години, бяха, че там нещата са по-нафантазирани, драматургията е препедалирана, а тук виждаме и съвременността, и миналото, уловени с един верен, обективен поглед. Това се усеща и от динамиката на диалога в тези филми с неговата автентичност, ударност, лаконичност – жаргонът, сленгът...
Александър Янакиев: Лесно е да се спре този трудно развъртян механизъм на киното, като секнат средствата, но доста мъчително ще се набере същата енергия отново. И всички сме наясно, че никога не е имало нулева година на финансиране, но и никога Законът не е спазван съвсем. Затова и се е натрупала опашка от одобрени проекти със сходни средства, които не се знае кога ще бъдат завършени. Да не говорим, че и компромисът с по-малкото средства също ще се отрази на качеството. Ние сме щастливи, че нашите автори могат да реализират проект като “Лов на дребни хищници” с 300 хиляди евро. И не му личи, че е толкова евтин. Но авторите му си знаят как са го правили с тези средства. Как се снима из улиците на София без необходимите условия...
Геновева Димитрова: Затова е дигиталната камера.
Александър Янакиев: Да, креативните хора винаги намират ход. Това е традиция у нас. Но просто не е възможно да се разчита само на изобретателност без средства.
Борислав Колев: За мен този фестивал ще остане с една основна тема – яростта да оцелееш. Всъщност това е основна тема в българското кино от последните 20 години, но тук вече нещата излязоха в най-чист, най-концентриран и най-адекватен вид. Яростта да оцелееш в среда, която не приемаш.
Геновева Димитрова: И тя не те приема.
Борислав Колев: Да. И вече е въпрос на избор – дали да си емигрант в собствената си страна или да си физически емигрант в чужбина. Но важното е, че героите в новите филми и особено на младите автори воюват, не се предават. Борят се с демоните в себе си. Воюват за любовта си. Никой от тях не казва: “А, бе, майната му, нещата са ми тотално безразлични и дърпам пердето”. И по много горчива ирония “яростта да оцелееш” се превръща в основна тема за самото българско кино и за цялата ни култура.
Божидар Манов:. Допълвам - “яростта да оцелееш” в днешна разглобена България. Разглобена по много начини от самозвани „конструктори”. И всички сме, пряко или косвено, участници в тази драма, когато 500 хиляди от децата ни емигрират – големите извън страната, малките тук, но извън дома и семейството. Това е изключително болна ситуация, която младото ни кино улавя с такава ярост. Безспорно в продукцията се откроява това силно ядро от 4-5 активни младежки филма на (относително) млади дебютанти. Те носят метафората за разглобената България и изгубеното поколение. В тях се раждат красивите и силни метафори на младото ни кино. Красивата метафора “Източни пиеси”, в която се проектират стремежите и пораженията на цяло поколение аутсайдери. Красивата метафора “Тилт”, извадена от флипера, която блокира с безнадеждност същото това поколение. Красивата метафора “дребни хищници” – малките рекетьори на две котки, но и едрите хищници от наркотрафика, а в крайна сметка всички заедно - жертва на белите якички от криминалния преход. Красивата и толкова болезнена скайп-метафора от “Подслон”, че ако напишеш наслуки никнейм “Милен”, до пет минути ще се обади все някой Милен от тези 500 хиляди деца...
Геновева Димитрова: А “Стъпки в пясъка” не е ли красива метафора?
