Български  |  English

Надеж Рагару: Няма справедлива памет за миналото

 
 
Д-р Надеж Рагару е научен сътрудник във френския Център за научни изследвания по международни отношения и редовен преподавател в Парижкия университет по политически науки. Между 2000 г. и 2009 г. изследователката е съветник по въпросите, отнасящи се до Балканите, на Министерството на външните работи и Министерството на отбраната на Френската република.
Докторската дисертация на Надеж Рагару носи заглавието “Одомашняване на посткомунистическите трансформации в България: фабриката на политическото (1989-2004)”. През 1996-97 г. д-р Рагару преподава в Софийския университет “Св. Климент Охридски” дисциплините епистемология на социалните науки и теории на национализма в рамките на проекта за гражданско образование.
Днес основните интереси на Надеж Рагару са съсредоточени в областта на политическата теория и социологията на политиката, историческата социология на комунизма, политиките на идентичностите в България и Македония, визуалната култура и антропологията на образността.
През есента на тази година ИК “Критика и хуманизъм” публикува монографията на Надеж Рагару “Преплетените времена на настоящето. България 20 години след 89-а” в превод от френски на Стилиян Деянов (вж. „Култура”, бр. 33 от т.г.)
 
К
 
- Кои са централните митове на прехода у нас? И за какво мълчат българите?
- Една от категориите на анализ, които често се срещат в обичайните дискусии, в медиите, но понякога също и в изследователските среди, се отнася до идеята, според която преходът е бил „манипулиран”. Сякаш той се е подчинил на един грандиозен „план” със скрити „логики” и актьори, които „дърпат конците” „зад кулисите”. В много отношения този тип мислене открито извиква някакви конспиративни теории. Той е проблематичен - най-вече, защото наново обърква тактики, стратегии и „манипулации”. Да, в момента на политическите промени ръководните кадри в комунистическата партия, в тайните служби и от икономическата номенклатура са се опитали да запазят своите интереси на фона на бързи сътресения. Понякога те са извършвали тези избори в условия на информационна асиметрия (т.е., разполагайки с привилегирован достъп до информацията поради властовите позиции, на които са били). Само че онова, което произтича от стратегиите за оцеляване – повече или по-малко успешни, хетерогенни и конкретни – не би могло да се обедини в една единствена тайна и злокобна сила. Всъщност това, което характеризира едно събитие, една „политическа криза” в смисъла, който Мишел Добри[1] дава на този термин, лежи тъкмо в усещането за загуба на прозрачност и четимост, за пределна трудност да се предугажда. Въпреки че социалните актьори са засегнати по различен начин от това замъгляване на ориентирите, би било илюзорно да се вярва, че, от една страна, „бившите комунисти” са разполагали с умението да контролират промените, а, от друга, са интерпретирали това, което се разиграваше, по един-единствен начин. В действителност, едва ли съществува историческа ситуация, в която решенията да са вземани при пълно знание за състоянието на нещата. Пресмятанията се извършват на основата на частични данни, които често повече заслепяват, отколкото проясняват.
Това виждане за „изкривен” от „измами” преход има за свой неизменен спътник един прочит на демокрацията като абсолютна прозрачност, който ми се струва опасен. Без съмнение, би било по-плодотворно да мислим демокрацията не като непрестанно излагане на всеки пред погледа на всички – в противен случай не сме много далече от тоталитарната прозрачност, описана от Олдъс Хъксли в Прекрасният нов свят – а по-скоро като договаряно и институционализирано определяне на това кое ще бъде изложено на показ и кое не. Залогът не е в това да се показва всичко, а да се определи според какви критерии някои актьори ще бъдат способни да извършват действия и транзакции вън (или не) от публичния поглед. Не би трябвало да забравяме, че прозрачността винаги е власт: онзи, който държи властта, определя това, което ще бъде прозрачно и пред кого. Той е в позицията да прехвърли върху другиго отговорността и задължението да се разкрие.
- Можем ли чрез вашите изследвания да разберем появата на Бойко Борисов като министър-председател 20 години след началото на демократичните промени?
- Чрез своята провокативна формулировка въпросът ви ме задължава първо да отговоря „не” и след това „да”. Не, защото не смятам, че изследването по социология на политическото има за свое призвание (а впрочем и капацитета) да предсказва или да обяснява избирането на един или друг политически актьор в частност. Предугаждането – винаги опасно упражнение – почива върху едно неизбежно опростяване на реалното; то определя променливи, търси вероятното – понякога не и без да издава непризнаваното желание за ролята на оракул. Във всеки случай, можем ли да се надяваме ретроспективно да проясним избирането на един определен политик? Струва ми се, че в това отношение изследването представлява едно постоянно приканване към смирение: то се надява да върне на реалното поне малко от неговата сложност, без напълно да успее, принудено да се примири с идеята, че е обречено да работи върху липсващото, непълното, че никога не може да изчерпи значенията на света, който ни заобикаля, и да претендира, че установява нещо вярно.
