От пръв поглед ( кино), брой 40 (2878), 19 ноември 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Филм с халюциногенно въздействие
Български  |  English

Филм с халюциногенно въздействие

 

“Границите на контрола” (The Limits of Control), 2009, САЩ/Япония, 116 минути, сценарист и режисьор - Джим Джармуш, продуценти: Джон Килик, Юки Кито, Картър Логън, Гретхен Макгоун, Стейси Смит; оператор – Кристъфър Дойл, художник - Еудженио Кабайеро, костюми - Бина Дайгелер; музика – Boris, в ролите: Исаак дьо Банколе, Алекс Деска, Жан-Франсоа Стевнен, Тилда Суинтън, Джон Хърт, Пас де ла Хуерта, Гаел Гарсия Бернал, Йоки Кудон, Хиам Абас, Бил Мъри и др.
Прожекции на Киномания: 13. 11. 2010 в зала 1 на НДК, 28. 11 в Дом на киното
 
Джим Джармуш ни предлага своя пореден сардоничен контрапункт на глобалната параноя.
След „Дух куче: Пътят на самурая” (1999) отново е фокусиран върху самотен чернокож килър. И ако в онзи иронично-метафизичен гангстерски филм Исаак дьо Банколе бе епизодичен и словоохотлив сладоледаджия-хаитянин-франкофон в Ню Йорк, в още по-иронично-метафизичния микс от трилър и road movie „Границите на контрола” е смръщен и почти ням главен герой без име в Испания, на когото разни хора говорят на разни езици (креолски, френски, испански, английски, японски, арабски), започвайки неизменно с въпроса „Не говорите испански, нали?”. Лъснато обръснат и подстриган високо, в марков костюм (сменя поне три), с чанта или китара, той се движи с походка, разкрачена между гангстер и футболист, практикува тай-чи, отвреме навреме лежи с ръце зад тила или сяда в кафене, поръчва две еспресо (познатите от „Кафе и цигари”, но там бяха пред събеседника на Исаак дьо Банколе), от споменатите разни хора получава кибрити/инструкции, изважда от тях листчета с цифри и ги гълта. Както споделя самият Джармуш, „Във всички криминални и шпионски филми героите са интернационални. Реших да спазя това класическо правило”.
Вдъхновен от класическия “В упор” (1967) на Джон Бурман и кръстен по известното есе на Уилям Бъроуз, новият филм на любимия нонконформист е поредната му разправа със самозабравила се Америка, но за първи път - физическа. Както обикновено при Джармуш, той е концепиран като оргия от парадокси, а структурата обема типологии, стереотипи и рефрени – вербални, поведенски, визуални, музикални, включително от собственото му кино.
Действието е издевателски мудно, символично и енигматично. Културните реминисценции се движат уж хаотично, а обемат света - от Пикасо до Шуберт, от молекулите до Хичкок, от пейота до Орсън Уелс, от бохемите до “Сталкер”, от хеликоптера до черепа, от секса до ключа... И всички те се събират, за да бъдат обругани през устата на висш американски държавник (Бил Мъри), който пък си плаща за антикултурната изцепка. Недосегаемостта на САЩ е удушена от една струна в ръцете на въображението.
Електронната психеделичност в музиката на японската банда Boris е в унисон с щуротиите в кадър, отделните актьори се мярват като метеори край непроницаемия Исаак дьо Банколе, той се взира в музейни картини (по една), които оживяват, по-рано или по-късно. А виртуозната камера на Кристъфър Дойл, независимо дали е статична или ръчна, на свой ред величествено превръща всеки кадър в картина, независимо дали става дума за катедрала или нейната ширпотребна проекция. Черно-бели или цветни, с мърлява или излъскана визия, всички досегашни филми на Джармуш са магнетични, но този е заснет в стъписващо мека гама и е живописен до безсъница.
И, в крайна сметка, отделните халюцинации се събират в абсурден коан, където настойчивото (и банално) приземяване на човешката суета до “шепа пръст” в диалозите избухва с потресната стихия на фламенкото в бара, а, наблюдавайки го, героят се усмихва за първи и последен път. И закономерно след шоковия финал, парчето на Кармен Бонарес и титрите идва поантата на филма: No limits. No control.
За сетен път Джим Джармуш доказва, че е алтернативният метафизик на киното без лимити. Ако “Прекършени цветя” (2005) бе първият му филм, който гледах отново, за да го почувствам, „Границите на контрола” ме пощури – т.е. върна ми типичното халюциногенно въздействие на Джармуш. Естествено, че не е по вкуса на всеки. И мястото му изобщо не беше в зала 1.
Прочее, на Киномания ще се срещнем с визуалната мощ на 58-годишния австралиец Кристъфър Дойл още веднъж – в “Ондин” на Нийл Джордан.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”