Невъзможното спокойствие
Сряда привечер, радио в залата. Премиерата на радиопиесата "Великденско вино" от Константин Илиев беше в Първо студио на БНР на 27 октомври. Режисьор е Иван Добчев, редактор Майя Динева, в ролята на поп Кръстьо - Георги Къркеланов. Първото представяне пред публика на радиопиесата разчиташе на нетрадиционен код – актьорът Георги Къркеланов, предрешен в свещенически одежди, изпълни на живо началните минути от постановката, а след това не напусна сцената. По време на близо едночасовия запис той „задвижваше“ ключовите моменти с премерени жестове (все пак в центъра е звукът). Наблюдавах внимателно реакциите на публиката. Търсеше невидима бариера: скръстени ръце, шепи пред устата, втренчено гледане. Ексцесивността на текста, еретична за 70-те, запазва степените си на влияние и в съвременния прочит.
Подозрително мълчание. Дори и провокативните моменти със стиха за магарето и заплахата на поп Кръстьо към Иван Вазов не събудиха кратки реплики в публиката. Ако беше липса на интерес, щеше да проличи в погледите. Тълкуванието е по-скоро друго – гневният монолог на набедения поп, мрачните детайли от „революциите“ (някога мислени главно през романтичния идеал), изкрещяването на изповедта вцепеняват, приковават вниманието, забавят движенията на лицето. Катарзисът е доловим чак към края на пиесата в събуждането на аналогии между образа на Левски и Божия син. Но радиовариантът на "Великденско вино" не е пиеса на постижимото спокойствие – невротичността от признания, обвинения и разкрития не може да бъде овладяна в исторически компромисна версия, която да „стои“ автентично за финал.
Радиопремиерата на "Великденско вино" беше четири дни по-късно, на 31 октомври от 16 часа по програма „Христо Ботев“. Регистрирам я като факт в ефира заради една съществена разлика от представянето й пред публика – не слушайте този запис, ако не сте предупредили хората около вас какво предстои. Ако за пространството на Първо студио на БНР (публика – сцена) ексцесивността и ловешкият диалект на поп Кръстьо могат да бъдат по-лесно възприети заради импровизираната „театрална матрица“ на представяне, то за несвикналото слушателско ухо инициацията е малко по-трудна. Но това е обяснимо. Демитологизацията на българския героизъм - „Изядохме та, Игнатие, изпихме та!”, винаги е изпитание за сетивото за слово на пристрастния слушател. А историческият канон до един ни е направил пристрастни. Ето защо травмата си струва.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