И въпреки това, да, възможно е да поместим появата на една политическа сила и на един актьор като Бойко Борисов в един исторически разказ. На едно първо ниво (засягащо структурирането на партийното поле), разказът е добре познат: изчерпването в края на 90-те на дотогава структуроопределящата опозиция между бивши комунисти и антикомунисти отвори пътя за нови електорални предложения, почиващи върху харизматични фигури, които успяха да се представят като носители на „промяната” (по много различни начини): Симеон Сакскобургготски и после Бойко Борисов. Влизането в надпреварата на нови действащи лица е благоприятствано от слабото доверие, което много от избирателите имат към една, определяна като корумпирана, политическа игра. Само че анализът в термини на лидерство си остава недостатъчен, понеже не удържа динамиките на образуване и преобразуване на партиите.
Отвъд самия Бойко Борисов, за да бъдат спечелени парламентарните избори, трябваше да се създаде партия ГЕРБ, да бъдат рекрутирани ръководни кадри, да се намерят посредници в икономиката и обществото. Когато погледът бъде прехвърлен върху локално ниво, се вижда, че успехът на „харизматичните” фигури има организационна инфраструктура. Той се дължи също и на съюзяването на политически актьори, някои от които са станали професионалисти, развили са локални клиентели и предоставят мрежите си на нови политически организации. При всяко създаване на партия, нови играчи се опитват да си намерят място в политиката; но успехът зависи и от партийните пренареждания на старите, както се опитах да го покажа в моята книга[2], спирайки се на политическия живот в Пловдив.
На едно може би по-социологическо второ ниво, влизането на Бойко Борисов в политиката и неговият успех трябва да бъдат поставени в отношение с процеса на образуване на ръководни елити в постсоциалистическа България. Специфичните условия и хронологията на икономическата приватизация и на държавната реформа след 1989 г. превърнаха притежаването на позиции в средите на частната сигурност, но и в бившата номенклатура и бившите тайни служби, в ресурси – най-вече в термините на мрежи – способни да послужат за кариера в политиката. От друга страна, можеха да се наблюдават ситуации на мултипозиционност на пресечната точка на икономика, политика и сигурност. В България тези феномени са много интензивни, но те не засягат нито само нея, нито дори само новите европейски демокрации. Те отразяват по-широки преконфигурирания на полето на политическото и на икономиката в един глобализиран от финансовия капитализъм свят. Достатъчно е да си спомним за траекториите на един Берлускони или на един Саркози (за когото често се забравя, че е минал през министерството на вътрешните работи), за да се убедим в това.
- Има ли колонизиращо България западно научно въображение?
- Тук повдигате един изключително важен въпрос. Къде се произвежда познанието за дадена страна, което ще бъде виждано като „легитимно”? Посредством какви понятия и на какъв (какви) език (езици) се формулира то? В какви институции (университетски учебни планове, дипломи, преподавателски постове и т. н.) то бива ръкополагано? Още от работите на Томас Кун[3] знаем, че няма „научна истина” вън от научните общности, в които тя получава своята легитимност. Още в Писмеността на историята Мишел дьо Серто[4] подчерта залозите, свързани с финансирането на изследването и с неговото институционализиране, понякога и с липсата на рефлексия от страна на самите изследователи върху тези практики и техните следствия. След 1989 г. аз бях силно изненадана, подобно на други изследователи, от понякога неравностойната среща между „източноевропейските” изследователи, желаещи да се запознаят с т. нар. „западни” аналитични методи и рамки, до които не са имали достъп по време на социализма, и „западните” изследователи, щастливи да отидат на Изток, за да „потвърдят” своята сигурност и своя статут. За щастие, в рамките на две десетилетия тези отношения са еволюирали много. Времето на обаянието отстъпи място на по-трезви и по-селективни употреби на понятия и инструменти от „западните” социални науки от страна на изследователите от постсоциалистическите общества. Развитието на двустранния обмен позволи това добре дошло релативизиране, както и отварянето на „западноевропейските” среди към нови въпроси. Струва ми се, обаче, че в България все още продължава тенденцията да се придава по-голяма символна стойност на идеите, идващи „отвън”, най-често на английски и по-рядко на немски или френски език.