Божидар Манов: Също. Харесвам филма, но не го споменах, защото в него все пак има друга историческа парабола на времето и друг поколенски проблем – някогашният ранен беглец и късното му завръщане при разочарованията на днешното време. А и формално филмът не е дебют. Но още нещо много важно: тези красиви метафори попадат точно в своята зрителска група, посрещат се и се разчитат много правилно от връстниците на филмовите персонажи, те се идентифицират с тях! И още една болезнена метафора от варненската програма: бронзовите Славейковци („Лов на дребни хищници”), а до тях и дядо Вазов (“Хъшове” на Александър Морфов), присядат кротко на площада, за да погледат заедно какво се случва в родината им през 2010. Сигурен съм - не са щастливи! Това са обнадеждаващи знаци на младото ни кино и голямата надежда е тъкмо в това ядро от чувствителни, активни режисьори, които, освен всичко друго, владеят добре занаята, умеят да разказват увлекателно и печелят публиката. Ако има все пак някакъв шанс киното ни да си самопомогне, то това е верният подход. Друг въпрос е, че съпътстващите обстоятелства (системата на разпространение, репертоарът на кинозалите, търговският интерес и още „подробности”) минират опасно тези надежди. За съжаление, тъкмо това способно поколение изтегли „късата клечка” на осакатения бюджет. Боя се, че ни предстои да наблюдаваме един препънат подем.
Геновева Димитрова: В този контекст на обреченост ми се струва важна за разсъждение и друга тенденция, уловена на “Златна роза” – 5 от дебютите бяха независими. Не че виждам така бъдещето на българското кино, но имаше наистина любопитни поетики и ракурси...
Божидар Манов: Права си, разбира се, това не може да бъде стратегията за развитие на едно национално кино, но може да бъде гъвкавата му „аварийна” тактика. Заради кризата, вече в цяла Европа се чуват звучни финансови шамари и орязвания на бюджети за култура и подобни елитарни дейности. В такава ситуация независимата нискобюджетна продукция не е универсален спасителен пояс, а глътка въздух, преди да се удавиш. Тя е шанс да се заявиш. Ала истинската реализация все пак се случва по значително по-сериозен начин.
Александър Янакиев: Независимото кино е по-скоро световна тенденция и изключение за Европа, разглезена от мощното финансиране. От десетилетия истинско независимо кино има в САЩ, където производството е много по-скъпо, но млади хора с 80-100 хиляди долара правят филми, защото искат да се покажат. И моята шегичка е, че всеки независим иска да стане зависим, т.е., да влезе в системата. За съжаление, у нас дълго се насаждаше тезата, че трябва непременно да започнеш да снимаш на 35 мм. Не! Няма нищо лошо да познаваш технологиите, да ги използваш и наистина да се пребориш за своето място. Това го възприемам като свобода на избора. И е също много важна и хубава тенденция. Защото, когато не си зависим от данъкоплатците, можеш да направиш всичко – и краен художествен експеримент.
Геновева Димитрова: Някои филми ни показаха, че и да си зависим, пак можеш да си правиш всичко. (Смях)
Александър Янакиев: Да, но все пак аз имам някакви задръжки, когато краен експеримент се прави с пари на данъкоплатеца или неумението се маскира под фирмата на някакъв експеримент. Според мен е парадокс, че реално най-успешният филм - „Мисия Лондон”, не получи никакво отбелязване. Може би мисленето на всички е, че броят на зрителите е достатъчно отличие. Но ние не трябва да го прескачаме, защото е феномен. Легендата, че българският зрител не ще да гледа български филми, постепенно се руши. Когато „Мила от Марс” събра 20 хиляди, беше сензация, когато „Дзифт” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – по 40 и 30 – също беше сензация. Това са стъпки. Те не са еднакви като филми, но самият факт, че публиката се върна към съвременното кино, защото старото продължава да се радва на голям интерес, е много важен. Не мисля, че „Мисия Лондон” е чалгаджийски филм. Той е сериозна сатирична комедия, добре направена, с познаване на зрителя и с акцентиране на местата, които ще му се харесат, с много добра реклама. Това е професионализъм.
Геновева Димитрова: Според мен, рекламната стратегия на „Мисия Лондон” е далеч по-професионална от самия филм и работи за него.
