Български  |  English

Неизбежна Носталгия по цялото

 

Постконцептуална изложба от „ръчно направени” картини на проф. Андрей Даниел
 
Галерия-книжарница „София-прес” представи проф. Андрей Даниел с „Носталгия по цялото”. Изложбата беше открита с лично, твърде лично, „Извинение” на автора, че занимава публиката изобщо с някакви проблеми. Всъщност, Андрей Даниел отдавна е обмислил „ръчно направените” си картини като отворено писмо към хората. Попаднали във време, когато трудно се открива гравитация около нещо смислено, сме загубили, разрушили, захвърлили едни ценности в безплодния опит да си построим други. Авторът обяснява собственото си търсене: ”Има време за разхвърляне на камъни, има време и за събиране на камъни“… Доста разхвърляхме напоследък. Разпаднахме един остарял свят, но не успяваме да съберем, да създадем един нов – все нещо липсва, не достига. Какво ли е то? Едни говорят, че парите не стигат, други – че милост нямаме, трети усещат празнота в душите си, аз пък имам носталгия по цялото. По онова състояние, което наричаме „мир със себе си“. Все отнякъде трябва да започнем – може би малко дистанция, която да ни даде спокойствие и тишина, за да помислим малко – какво наистина искаме.“.
Проф. Андрей Даниел представи носталгични пейзажи, интериори и натюрморти, обединени от съзерцателна естетика. Както и от явното търсене на „мир в себе си”. Но в тях може да се забележи доста силната иронична нотка, заложена в цялата изложба. Иронията непременно е и себеирония. Тя се разпростира от търсенето на концепция в постконцептуално време до онези ежедневни неща, които спъват живота. Добър пример за това е композицията „Смъртта на работника”, представяща издигането на монументална сграда. Многобройните работници са като мравки, които влагат своя ежедневен труд в строежа, но погледът ни се спира върху една от фигурите, която лети във въздуха, паднала от строителното скеле. Въпросът тук е риторичен - какво се разрушава, за да бъде построено друго, както и кое е голямото и кое малкото в ежедневната завихреност на съдбата. Тази творба е част от трилогия, изследваща тайнствената зависимост, невидимото мостче между ежедневното и апокалиптичното. Разплита се причинно-следствената връзка между нещата, която понякога е незабележима - връзката между „незначителните” събития в живота ни и онези, значимите трусове, които го преобръщат („Необяснимият смисъл на причинно-следствените отношения”).
Част от творбите са пътешественически видения, с много колорит и екзотика. Те крият носталгия, звучаща като португалско фадо. Мистични кътчета очакват да бъдат открити и усетени, защото в тях се съсредоточава идеализираното място на мира със себе си. Те се явяват онази част от човека, която се е спасила от житейските блъсканици и предстои да бъде преоткрита. Пейзажите въздействат с дълбока синя гама, мистично се разгръща лист по лист „Животът на столетника”, растение, скрито в един мистичен нощен пейзаж, деликатно напомнящо за нечий друг живот, за неподозирано случване на нещата извън нашата реалност и поглед.
Андрей Даниел разширява границите на локалния цвят и разработва широка палитра от ярки символични тонове, които кореспондират помежду си. Натюрмортите в изложбата са в различни гами, те се явяват вглеждане в цвета и неговите разнообразни проявления около нас. Търсене на нещо повече.
„Възглавницата на баба ми” пък е носталгия към миналото, когато свързваме любимите хора, особено онези, които ги няма, с тъкани, мириси, гледки, докосвания. Самият Андрей Даниел разказва, че в детството му, на един от еврейските празници, намятали на раменете му тази златовезана тъкан, която представлявала царския му плащ и с нея той се чувствал истински цар. По-късно разбрал, че тази любима вещ е една от възглавниците на баба му.
В други творби е търсена монохромната носталгия. Продължително се съзерцава някакъв обект, докато той се превърне в тишина. Две от тези произведения са посветени на бащата на художника. Представено е вглеждане в стола, в отсъствието на човека. Присъства и театралната завеса в памет на Леон Даниел. Житейската завеса се е спуснала, столът на режисьора е празен. Но именно това яростно отсъствие говори за яркото му личностно присъствие. Човекът е оставил толкова силни следи, че те личат и са видими, дори когато вече го няма.
Андрей Даниел заключва и отключва посланията си – той ту разпростира погледа си надалеч към общите закони, ту се концентрира в частното, вглежда се в детайла, в мига. Служи си с дълбоки визуални препратки и метафори и можем категорично да чуем неговото мислене. Във всеки един момент авторът прилага своя динамичен поглед към привидно статичния жанр на пейзажа и натюрморта, така че те се семантизират като метафора.
А Цялото – дали всеки не го събира по своему? Някои продължават да се връщат в миналото, други гледат навътре, а трети превръщат целия свят в един „Вътрешен двор”, в който има всичко.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”