В много отношения, обаче, тази предразположеност не е свойствена само за България. Тя отразява една трансформация в условията на производство, разпространение и – нека го кажем малко прибързано – на „маркетинг” на познанието. Понякога се питаме дали „продажбата” на една нова идея, бързо окичена с по-ласкателното название „понятие” или дори „парадигма”, не следва същия път като дамските чанти: основното е да се намери формула, която e толкова по-съблазнителна, колкото по-добре отразява предразсъдъците на настоящето, тя да бъде изградена като нова и, ако е възможно, оспорвана (работата по „разграничаване”) – и следователно уникална – с цел да подтиква към масовото й фриволно и скъпо струващо приемане... докато ексклузивното, банализираното не се похаби и не бъде заменено от нова мода. От всеки от нас зависи да направи така, че несъвършените ни усилия да мислим нашите общества да не отстъпват пред леснотата на ефимерното.
- Могат ли българските медии да бъдат надежден източник на информация в полза на научните изследвания на съвременността?
- Така формулиран, въпросът ви имплицитно предполага, че медиите в някои страни – тъй като са по-„сериозни” и по-„обективни” – биха се поддавали повече на научно изследване, отколкото тези в България. Но на мен ми се струва, че залогът лежи не толкова в едно тясно дефиниране на документите, които могат да бъдат използвани като източници, колкото във взискателността, с която ги използваме, и в интерпретациите, които се предлагат относно тяхното съдържание, тяхната читателска аудитория и т.н. Пресата ни предоставя извънредно богат материал както в диахронен (различното развитие на вестниците във времето), така и в синхронен (сравнението между публикациите) план: материалните носители (качество и цвят на хартията, типография, подреждане на страницата, илюстрации), йерархизацията на темите и рубриките, артикулиранията между текстове и образи, рекламите... дават информация както за социалните процеси в България, така и за световете на журналистиката.
По-основното е, че едно от най-забележителните развития в социалните науки от последните десетилетия почива върху диверсифицирането на източниците. През 2007 г. в Да се разказва за обществото американският социолог Хауърд Бекър[5] се спира върху евристичния характер на едно изследване на обществата, което си позволява да използва като източници (а не просто като илюстрации, които да допълват една вече формулирана аргументация) фотографията, киното и театъра. Множество фактори обясняват тази еволюция. Първият се състои в осъзнаването на разминаването между формите на „реалното” и инструментите, с които разполагаме, за да ги улавяме. Голяма част от човешкия живот и действия не са облечени в слово, а са казвани под формата на жестове, погледи, музика и други звуци. В социалните науки сме свикнали да работим с думи – на други изследователи, на хора, които интервюираме, най-сетне, тези, които самите ние изписваме. По тази причина ние подценяваме мощта на сетивните вселени, които ни убягват, като например красноречието на тялото и на предметите. Отварянето към визуалното представлява средство тези елементи да бъдат инкорпорирани в анализа. Вторият параметър засяга може би нарастващото осъзнаване от страна на социалните науки на трудността им да бъдат признати техните описания на социалния свят, когато толкова алтернативни разкази (най-вече фикцията на филма и на романа, но също и слухът, в един друг жанр) разполагат с власт да съблазняват, която е несравнима с тяхната. Разнообразяването на източниците, реинкорпорирането на визуалното и звуковото представляват средства за доказване на възможността да бъде отчетено разнообразието от елементи, от които са направени животите, без при това да се отхвърля специфичната за изследването методологическа взискателност. Това е причината, поради която в книгата ми исках да засегна, например, употребите на времето, появили се в поредицата от събития от януари 1997 г., обръщайки се едновременно към рисунки (студентски позиви, самите те богати на цитати от филми, анимации и песни) и музика. Индивидуално преживяното време и времето, произведено колективно, се хранят с това множество от звуци и форми, обичайни препратки и теми.
- Споделяте ли разбирането, че българското настояще е пренаселено с непреработена от хората историческа памет?
- Трябва да призная, че не разбирам много добре какво би могло да означава справедлива памет за едно истинно минало. Разбира се, не искам да кажа, че тъй като миналото е неуловимо – защото вече не е или защото постоянно се променя – всеки прочит на миналото би бил възможен и еднакво легитимен. В същото време, мисля, че дори усилията на историците да превърнат в разказ и да предложат осмисляне на миналото, опирайки се на специфични източници и концептуален апарат, никога не могат изцяло да избягат от случайностите на настоящето, в което пишат. Струва ми се също така, че те трябва да си дават сметка и да удържат разнообразието от индивидуални и колективни преживявания на миналото. A fortiori, след като иде реч за толкова сложни исторически опити като социализма (видели крайни форми на насилие, които не винаги изключват моменти на благоденствие или на радост), необходимото представяне на тези различни начини на виждане произтича от следното предизвикателство: Как да мислим и да пишем „едновременно случващото се”?
