Автентично, важно, вълнуващо
За пети пореден път “Златна роза” отиде при дебют. И веднага се налага първата рекапитулация - различните журита от началото на ХХI век демонстрират завидна демократична последователност (през 2002 носител на “Златна роза” е “Емигранти“ на Людмил Тодоров и дебютанта Ивайло Христов, през 2004 - “Мила от Марс“ на Зорница-София и “Изпепеляване“ на Станимир Трифонов, през 2006 - “Маймуни през зимата“ на Милена Андонова, през 2008 – “Дзифт” на Явор Гърдев).
И все пак, 29-ото издание на Фестивала на българския игрален филм няма аналог в 49-годишната си история. За първи път имахме 29 заглавия и сред тях – 11 първи филма (и младите автори, с малки изключения, се оказаха далеч по-адекватни от майсторите). За първи път от 22 филма в конкурса журито награди само дебюти. За първи път собствената продукция на БНТ бе прилична. За първи път се връчи “Златна роза” за късометражен филм. За първи път се проведе отворена дискусия “Стратегии за международния успех на съвременното българско кино” с чужди експерти (Ренате Ружинас от Media Film School в Мадрид, Якобин ван дер Флюд от CineMart в Ротердам и Фредерик Боайе от Quinzaine des realisatateurs в Кан). За първи път “Златна роза” имаше нов и атрактивен дизайн (на Камен Балкански). За първи път бе наета PR агенция и младите хора от аrtinvision работиха ефективно за качественото провеждане и отразяване на фестивала. За първи път в новата история на “Златна роза” (от 1994) прожекциите бяха посетени от над 10 000 зрители. За първи път режисьори и продуценти на конкурсните филми се обединиха и бойкотираха фестивала в знак на протест срещу намаляването на субсидията за кино, т.е. драстичното държавно нарушаване на Закона за филмовата индустрия. За първи път цялата гилдия се обедини около този протест, а знакът бе траурна лентичка на баджа.
И от всички тези безпрецедентности се получи поредният български абсурд – финансовото порязване на киното ни се случва в момент, когато то е в реален подем, ресорен зам.-министър на културата е основателят и дългогодишен изпълнителен директор на Националния филмов център Димитър Дерелиев, а най-урожайната 29-та “Златна роза” бе лишена не само от празник, но и от среща между създатели на филми и публика. Да не говорим, че нямаше и церемония по закриването, ерго – не се връчиха наградите на журито. То, на свой ред, след като си свърши работата, също се присъедини към протеста с декларация до всички държавни институции.
Що се отнася до самия протест, той е колкото важен, толкова и непрецизиран – ако на откриването прочитането на декларацията от режисьора-продуцент на най-гледания български филм “Мисия Лондон” Димитър Митовски бе печеливш ход, “криенето” на режисьори и продуценти в залата на БНР или в отсрещни кръчми се оказа некреативна стратегия. В крайна сметка, критиците, разпнати между съпричастието към протеста и вършенето на работа, т.е. коментирането на филмите, трябваше да дообясняват за какво, аджеба, става дума – в културен, социален, екзистенциален аспект... Посланието на този радикален ход от страна на режисьори и продуценти би било далеч по-смислено, ако авторите се бяха срещнали със своята публика, която страстно ги очакваше, аплодирайки произведенията им (дори и тези, които не заслужаваха). Но този протест трябва да продължи, тъй като наглостта на властта е непоносима – още по време на „Златна роза”, а и след това в интервюта министър Вежди Рашидов заплашва с отменяне на Закона, защото така се случвало „по време на война и криза”.
Но тъй като смисълът на фестивала е да се обгледат филмите от последните две години в контекст, тук ще се съсредоточа върху тенденциите, изскочили от тази (вероятно последна) голяма продукция. И, подобно на авторската безпощадност в интерпретирането на днешния ни свят, и аз на свой ред ще се опитам да изтикам сантимента, т.е. болката от предопределената безбъдещност на българското кино.
Подобно на предишните издания на “Златна роза”, и този фестивал бе доминиран от разфасоването на днешността. Отново, както през 2006, Дунав се оказа примамлива филмова дестинация – от Видин до Силистра.
Повечето от филмите отразяват не само духовните и социалните, а и естетическите вибрации на неудовлетворението в края на първата декада от ХХІ век. Във времето на глобалната жанрова флуидност бяхме свидетели на колоритен микс от авторски стратегии за запечатване на времето: от софистицираната метафорика (етически-приказният “Цахес” на Анри Кулев по сценарий на Христо Ганев или антиутопичният MoonLake на Иван Станев), през автентично-дистанцирания разказ (повечето филми) до изкушението на чистия жанр, позициониран в две държави (чародейната мелодрама в “Стъпки в пясъка” на Ивайло Христов между България и САЩ или сатиричната комедия в “Мисия Лондон” на Димитър Митовски между София и Лондон).
