Български  |  English

Втечняване - първо приближение

 

В своето описание на чумата френският театрален мечтател Антонен Арто описва тоталната размяна на ролите в едно влудено от чумата общество, „рамките на обществото се втечняват”, констатира той.
Наблюдавайки нещата в България напоследък, човек се пита дали пък чумата не е заразила страната. Престъпници се арестуват и се пускат, стачки се обявяват и отменят, пари се дават и след това веднага се вземат, отношението между власт и народ е преобърнато. Казаната дума не значи нищо.
В основата на това маскарадно съществуване е личният режим на един човек, един народен герой, един човек от народа. Като всички еднолично управляващи властници, той прекроява властта според собствената си психика и култура, налага своя отпечатък върху всичките й машинарии и винтчета. Напълно адекватен на своето време, нашият човек от народа управлява демократично, отдолу, през медиите.
Както знаем, именно медиите го създадоха. Избраният от Величеството за главен секретар на МВР неизвестен юнак се оказа прекрасен обект за отразяване – с общителността, безбройните си самоприписани успехи и способността си да се озовава пред камерите винаги, когато трябва (а трябва два пъти дневно).
Неговият хашлашки стил въобще не притесняваше медиите, напротив, той се вписваше чудесно в тяхната разпасаност. Понесен на крилете на вестници и телевизии, тоест, на народната любов, той реши да стане министър на вътрешните работи и когато му бе отказано, стана кмет.
Междувременно се беше намесил бизнесът. Националноотговорният. Който виждаше в него лесно манипулируем индивид за употреба в своя полза. На въпрос защо дава пари за предизборната му кампания, един от националноотговорните беше отвърнал: „Давам му, за да слуша мен, а не конкуренцията.”
Кметството обаче бе тясно за душата на нашия герой. Той си създаде партия. Именно си създаде; дори късопаметният българин сигурно помни учредителния конгрес на партията му, на който той откровено обяви, че ще бъде волята му, ще се слуша думата му, а който не иска да слуша, да се маха (няма да има за него при разпределението във властта).
В България, когато има келепир, партии се правят лесно, така че героят ни набра членска маса и се отдаде на вдигане на рейтинга си. С всяко откриване на закърпена улица или детска градина му даваха все по-голям рейтинг.
Липсата на някакво колко-годе сложно мислене, на виждане на ситуациите в тяхната комплексност, която се показа при престоя му в МВР, стана очевидна в битността му на кмет, когато продължи политиката на Стефан Софиянски за решаване на нещата adhoc, без мислене в бъдеще време. Разходките на боклука на София из цяла България е достатъчна илюстрация за тази политика – ако се върнем назад, ще видим, че, според обещанията му, заводът за отпадъци отдавна трябваше да е построен.
Тъй като партията му се водеше по неговите закани и по неговото мислене, програмата й беше непретенциозна. Всъщност, партията можеше и без програма, защото мисленето на вожда не позволяваше обуздаване, но щеше да е неудобно да се обяви на обществото, че ще се управлява ей така, според настроенията на момента. Затова – и най-вероятно, защото по него време левицата беше силна, а десницата - слаба и партията му имаше шанс в Европейската народна партия (това са пари, все пак) – героят ни се писа десен и му написаха някаква дясна програма.
На изборите той – носен от народната медийна любов – спечели. И най-накрая получи възможност да се вихри в мащаба на цяла държава.
Нататък е ясно – нататък са Румяна Желева и резилът за цяла България, нещастните опити на Цецка Цачева да строява парламента, нататък са гастрольорът-стажант от Вашингтон Дянков, Цветанов и показните му арести без съдебен резултат, Игнатов и загрижеността му за частните училища и университети, здравеопазните министри, Рашидов и реформите му... Мъчително е да се разказва историята на тази власт, на моменти въпиющо некомпетентна, която мени позициите си всяка минута, изцяло следвайки липсата на посоки у Вожда.
Който говори винаги от собствено име: […] трябва да изберем – парите или да ги пренасочим в здравеопазване, образование, пенсии, заплати, или да отделим по-голяма част да си направим най-сетне инфраструктурата. И аз съм избрал втората част. Ще направя [ изброява кои магистрали ще направи, споменава и метрото „в двете посоки”] Това са огромни мечти. Това са само мечти на поколения българи. Цитатът е от интервю с Цветанка Ризова, 31 октомври 2010, в което, освен това, той съобщи на народа в какво ще се състои пенсионната реформа, като простодушно призна, че е взел решението в тесен кръг с „Дянков, Младенов и Митрева”, че то не е минало обсъждане нито в Тристранна комисия, нито в Министерски съвет, но че то е окончателно. Има нещо трогателно в това, че, съобщавайки решението си, той споделя: Аз съм човек, който приема властта като човек, пратен от хората, заедно да се опита да създаде най-добър живот за тях. Не да си прави упражнения с техните съдби. И затова питам непрекъснато съсловни организации, синдикати, работодатели, фондове, с кой ли не, по часове губя на ден, но да чуя всички техни гледни точки.
Едноличността при вземането на решения и отказването от тях в зависимост от интересите, които тези решения настъпват, е многократно коментирана. Тя би могла да остане само във фолклора, стига проблемите, които този тип управление поражда (ако думата „управление” е на място в случая) за бъдещото развитие на страната, да не бяха сериозни.
На първо място, публичното мятане на едноличната власт между различни решения води неминуемо до „втечняване” на рамките на властта, нейните компетенции стават несигурни и лесно преодолими. Можеш да обявиш стандарт „Стара планина”, но при първи опит да преследваш неспазилите го, можеш да отстъпиш. Можеш да обявиш (при това със солидни аргументи), че „Брикел” ще бъде затворена и след това, при първи натиск на собственик и синдикати, да позволиш фабриката да продължи дейността си.
Тази постоянна несигурност на властта, това постоянно неспазване на думата на властта води неминуемо към отслабване на авторитета й (доколкото е останал), но засилва авторитета на Водача. Нему е последната дума, той е ултимният арбитър. Няма програми, няма стратегии (освен магистралите), има единствено неговата воля. Рашидов не дава за театъра? Той ще даде 10 милиона.
Но как ги дава той? Пред медиите. Това управление „отдолу” е вторият капан за бъдещото развитие на страната. „Медийното управление” допълнително разклаща респекта към властта като към абстрактен механизъм, на който личността се подчинява именно защото е „надличностен”. В същото време то, като персонифицира Властника до абсурдност, разрушава самата основа на демокрацията, при която обществото създава абстрактния механизъм на властта, за да осигури всекиму равни права и условия за развитие.
Така че това, което ще наследим от сегашното управление (освен магистрали и метро „в две посоки”), е едно още по-разядено от недоверие отношение към властта.
Понеже започнах с Арто, нека и завърша с него: Въпросът, който днес се поставя, е да разберем дали в този свят, който се свлича и който се самоубива, без да забележи, ще се намери шепа хора, способни да наложат това висше схващане [...], което да върне на всички ни естествената и магическа равностойност на догмите, на които вече не вярваме.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”