През последните десетилетия понятието памет бе толкова използвано, че вече обхваща безброй хетерогенни смисли. Струва ми се, че политиките на миналото могат да бъдат разбрани и да се схванат институционалните рамки, инструментите, дискурсите, посредством които някои прочити на миналото ще бъдат привилегировани, като се изграждат паметници, лозунги и празнични календари, преди да се разрушават други. Но е безкрайно деликатно да се определи това, което ще разберат адресатите на тези политики, и каналите, през които ще мине социализирането в някои виждания за миналото. Какво виждаме, когато всеки ден минаваме покрай един паметник и, впрочем, минавайки постоянно покрай него, виждаме ли го все още? И необходимо ли е да можем да четем гравираните върху него текстове, за да ни въздейства неговата символна сила? Тук си спомняме думите на Пол Вейн, посветени на Траяновата колона[6]. Често се сещам за един чудесен текст на българския историк Иван Еленков относно собствената му младост и начина, по който като дете „идеологията” постепенно му се проявила – не толкова в убеденото присъединяване към внушителните дискурси, колкото в материалността и всекидневните емоции на един живот, който бил – съвсем – обикновен. Въпреки че никога няма да успеем изцяло да си дадем сметка за тези рецепции на публичните властови апарати, ми се струва особено евристично да се опитваме да изследваме тези вписвания на миналото във вещите, жестовете, миризмите, които колкото филтрират публичните политики, толкова и придобиват плът благодарение на тях.
Най-сетне, би било важно да разглеждаме спомена и като при-помняне: той е онова, което ще стане уместно в един специфичен настоящ исторически контекст, а не „склад” за образи и думи, който винаги би бил неизменно на разположение. Така, след 1989 г. в България някои видове минало спечелиха нова актуалност подобно на междувоенния период за привържениците на скъсването с комунизма. Историческата линия, от чието реконструиране те имаха нужда, тръгвайки от Възраждането, продължавала през монархията и била прекъсната при идването на комунизма на власт. Спомням си за статии в българската преса от началото на 90-те години, които подчертаваха българския напредък от онази епоха и как България била наравно със съседна Гърция, дори по-напред от нея. По същия начин във Франция от 2000 г. насетне войната в Алжир започна да присъства много повече, отколкото през предходните десетилетия: фактически дистанцията, която делеше края на 1950-те години от настоящето, нарастваше. Но в индивидуалните спомени, в социалните въображаеми и в публичните дебати тя се смаляваше (всъщност, тук също имаше ефект на форми на взаимодействие между колективни и индивидуални нива). От тази гледна точка, няма съмнение, че всичко, което историкът може да се надява да прави, е да изследва условията, при които в даден момент някои форми на обръщане към миналото стават доминантни. Заедно с това той може да се опита – както го направиха по много плодотворен начин много български историци и социолози – да работи и върху устната история, като улавя спомените в техните материалности, в техните индивидуални изразявания; и да опита да ги пресече с институционалните рамки, които принуждават както към тяхното измайсторяване, така и към тяхното препредаване.
- Как тълкувате опита на министър-председателя Борисов да преформулира България от източноевропейска в средноевропейска държава?
- Тук залогът е не толкова в политиката на министър-председателя, колкото в изумителната власт за даване на имена и за класифициране. Може да се състави разказ за последните двайсет години в България и, по-общо, в Източна Европа (или пък „посткомунистическа Европа”, бившата „Европа на сателитите”), който да бъде организиран изцяло около битките за квалифициране. В очите на „Запада” бившата „Източна Европа” бе обединена от двуполюсното разделение на Студената война. След 1989 г. бе направен опит за начертаване на нови начини на символно организиране на Европа, тъй като въпросите, които стояха пред зараждащия се социален и политически ред, вече не бяха свръхопределени от тази логика. По онова време в експертните и политическите среди бе на мода разграничението между една Централна Европа („добър ученик” на прехода) и една Балканска Европа (осъдена на конфликти?). Процесът на евроинтеграция постепенно разруши тази дихотомия и доведе на бял свят нови разграничавания (между държавите членки на ЕС, държавите, „призвани” да се присъединят към него, и „съседните” държави) и изтласка малко по на изток границите на това, което щеше да бъде виждано като „Изток”. Финансовата криза от 2008-2010 г. още повече разтърси тази скала, като направи очевидно дълбокото объркване на страни от „Централна Европа” (като Унгария) и способността за силна съпротива на „Балкански държави” (като България); тя (заедно с гръцката криза) взриви и опозицията между „стари” и „нови” членки на Европейския съюз, за която се страхувахме, че може да се превърне в структурираща възприятията в Европа.
