Думи срещу думи ( литература), брой 40 (2878), 19 ноември 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Време за разкази
Български  |  English

Време за разкази

 

Силвия Томова. Черни маслини и двама мъже. Изд. Сиела, С., 2010
 
Във времето след 1989 година станахме свидетели на една специфична последователност в историческото възраждане на българската литература. След карнавалния взрив на поезията от средата на 90-те, устремно започна да се развива романът – без никаква конкуренция сред белетристичните жанрове. Едва десетилетие по-късно усетихме някак подмолния до този момент напредък, който е направил краткият разказ. И за втората половина на нашето десетилетие вече можем да кажем, че разказът се бори за място между главните герои на литературния процес – не само с добри сборници на отделни автори, но и като засилване на желанието да се пишат разкази сред много автори – както любители, така и „професионалисти”. Ако доскоро кратките жанрове бяха по-скоро път към овладяването на „сериозната” форма, то сега вече виждаме и обратния процес на развитие; пример за него може да бъде сборникът „Черни маслини и двама мъже”.
Макар и млада, Силвия Томова далече не е непозната за тези, които следят новото в българската литература. Това е нейната трета книга – след романа „Кожа” (2001) и сборника с разкази „Добър ден, Р” (2006). Ако мислено подредим в редица трите й книги, лесно ще видим, че те очертават добре изразените стъпала на едно последователно и положително развитие на умението да се прави литература. Още по-любопитна е способността на младата авторка да опазва, като ги развива, едни и същи особености (които я правят разпознаваема) на своето писане. Някой харесва, друг не харесва създаденото от нея, но всеки би могъл да го различи сред многобройните почерци.
Първото, което можем да забележим, е това, че Силвия Томова прави литература. Искам да кажа, че се старае да прави литература по начин, който трябва да бъде наречен професионален: със знание за постигнатото в различни места и епохи, с внимание към художествените механизми на словесното изразяване и – не на последно място – с воля за доброволен отказ от сладостите на популярното присъствие сред широка читателска аудитория. Това не означава, че разказите са нечетивни; напротив, най-добрите сред тях буквално всмукват вниманието на четящия и го държат в плен до последния ред. Това обаче не е онзи плен, който създават напрегнатото действие и героите, постъпващи „като истински хора”. Нито за миг читателят не забравя, че чете литература – толкова е далече от представите за житейска действителност наративът. В него има нещо декоративно и замряло, въпреки напрегнатото душевно преживяване на героите, въпреки ексцесивността на страстите, които се разиграват зад паравана на сякаш-спрялото-време. Самият психологизъм на разказите – именно в своята сгъстеност и крайност – е някак стилизиран, свръхорнаментален, претрупан до крещящата невъзможност да бъде възприет като реализъм. Не вярвам да има читател, който би могъл да се идентифицира с душевния опит на подобни герои. Но пък и разказите, сами по себе си, не търсят подобен читател. Те са своеобразна еманация на душевното в неговата свръхнапрегната крайност, каквато се среща в литературата, но в живота не би могла да се случи, макар и само по простата причина, че житейското време не тече в подобна разтегленост и замрялост. И макар че дотук използвах главно понятието душевно, всъщност телесното не може да бъде отделено от него в тези разкази. Двете са огледално свързани – не като противоположности, а като общ поток, в който протича човешкото битие. Тялото е главен герой в писането на Силвия Томова – психофизическо цяло, което текстът не спира да наблюдава с удивено внимание, със страст и пристрастие; това го кара да забележи и най-малките подробности: пори, косъмчета, бенки... Читателят се озовава в позицията на Гъливер, попаднал в страната на великаните: парче кожа от чуждо лице може да бъде повод за написването на малък роман. Разбира се, Силвия Томова има още дълъг път на развитие. Книгата не е равномерно съставена от творби, еднакво увличащи със специфичните белези на собствения й стил. Има разкази (след първите три докъм средата), които биха спечелили от формалното избистряне на сюжета, от малко повече уважение към логическите процеси, които неизбежно протичат във възприятията на всеки читател, от по-ясната относимост на художественото действие към разпознаваеми характери и форми на човешкото поведение. Хубавото е, че Силвия Томова не бърза да публикува своите книги. И когато – след три-четири години – се появи следващата, навярно отново ще се говори за нея.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”