Да отстояваш различие
Миналия петък в Червената къща Артмосферик фестивал представи мултимедийна композиция на Александър Петров, Климент Дичев, Лора Руневска и Михаил Стоянов. “Звуково-визуални пътеки” бе предложението на четиримата, които, както гласеше предварителният анонс, за първи път се събират в една обща творба, онасловена така скромно. В компанията едно име ми бе познато и събуди спомени, а останалите – не. Това бе достатъчен повод да се озова в Червената зала в уреченото време. Посрещна ме интересна атмосфера. Бих я нарекла клубна, ако не ми се струваше банално и претенциозно. По-скоро това бе място за среща на млади хора, близки помежду си. Близостта им за външния човек, какъвто в случая бях аз, се определяше от едно общо очакване, от общо знание за предстоящото, като тиха сплотеност на съмишленици. Докато чакахме отвън да се подготвят за звуково-визуалното събитие, ми направи впечатление особено възпитаното излъчване на публиката, която чакаше. Различни хора имаше там с нестандартно, за атмосферата на София, взаимно поведение. Всичко у тях бе чистоплътно; изглеждаха някак доброволно влезли в различен, създаден от тях контекст. Някакъв неформален ъндърграунд-чар владееше наоколо.
Поканиха ни в залата, полутъмна, с два екрана и постоянен нисък звук. Последва около 60-минутна композиция – сякаш сънувано-трансформиращи се визии, които се усложняваха и натурализира търпеливо – от обикновена окръжност, чернобяло скицирана, до визуализиране на света-природа в цвят и конкретни обекти. Посланията ставаха все по-ясни, но не наивни. Творбата внимателно, ненатрапчиво, дори деликатно ме вкара в едно не/очаквано развитие, в концепция (тук това определение е съвсем на място), която, ако бях по-добре запозната с творчеството на Жорж Батай, бих могла по-смело да отнеса именно към него. И не защото във финала на композицията, в която визията все пак бе водеща, а електронният звук до-осмисляше и нейните внушения, вече съвсем откровено ме пресрещна близкият план на човешко око. Око-свидетел, око с история на вградения опит на повторяемото, опит, който ерозира надежди, но и активизира мисълта. Опит, който ни „се разказа” като своеобразен виртуален пачуърк.
Разбира се, че това не е ново, както не са нови и структурата, и елементите в тази творба. По-скоро витаеше усещането за желание този материал да се концепира именно по този начин и да се сподели с приятели. То е като пътешествие, в което откритията не са търсени, но се предполагат и често стават. Това е ембиънт, който предизвиква мисли за всичко, което ни заобикаля. В посланието имаше сериозност, тревога, вкус, естетика и дълбочина. Една култура, подразбрана философия на внушението, което ме възпря да се вкарам в капана на съсловното високомерие, на опита си. Защото и това, което видях, е споделен опит на мисълта и емоцията. Затова виртуалното преживяване постепенно те ангажира. Дадох си сметка, че не знам нищо за „Артмосферик фестивала” и потърсих помощ в мрежата. Която ми показа движение на една човешка общност. Тя често напуска света на вещите (вещоманите), който наричаме цивилизация, за да се озове там, където се чувства свободна – сред звуците и картините на природата. Със собствените си идеи. Дали в този синтез от екология, антропология, философия и др. не вибрира тихо, но постоянно ропот или протест. Като някакво общо предчувствие, а също призив за демасифициране на овластените от демокрацията панели с човешки формации. Може би не схванах всичко докрай, но схванах, че артмосферик-артистите са дарени с таланта да отстояват различие. С поведение и творчество.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