Борислав Колев: „Мисия Лондон” е най-професионалният филмов продукт, направен от 1990 г. насам. Имам предвид начина, по който е направен, медийната му стратегия, начина му на разпространение... За мен той е най-реалната награда за режисура. Всяко жури, разбира се, има правото на мнение, но според мен да си затворят очите пред филм, събрал 400 хиляди зрители, просто не е сериозно. Защото пак излиза старата българска черта – ето, един успя, събра публика и веднага колегите му удрят секирата, т.е. гледат го пренебрежително и леко злобно, само защото е дръпнал.
Людмила Дякова: Аз също съм против високомерното пренебрежение към „Мисия Лондон” от страна на любителите на арткиното. Преди много години, по повод „Дами канят” на Иван Андонов, си позволих да напиша, че той осмива кича със средствата на кича. Тогава пак авторитетни критици казаха, че това са витиевати изрази и че нищо подобно, това си е откровен кич. Времето показа, че „Дами канят” си е много добър образец в жанра си. Мисля, че с „Мисия Лондон” става дума за същото. Филмът много надмина очакванията ми. Да не говорим, че той успява да преодолее пошлостта в романа, да й придаде друга звучност.
Борислав Колев: Нека стигна докрай – публиката беше по-адекватна в оценките си от професионалистите в журито, които би трябвало с по-голяма чувствителност да реагират на случващите се процеси.
Геновева Димитрова: „Мисия Лондон” ни дава повод да разсъждаваме върху случването на жанровото кино у нас.
Борислав Колев: Друг филм, на който не беше обърнато внимание, е „Стъпки в пясъка”. Наградата на публиката, според мен, е напълно заслужена. Той също е жанров. Много хубаво и точно направена мелодрама – смях през сълзи и сълзи през смях...
Людмила Дякова: Той беше най-емоционалният филм на фестивала.
Геновева Димитрова: Единствено на него плаках.
Борислав Колев: Аз също плаках. Този филм докосва сърцето. И „Тилт” е жанров филм. Когато си верен на някакви жанрове, успяваш да стигнеш до хората. Разбира се, че има факири на жанровите миксове, които правят страхотно кино, но при нас това нещо още не се случва.
Геновева Димитрова: Защо, „Хищниците” е хибрид от гангстерско кино, младежко кино, road movie... Филмът побългарява американски клишета.
Борислав Колев: Ако има проблем в този иначе хубав филм, то е липсата на водещ жанр, което в известна степен замъглява точния му адрес. Дори съм си говорил с авторите и те си дават сметка за това. Навсякъде, където имаш водещ жанр, трябва да се изчистиш от всякакви фльонги и да стигнеш до хората.
Божидар Манов: Забелязвате ли, че покрай това жанрово кино – смислено, добро и увлекателно, въобще забравихме да говорим за мъките на т.нар. авторско кино от последните 10-15 години, които дори се фаворизираха въодушевено.
Геновева Димитрова: Не, не сме забравили.
Божидар Манов: Но по естествения ход на нещата то неизбежно остава на задна позиция. Тъкмо защото в една по-активна, енергична и реална проблемна ситуация, то просто не е конкурентно и оголва недостатъците си.
Людмила Дякова: В този контекст не бих искала да пропуснем „Цахес” на Анри Кулев по сценарий на Христо Ганев. Постановъчно много сложен, майсторски направен, той е постмодерна, философска притча или приказка. Вярно, ритъмът му може да ни се струва по-бавен, но пък стои като някакъв величествен Дон Кихот с опита си да върне вкуса на днешния човек към книгата, към мъдростта, към мисленето...
Александър Янакиев: Да си кажа право – нравоучителен е, особено в началото и в края с тези лекции, които трябва да обяснят на зрителя кой е Хофман и т.н. Поглеждам списъка и се замислям какво днес е авторското кино – дали, когато режисьор и сценарист са едно лице, това автоматично прави филма авторско кино, или силната, налагаща се позиция... Чудя се. Защото в смисъла на авторското кино и „Раци” е отстъпление от онова, което Иван Черкелов прави. Затова е и първият му филм, който ми харесва.