В посоката, начертана от работите на Мария Тодорова (Imagining the Balkans, 1997[7]), често е подчертавано, че тези начинания по квалифициране са обусловени от един „външен” поглед. Една от големите заслуги на вашия въпрос е, че показва, че си имаме работа с етикетирания и с техните логики на двустранно производство. Изковават ги поединично и съвместно политически елити, изследователи, есеисти, артисти и др. във всяка от европейските страни. Нещо повече, въпросът, който повдигате, напомня до каква степен всеки подход към политическите, икономическите и социалните промени от последните десетилетия би изпаднал в безизходица, ако постулира наличието на дихотомия между истински „европейските” страни и държави (подобно на България), които са представяни като обречени на вечно имитиране на „добродетелните” европейски модели, без никога да успеят да ги усвоят напълно. Това е, все едно в Европа да се завърне нещо от старото разделение между страни „без история” и страни „с история”, което имаше толкова отрицателна тежест върху ранната етнология.
- Какво се случва с гражданите след осъществяването на последния голям български политически проект – членството на България в Европейския съюз?
- В действителност, през последните години присъединяването на България към Европейския съюз донесе политически проект, който имаше толкова голяма легитимност, че можеше да бъде мислен като част от историята на строежа на българската държава, а европеизиране и „прогрес” постоянно бяха асоциирани. Но какъв проект да бъде мислен оттук насетне? Още веднъж бих искала да приканя към изоставяне на идеята, че българските дилеми са нещо уникално и екзотично, понеже въпросът, който формулирате, в основата си засяга самата възможност днес, в състоянието на демокрация, да бъдат мислени политически проекти. От тази гледна точка, изобщо не съм оптимистка поради успоредно вървящите промени в отношенията към времето и условията за възможност на политическото представителство.
Създаването на политически проект предполага възможност за колективно проектиране в едно, поне отчасти споделяно време, което да се вписва в определено траене. Само че ние живеем в епоха, която Франсоа Артог определи, според мен много точно, като „презентизъм”[8], докато Хартмут Роза говореше за „ускорение”[9]. Историците на драго сърце ни припомнят, че периодите на зараждане на нови локални и интернационални редове са преживявани най-общо като моменти на ускорение и на замъгляване на времевите репери. Това, без съмнение, е точно, но не ни помага да формулираме отговори на въпроса как да проектираме себе си в едно споделено бъдеще, когато темпоралностите са едновременно неравномерни и фрагментирани.
Това ме води до втория пункт: съвременните демокрации почиват върху един т. нар. представителен принцип: избираните не са ограничавани от един задължаващ ги пълномощник, а по време на законодателството трябва да интерпретират във всяко от решенията, които вземат, исканията и очакванията на своите избиратели. Те ги представят, в смисъл, че по непряк начин ги правят присъстващи на парламентарната арена, говорейки за тях, т.е., на тяхно място (с риск речта им да бъде преобърната, както беше отбелязал в началото на 80-те години Пиер Бурдийо). Теоретично избирателите имат възможността да изразяват своето (не)доволство по време на следващия вот. Те, обаче, изначално допускат принципа, според който волята на близо осем милиона жители ще бъде изразена, обобщена и преведена в решения от близо 240 избрани. Другояче казано, представителството никога не е буквално; то е продукт на превод. Само че днес – в България, но и другаде – ние живеем в общества, които развиват все повече една миметична концепция за представителството. Можеш да говориш за мен/в моя полза, ако си (като) мен. В последна сметка, само „аз” мога да говоря „за себе си”.
Това развитие се наблюдава по смайващ начин в рекламата (тези дънки ще са твои, понеже те са теб и са предназначени само за теб; те няма да те направят друг, а ще те направят самия теб), в телевизията (в риалити предаванията потъването в спектакъла е търсено посредством идентифициране на зрителите с личността на екрана, което почива все повече върху поне потенциалната идентичност между двамата), в усилията по набиране на средства по време на големи природни катастрофи (солидарността съществува посредством емоция на вчувстване: помогнете на тези деца, понеже те биха могли да бъдат вашите; тези страдащи майки, те са вас) и... в политическото поле. Това развитие отчасти обяснява, че отсега нататък ще сме свидетели на популистки избирателни кампании, в които кандидатът ще се старае да отговаря на своя осреднен избирател: той ще се прави на народ, за да говори от името на народа. Но в същото време то ни забранява да формулираме политически проект, който да предполага, че можем да кажем: „Ето осем милиона воли и интереси, които могат да контрастират и да си противоречат; моя отговорност е, като избран, да се опитам да изведа от тези осем милиона гласове някои водещи линии, за които, мисля (може би неправилно), че биха очертали едно общо благо. Нещо повече, трябва да ви призная, че по всяка вероятност този проект не би могъл да бъде завършен до края на моя мандат”. Подобен дискурс е все по-труден в един свят на непосредственото и незабавното; и на индивидуалности, затворени в представителството - огледало.
 
