За солидарността и други важни в живота на киното ни неща
Надявам се да сте забелязали, че във водената напоследък битка около финансирането на филмовото производство кинематографистите проявяват така дефицитната в националния ни манталитет солидарност. Ако това се случваше по-често през изтеклите две десетилетия, сигурно щяхме да избегнем много от претърпените загуби. Най-големите от тях са продажбата на производствената база и варварската приватизация на кината. Никое друго изкуство не е понесло подобни щети.
Струва ми се, обаче, че сега ни сполетява друга беда – в обществения климат около тежненията на кинематографистите липсва необходимата по-широка подкрепа. Това се улавя и с просто око. Навярно в нещо сме виновни самите ние. Но има и обективни причини, върху някои от които ще насоча вниманието си.
Преди всичко, филмите, създадени след т. нар. промени, сред които има много качествени, нямаха нормален публичен живот. Най-вече - поради изчезването на традиционните малки и по-големи кина в центъра на градове и села. С времето в София нещичко се промени, но нито шумните молове са подходящи за сериозно филмово преживяване, нито намиращите се в периферията на града мултиплекси, особено при „прелестния” ни обществен транспорт, са в състояние да откроят по подобаващ начин филмовите премиери като събитие. Но това за столицата, а в страната? Има дори окръжни градове без нито едно кино… Частните телевизии са повече от пренебрежителни към българските филми; националната е по-отзивчива, но в никакъв случай не и адекватна (да сте запомнили някакъв важен публичен дебат на тази тема?), а отношението й към документалните произведения е направо престъпно. Откъде тогава да дойдат респектът и съпричастието на зрителите?!
Тук навярно някой вече се кани да ми напомни, че изобщо животът на филмите в последно време се промени (видеото, DVD, интернет…). Така е, но именно поради това по света хората правят колосални усилия за обновяване на салоните, в които филмите живеят по традиционния начин. Ние отдавна забравихме, че сме имали едно прекрасно кино още от началото на ХХ век – „Модерен театър”, именувано по-късно „Цанко Церковски”, а унгарците дълго и скъпо ремонтираха неговия събрат „Урания” в самото сърце на Будапеща и сега там, в бароков комфорт, всичките национални филми преживяват премиерите си. Така да се каже, и слепият да ги забележи. Далеч по-осезаеми са и усилията за общи действие между киното и телевизията, които навсякъде се предприемат.
Ако искаме обществеността да ни разбере по-добре, трябва по-отчетливо да обясняваме, че всички страни в Европа субсидират филмовото си творчество. И не защото правителствата им са по-ларж, по-малко пестеливи, а защото територията, в която то се разпространява, е по-ограничена и с много малки изключения вложените средства не се възвръщат. Това успяват да постигнат само САЩ, Китай и Индия (дори Русия се затруднява).
Не по-малко съществено е и другото - че Европа държи на културната отличителност, че гледа на киното и на изкуството изобщо като на участник в съхраняване на националната идентичност. За това работят и общи институции, каквато е Евроимаж, но само при наличие на поддръжка от отделната страна.
В този смисъл, и нашето кино ни е необходимо - както за самопознание, така и за взаимното опознаване на културите във все по-настъпателния процес на глобализация. Прозвучалите напоследък гласове за това, че можем да си живеем и без родно производство, щом в света има толкова могъщи, всеможещи кинематографии, са инфантилни и порочни. Нито една кинематография, пък било то и най-великата, не може да замести съществуващото извън нея многообразие.
Сегашната финансова криза засегна филмопроизводството по всички краища на света. В далечно Мексико, например, годишната бройка падна от 70 на 10. Но неотдавна прочетох текст, който представя новата ситуация и ми направи силно впечатление: „Националният елит – пише там – реши да подкрепи киното и то се възстанови”. Ако на някого словосъчетанието „национален елит” му се струва неправомерно високо за нашите местни условия, да го редуцира във вариант като: „онези, от които това зависи”. Те трябва да се грижат преди всичко за справедливото и целесъобразно разпределение на средствата в областта на културата и да следят за спазването на поетите ангажименти. А то един министър може да реши, че днес повече пари са нужни на едно от тях, за да си построи мини Лувър, утре друг ще поиска да направи българска Хeопсова пирамида…
Ако „онези, от които това зависи” искат да направят нещо разумно за българското кино, то незабавно трябва да се заемат със създаване на Национален филмов фонд. Поради това, че в страната ни има валутен борд, може да е по-трудно, но сигурно е, че не е невъзможно. Много закъсняхме, почти всички екс соцстрани го направиха, защото е най-доброто средство за преминаване към пазарната икономика. В основата му ще са средствата, отделяни от държавата, около тях ще се трупат различни отчисления: от телевизии, реклами, билети и др. (всяка страна решава сама откъде). Държавна грижа е и да се определят данъчни преференции за бизнеса, който да отделя пари за култура и в частност - за филми. Може да ви харесват или да не ви харесват турските сериали, но погледнете колко са запазените марки на спонсорите в края на всеки епизод – при най-добрите те надминават сто. Нещо подобно у нас напоследък се случи при фестивала „Любовта е лудост” във Варна. Значи, може и сега, ако се вложат повече авторитет, енергия и мениджърска изобретателност.