Геновева Димитрова: Прав си, но, от друга страна, „Раци” притежава всички черти на ИванЧеркеловото кино, дори е нещо като негов алманах.
Александър Янакиев: Да, но търси комуникативност, има история, а не само вътрешни разсъждения. Според мен, в магичността на историята и странните обекти си приличат със „Стъклената река” на Станимир Трифонов.
Геновева Димитрова: А „Ако някой те обича” на Киран Коларов?
Александър Янакиев: Той е много повече жанрово кино и е в рамките на мелодрамата, както и „Още нещо за любовта” на Магдалена Ралчева.
Борислав Колев: Само че развалят чистия жанр с глупости. Не искам да деля авторите на по-млади и по-стари, защото Ивайло Христов къде да го сложиш? Появи се група от хора, които знаят какво искат да кажат и начина, по който да го разкажат. Докато има друга група – от по-утвърдени автори, които товарят историите си повече, отколкото те могат да поемат. И изведнъж се получава нещо изкуствено, някакви дървени и привнесени монолози и диалози... Филмовото тяло не издържа философската тежест, с която го товарят.
Александър Янакиев: Боре, „Аварийно кацане” не работи ли за твоята теза, че млади автори разказват проста история?
Борислав Колев: Точно така.
Геновева Димитрова: Честно казано, очаквах дебютът на Петър Вълчанов и Кристина Грозева да е по-остроумен, но да, филмът е гледаем и симпатичен.
Людмила Дякова: Да не забравяме, че е телевизионен. И тъй като познавам предисторията му, в комисията на БНТ четохме доста задръстен вариант на сценария - в него имаше материал за три филма. Сега баластът е изчистен и „Аварийно кацане” си е стойностен филм. Не бива да подминаваме по-доброто равнище на филмите, създадени в БНТ. Ето, „Светото семейство” е един брилянт, „Хъшове”, с всички „за” и „против”, също стои добре на екрана.
Божидар Манов: Връщам се към темата за авторското кино в контекста на картината от Варна 2010. Дълги години онова, което беше една енигматична самодостатъчност, кой знае защо някои наричаха „авторско” със знак плюс. А днес то не е конкурентно. Видяхме, че други филми, други социални теми и друго поколение режисьори дръпнаха силно интереса към себе си.
Геновева Димитрова: Без да са съмишленици и дори близки помежду си отделните режисьори, те вървят в една посока, въздействат ударно, мощно и заедно. Появата на тези филми в обърканата днешна ситуация с техните герои аутсайдери ме връща към 1988-89, когато се появиха четири дебюта (“Парчета любов” на Иван Черкелов, “Бягащи кучета” на Людмил Тодоров, “Екзитус” на Красимир Крумов, “Аз, Графинята” на Петър Попзлатев), обединени също от несъгласието и екзистенциалните белези на опустошение, но в друг социален контекст. Тогава те също се възприеха като различни от правеното досега в киното ни. До тази “Златна роза” поне за себе си бях убедена, че появата на тези “мрачни особняци” бе най-важното нещо, случило се в българското игрално кино през последните двайсетина години. И ето, сега бяхме свидетели на нещо, бих казала, съдбоносно за киното ни - зараждането на отдавна чакана вълна. Филмите на тогавашните млади, за разлика от днешните, не стигнаха до широката публика. Но парадоксът е, че именно Черкелов, Тодоров и Грец се оказаха сред най-плодовитите автори на и за прехода и са все по-комуникативни, макар и отстояващи своите нравствени позиции и кинематографични търсачества през артхауса. Доста любопитно ми е какво ще се случи с днешните дебютанти – всъщност, само Камен Калев в момента снима втори филм.