Въпросите зададе Марин Бодаков
Превод от френски Момчил Христов
 


[1]Вж. Michel Dobry, Sociologie des crises politiques, Les presses de Sciences Po, Paris, 2009 (бел. пр.).
[2]Вж. Надеж Рагару, Преплетените времена на настоящето, Критика и хуманизъм, София, 2010 (бел. пр.).
[3]Вж. напр. Томас Кун, Структурата на научните революции, Петър Берон, София, 1996 (бел. пр.).
[4]Вж. Michel de Certeau, L’écriture de l’histoire, Gallimard, Paris, 1975 (бел. пр.).
[5] Howard S. Becker, Telling About Society, The University of Chicago Press, Chicago, 2007 (бел. пр.)
[6]Вж. Paul Veyne, Les grecs ont-ils cru à leurs mythes ?, Seuil, Paris, 1983 (бел пр.).
[7]На бълг. – Мария Тодорова, Балкани – балканизъм, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2008 (бел. пр.).
[8] Вж. Франсоа Артог, Режими на историчност. Презентизъм и изживявания на времето, НБУ, София, 2007 (бел. пр.).
[9] Срв. Микаел Фьосел, „Всичко се движи по-бързо, а нищо не се променя: парадоксът на ускорението”, В: Култура, бр. 25, 2 юли 2010 (бел. пр.).
 

 

 

 

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”