Когато горепосочените неща просъществуват, продуцентите ще са принудени да забравят времето, когато тропваха на бюрото в Националния филмов център проект за един милион, та и повече, и искаха да получат, кой знае защо, така щедро определените по закон 80 на сто от средствата. Без грижа самите те да събират такива. Тоест, продължавайки да се държат като директори на продукция от социалистическо време. Може да се предположи, че нещата при финансовите отчети за получените пари са били по-коректни, но че творчески контрол върху това, което се създава с тях, не е имало, съм сигурна. Никой не е проверявал дали проектът се реализира според приетия за субсидиране вариант. Такова наблюдение не би имало нищо общо с известната ни от миналото държавна цензура. Дали пък т. нар. данъкоплатци, които сега не проявяват съпричастие към защитата на родните ни филми, не са усещали всичко това? Отрадно е, че вече имаме продуценти с друго поведение. А и примери на филми, пожънали най-много отличия и у нас, и в чужбина - игралният „Източни пиеси”, а и някои документални, които са създадени без каквато и да е държавна подкрепа.
Еснафско ще е да съветваме режисьорите да се насочват към по-евтини филми. Те са свободни да правят, каквото пожелаят. Ако си осигурят пари и техника, могат и български „Аватар” да спретнат. Но е добре да им напомним, че талантливи кинематографисти от Западна Европа, от Иран, Китай, Турция, Румъния и др. опонират на увлеченията по технологичните новости, като постигат резултати в полето на класическия (някъде дори минималистичен) реализъм. При ниски бюджети, с дигитална или аналогова камера, те въвеждат зрителя в мистерията на всекидневието и чрез необикновено прости сюжети и изразни средства постигат дълбоки истини за личното и за социалното битие на хората. В националното ни филмово производство, естествено, трябва да има разнообразие от жанрове, но именно филмите от този тип биха му обезпечили стабилен успех и престиж (вътрешен и международен), каквито не могат да му донесат онези, които търсят касов успех с цената на отстъпки пред добрия вкус. Кой знае защо, тях напоследък определен кръг кинематографисти ни сочат като панацея. В тази връзка е добре да припомним разликата между комерсиалния и меркантилния филм, коментирана от теоретиците на киното още преди стотина години. Характеристиката е актуална и днес. Ето я: комерсиални филми са тези, които, овладявайки до максимална степен кинематографичното майсторство, макар да целят определена печалба, са качествени произведения; меркантилни са онези, които с цената на унизителни отстъпки пред най-невзискателния зрител гонят само печалба. Не оправдавам никого, най-малко хората с търгашески манталитет, но ми се струва, че ако у нас филми, съшити от съмнителни по качество скечове, се предлагат като пример за комерсиалност, то е и поради отсъствие на наша собствена норма в това отношение. А може би поради отсъствие и на кинематографисти със съответен талант (поне в този момент). Чувала съм Спилбърг да казва, че филмите, които прави, са „народни”. Нашите доморасли днешни кинонародняци може и да догонват родната чалга по касов успех, но, уви, не отиват по-далеч от нея и по псевдоартистичните си качества.
Поради отсъствие на филмов фонд, на киносалони, на по-прецизни законови постановки и т.н. пропиляхме много творческа енергия, загубихме ориентирите на добрите си традиции за кинематографично качество, а, както се вижда, и не малко от общественото доверие, което киното ни имаше. Това, както всеки разумен човек разбира, не са загуби единствено за самите кинематографисти. Ще си спестя общите думи за духовността, за ролята на културата в живота на нацията и т.н., които май вече никого не трогват. Може би ще е по-ефективно да заговорим за индустрия, която ще произвежда национален художествен продукт и ще дава работа на много хора. Но и нещо друго – продуцирането на по-голям брой филми не е самоцел. Нито само поле за изява на повече автори. Единствено то може да обезпечи разгръщането на нормална индустрия, естествено развитие на процес, който предполага многообразие на жанрове и стилове. Многото филми се отразяват благоприятно и върху общуването със зрителя. При наличие на разнообразие, всеки по-свободно проектира себе си, по-уверено търси и намира своето екранно удоволствие. Малкото филми неусетно настройват към свръхвзискателност, към неправомерни очаквания, а оттам - и към негативизъм.
Обобщено казано – по много причини, упоменати и неупоменати тук, е дошъл моментът за бързи и радикални промени, с осъществяването на които трябва да се заемат най-компетентните киноексперти, законотворци и финансисти. Моментът е подходящ и поради това, че в последно време се натрупаха по-голямо количество окуражаващи като качество, като идеи и кинематографична изразност филми, немалка част от които са направени от млади хора. Много съществено е, че в тях се усеща, макар и още не съвсем избистрено, присъствие на стилово родство, тоест, на художествена солидарност. Защото, въпреки наличието на добри филми, през последните десетилетия в продукцията ни се наблюдаваше някаква разпокъсаност, разнобой в тематично и формално отношение. Това също й пречеше да присъства по-ярко в културата ни, в обществения живот.
Единството и в художествения облик на филмите, и в общественото поведение на създателите им може и да не се оповестява чрез манифест, да не се заявява като програма, но винаги се улавя от зрителя и вдъхва усещане за сила, за подем. Ако се задържи и развие, сигурно е, че то ще роди повече доверие и респект, повече подкрепа за българското филмово творчество. Тези, от които днес то, заслужено или не, е лишено.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 18.07.2011 22:44
Baroque
Baroque
От: ivan nikolov
Gospozho Naydenova, za vashe svedenie kino Urania ne bi moglo da predostavi nikakav 'бароков комфорт' po prostata prichina, che e postroeno v stil secession s neogotichesko veneziansko i drugi vliyaniya (no ne i baroque). Ai, ai, ai, gospozho doktor, pravite li razlika mezhdu tezi stilove?