Борислав Колев: Наистина, като теглим чертата, виждаме, че през тези години разни хора доста филми са направили. Проблемът е, че не могат да ни изненадат, че буксуват. И затова свежата кръв, която се появи, трябва да бъде толерирана – дори със слабостите й. Защото има нова енергия в киното. Виждаш кипежа, дори и когато не се случват съвсем нещата. И чрез този кипеж младите се опитват да покажат кипежа наоколо. Не че преди други не са се опитвали да го правят, но просто не ставаше – филмите им излизаха кабинетни, все едно са гледали улицата през щори. И изведнъж виждаме филми, които са не само адекватни на социалния кипеж, но и хвърлят мост към миналото, търсят връзката между сега и преди. Макар и някои да не са били свидетели на случилото се преди 30 години.
Геновева Димитрова: Да, това е много важно. Но, както се случва от няколко “Златни рози” насам, и сега разфасоването на днешността се оказа доминанта, а оттам – концентрацията в делничното и тази документална стилистика, която познаваме от румънското, иранското, латиноамериканското кино...
Божидар Манов: Съвсем пряк пример е “Подслон” на Драгомир Шолев, защото е с румънски съсценарист и е направен в техния маниер, който наричам “квазидокументален пунктуализъм” (детайлът се изследва с микроскопична достоверност). Отделен въпрос е, че Драго, с неговата силна интуитивна кинематографичност, значително е надскочил сценария на Радулеску и всъщност доразвива късометражните си филми “Преди живота, следа смъртта” (като киноезик) и “Посредникът” (като проблематика) – същите безнадеждни сиви панели, безутешно оловно небе и отчайващи всекидневни диалози.
Геновева Димитрова: Налага се и друго обобщение - респектиращите и различни визуални поетики.
Божидар Манов: Изобразителните решения и операторското присъствие могат да се аплодират сериозно и аргументирано. А когато говорим за художествените качества на филмите, не бива да пропускаме особено силните актьорски изпълнения с много широк диапазон на професионални качества и съвременен рефлекс.
Борислав Колев: И страхотната музика…
Божидар Манов: Професионалните компоненти на киното ни показват безспорно високо майсторство. Дори е удивително как при този несистемен, надробен кинематографичен процес, който най-лесно унищожава и деквалифицира таланта, са успели да се съхранят първокласни оператори, художници, актьори, композитори...
Александър Янакиев: Професионалистите са се запазили, защото мнозина работят в чужди продукции и усвояват нови технологии и практики. Само от българско кино те изобщо не могат да преживяват. Така че, с тези чужди продукции у нас, та дори и с продукциите на кабеларките, можем спокойно да говорим за филмова индустрия, която храни много хора и доста средства се връщат в кетъринг, хотели и пр.
Струва ми се, че сме свидетели на еманципирането на българското кино – със самочувствието на продуценти и автори. Става дума за дейност, организация, мащаб, международни контакти, които бяха характерни доскоро най-вече за Мартичка Божилова. Дори чуждестранните локации в действието на филмите не са кръпки или имитации, както едно време, а виждаме световно мислене без ограниченията на границите... Просто активно работещите продуценти вече са усвоили света
Борислав Колев: Общуват без комплекси. Чувстват се част от голямата световна филмова общност.
Божидар Манов: Създаде се българска продуцентска общност от сръчни, грамотни, оправни хора, които се самообучиха в крачка, разгадаха кодовете на европейските фондове, намериха език с чуждестранните копродуценти и вече на равна нога делят мегдан с тях от раждането на идеята до пласирането на проекта. Все още предстои овладяването на масовата чуждестранна дистрибуция. Засега успяват твърде малко филми и то, парадоксално – сред тях документалните ленти с продуцент Мартичка Божилова, построени обаче като пълнометражни спектакли.
Людмила Дякова: Истината е, че за чужбина трябва да си имаш sales agent – обясниха го на продуцентите и на дискусията по време на фестивала.
