Реплика от ложата (театър), брой 40 (2878), 19 ноември 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Между сериала и шоуто
Български  |  English

Между сериала и шоуто

 

„Ангели в Америка” от Тони Кушнър. Режисура Десислава Шпатова. Сценография Венелин Шурелов. Музика Петър Дундаков. Участват Снежина Петрова, Владимир Пенев, Владимир Карамазов, Стефания Колева, Бойко Кръстанов, Цветан Алексиев, Мария Каварджикова, Захари Бахаров.
Че пиесата „Ангели в Америка” е написана от Тони Кушнър през 1991 г., че има „Пулицър” и множество други награди, че по нея е направен известен сериал с Мерил Стрийп, Ал Пачино, Ема Томпсън и пр., са все факти, безспорно нужни на пиар отделите, за да привлекат някак вниманието на публиката към поставените в тази вече твърде стара пиеса въпроси за вярата, семейството, хомосексуализма и спина. Истината е обаче, че по-голямата част от дори най-образованата, интелигентната и толерантна част от публиката е част от обществото ни, което в най-добрия случай няма никакво отношение към хомосексуалната сюжетика и проблематика на пиесата, а в най-лошия - има дълбоко враждебно и агресивно отношение към хората с подобна ориентация и проблемите им. В шоу индустрията доминира второто. Почти няма популярно тв-предаване, което да не трупа с наслада популярност на гърба на хората от тези групи. Нагласите са (исторически и културно) дълбоки и трайни и затова при всеки опит да се подеме някакъв обществен дебат по проблемите, засягащи тези групи като част от обществото, и да се фокусира вниманието върху философската перспектива на новите кризи на саморазбиране на съвременния човек, се получава едно и също – замитат се под килима. В този смисъл, никакви награди „Пулицър” и никакви холивудски звезди, изиграли гейове и лесбийки, няма да помогнат за по-трайно привличане на публика в залата.
Ако в други случаи, обаче, добрият медиен и клубен пиар в София върши работа, в този, както и в случаите с пиеси, поставящи подобни въпроси, не е така. При този избор най-важното и трудното е, разбира се, в ръцете на режисьора и на екипа на представлението – те би трябвало да намерят своята гледна точка по начин, който да накара гледащите да разберат или почувстват, че онова, което им показват, по някакъв начин ги засяга. Ще спестя тук примери от спектакли в други страни, като този на Кшиштоф Варликовски, например, който илюстрира радикална, ясна, недвусмислена и разтърсваща политическа позиция изобщо върху съвременния неолиберален свят. Тъкмо това би бил печелившият ход на спектакъла - поне да се опита да провокира дискусии, да разпали страсти, да отвори разговор по един адекватен и естетически завладяващ начин. Иначе за какво да се поставя тук и сега тази пиеса? Само за да се отбележи в театъра политически коректно и абстрактно-естетическо отношение към проблемите на спина и хомосексуализма, без това да засяга българското общество, не си заслужава усилието.
Представлението на Десислава Шпатова дефакто замита проблема под килима, без да знае как да го постави чрез този текст. То свенливо се движи между желанието да изрече емоционално драмата на различните хомосексуални двойки, но и да не е твърде драматично; между напора да е уж политически остро в изваждането наяве на обвързаността им с различните партийни и идеологически избори, но и да е забавно; между копнежа да е радикално и видимата трудност да се превърне в нещо повече от плаха инсценировка без ясна позиция. В резултат на тази половинчатост, която в крайна сметка се опитва да угоди на всички, се чуват само актьорските крясъци, които трябва да изобразяват невротичността и дълбоките драми на двойките, вървящи към сривове, крахове и смърт, но от тях не се раждат някакви по-солидни образи, които да спечелят когото и да е.
Евреин в напреднала възраст, консерватор, гей и влюбен в него мормон, който е републиканец, съжителстващ с тъпчещо се с транквиланти самотно момиче. Това е един от триъгълниците, в който дори Владимир Пенев (болният от спин Рой Коен) не може да запълни отсъствието на идея какво е мястото на неговия герой в цялостната мрежа от вътрешни и външни конфликти и разриви, а камо ли Стефания Колева, която мята коса, тича и вика истерично по сцената като за етюди в първи курс актьорско майсторство. Дори професионалното жонглиране на Снежина Петрова с няколкото роли е малка утеха. За останалите да замълчим.
Бутафорният негър на Захари Бахаров се явява нещо като самостоятелна иронична реплика към персонажа, който няма никакво вътрешно отношение към двойката гейове, за която се грижи. Тоест, казано иначе, фабулният пласт тук-там се движи в стилистиката на комедиен сериал.
И във визуално-пространствената организация на сцената, и в образите на всеки от героите (тоест, в актьорската игра) доминира стилистиката на интелигентните тв-сериали. А в „ангелския” пласт на халюцинациите се намесва и шоу-естетиката...
Резултатът е, че цялата тази изразходена сериално-шоу енергия превръща смисловото ниво в откровена бутафория, която и без това никого особено не интересува.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”