Александър Янакиев: По време на фестивала се случиха някои неща, но други – не, за съжаление. Защото протестът беше важен, но не бе добре измислен. И все повече самите автори си дават сметка за това. Не приемам мнението на някои режисьори, че критиката е нещо като келнерка или стюардеса. Но отговорността ни наистина е голяма, доколкото има изобщо къде да се публикува. Защото целият този подем, на който сме свидетели, трябва да бъде артикулиран, напомнян, подкрепян. Много от филмите още не са излезли на екран. Но тази вълна, независимо от финансирането или именно заради него, трябва да бъде поддържана. Само че не по слугински начин, както някои си представят.
Людмила Дякова: Критиката на този фестивал се отнесе много отговорно към протеста на авторите. Филмът е повече духовен, отколкото пазарен продукт, и средствата за кино, които искаме, с пълното разбиране, че сме в криза, имат измерения в общокултурен аспект. Как ще изглежда нацията ни в бъдеще? Затова не приемам упреците на някои колеги, че е трябвало да си дигнем шапките и да си тръгнем от Варна, все едно, че такъв фестивал няма. Мисля, че бяхме там точно на мястото си – да обсъждаме филмите, да трасираме пътя им към зрителите. Това е наше професионално задължение и ние го изпълнихме.
Борислав Колев: Поуката според мен е, че протест не трябва да се прави като в браилска кръчма. Тоест, трябва да има стратегия. Действията трябва да се изпипват и като драматургия, и като режисура, за да се търси максимален ефект. А колкото до това, че някои хора в тази страна ще кажат, абе то няма какво да се яде, а тези тръгнали да протестират - който смята така, да го казва.
Но аз не мога да разбера друго - защо всички, които сме свързани с изкуствата – и театралите, и музикантите, и художниците са недоволни, и цялата академична общност е подложена на геноцид – не се съберем и не протестираме заедно. Защо не намерим адекватните форми на протест – така, че да ни забележат, а всеки го прави поотделно и някак на парче.
Божидар Манов: Подобен тип протести искат да увеличат своята ефективност, използвайки ситуационния повод, какъвто бе фестивалът. Но уви, има и второ важно обстоятелство – независимо от формата, дълбочината и аргументите на протеста, настоящото управление не иска да чува.
Геновева Димитрова: Много добре чува, ами и ни заплашва с отмяна на Закона...
Божидар Манов: Нарушаването на закона за киното не е само от недоимък, а поради подценени приоритети и неправилно разпределение на бюджета. Парите за култура и образование са отишли другаде.
Людмила Дякова: Не съм за противопоставянето на отделните изкуства, но, когато културата е толкова ощетена от държавния бюджет, дано това да тежи на съвестта на управляващите, мисля, че самото Министерство на културата би могло да направи по-смислено разпределение на парите по ресори, да потърси баланс на средствата в различните области.
Александър Янакиев: Вчера имаше среща в министерството. Там също има разноговорене, но, общо взето, гледната точка на МК е, че въз основа на вътрешното разпределение на намаления бюджет, киното сега получава пропорционално повече, докато ние настояваме Законът да се спазва. Е, другите изкуства нямат закони. Та вчера Вежди Рашидов каза, че ще се бори нашият да не се отменя. Но това върлува като идея сред мнозинството в Парламента... Въпросът сега е дали в тази ситуация да се обявяват сесии на комисиите към НФЦ или не.
Геновева Димитрова: Абсурдът е пълен, защото, ако не получиш подкрепа от българската държава, не можеш да търсиш пари от чужбина.
Борислав Колев: Ако търсиш чужд копродуцент, трябва да имаш поне минималната държавна подкрепа, защото на хората там това им прави впечатление.
Александър Янакиев: Още по-лошо е за тези, които вече са получили българска субсидия на хартия, както и обещанието на чуждите копродуценти, но когато парите реално не са постъпили, и те не могат да тръгнат. И какво става – или се отлагат във времето, или се съгласяват на 50% финансиране. Така че нулеви години няма да има, но проектите ще се разтакават много.
20 октомври 2010 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