В минималистични сюжети и на пръв поглед банални фабули, през изобразяването на човешките колизии в почти документален формат, независимо дали става дума за ъндърграунда, маргиналията или истаблишмента, филмите се превръщат в травматична анамнеза на социалните конвулсии. През абсурд и натурализъм, страх и смях те разсъждават не само върху проваления житейски проект, та дори да е утопия, а изобщо върху обществения провал, детерминирал несбъдването на мечти в български условия през разните проявления на особеностите на националния характер. Филмите артикулират хаоса в душата/обществото и белезите на опустошение върху терена на екзистенциалното с универсално внушение. То е експонирано в киното на класиците (“Козелът” на Георги Дюлгеров, “Цахес”, “Светото семейство” на Красимир Крумов-Грец, “Раци” на Иван Черкелов, “Ако някой те обича...” на Киран Коларов) или в “Стъклената река” на Станимир Трифонов (вж. „Култура”, бр. 34 от 2010). Сред тях най-адекватни в контекста на днешното кино са “Раци” и “Светото семейство”. И ако първият (вж. “Култура”, бр. 38 от 2009) в своето антропологично отчаяние е по-философичен, вторият е комуникативен, лаконичен и съкрушителен. Продължавайки линията на занимание с децата на прехода, зачената с “Под едно небе”, този филм на Грец стига до безпощадността на безмълвието. Но цялата тази наша безпризорна днешност се оказа представена с най-високоенергийна рефлективност в дебютите (“Източни пиеси”, “Лов на дребни хищници”, “Подслон”, “Тилт”, “Ловен парк” на Любомир Младенов, “Дървеното езеро” на Ясен Григоров). В различни стилистики, но с пиетет към достоверността и детайла, тези филми разказват българското живеене преди 10 ноември 1989 и днес през актуални кинематографични проекции на градските топоси и универсалните парадигми родители-деца, агресия-апатия, праведност-грях, любов-ненавист. Чрез психологически вярното обиграване на извечните мотиви за бягството, любовта, престъплението, манипулацията, безотговорността, смъртта или затвора, авторите им ги изграждат като микрокосмос на депресията...
Прави впечатление, че, независимо от рецидивите на драматургична недостатъчност или словесна/монтажна логорея, повечето филми се опитват да избягат от досегашните стандарти на българския киноразказ – всичко, което се случва на екрана, изглежда не само автентично, а и важно, и вълнуващо. Вярваш и на ситуациите, и на диалога, ако не става дума, разбира се, за костюмни недоразумения като “Гераците” на Максим Генчев или “Още нещо за любовта” на Магдалена Ралчева по сценарий на Георги Данаилов.
Героите във филмите на тазгодишната „Златна роза” са предимно единаци-емигранти – реални и метафорични, гонени, неразбирани, неразбиращи или просто търсещи себе си в „тясно тяло”. А за актьорите ни би могъл да се напише отделен текст – от Велко Кънев и Ивайло Христов, Христо Шопов и Георги Стайков, през Иван Бърнев, Мариан Вълев и Деян Донков до най-младите Ованес Торосян, Захари и Явор Бахарови (Анри Кулев ги е снимал дори заедно)...
Неприсъждането на награда за женска роля бе закономерно, след като се залага само на дебюти – младите Радина Кърджилова („Тилт” и “Новият” на Вито Бонев) и Яна Титова („Стъпки в пясъка” и „Лов на дребни хищници”) наистина са симпатични като фатални любими от соца до днес, но ролите им са по-скоро резоньорски и присъствието им изобщо не стига до градуса на сюблимната Йорданка Стефанова в „Светото семейство”.
Друга тенденция, уловена на „Златна роза”, е вдъхновяващата изобразителна култура в повечето български игрални филми (дори в иначе невнятния “Ако някой те обича...” на Киран Коларов): от натурата и декора до плановете, ракурса и колорита. Визията се явява особеният код, през който се моделира конфликтът между социум и екзистенция на екрана. За пореден път бяхме свидетели на поразителната мощ на българските оператори – от класиците Емил Христов („Стъклената река”, „Стъпки в пясъка”, „Светото семейство”, „Ако някой те обича...”), Рали Ралчев („Раци”, „Тилт” и „Зад кадър” на Светослав Овчаров), Димитър Гочев („Хъшове” и „Малка нощна приказка” на Николай Акимов), Светла Ганева („Цахес”), Стефан Иванов („Moon Lake”) до младите Крум Родригес („Подслон”), Антон Бакарски („Лов на дребни хищници” и „Ловен парк”), Ненад Бороевич („Мисия Лондон”), Юлиан Атанасов („Източни пиеси”)... С различни визуални поетики те са материализирали режисьорските търсения с изтънчена тревожност, урбанистичен автентизъм или клипова неистовост. В поне три от филмите София е неузнаваема до шок. Само не разбрах защо, при положение, че имат копие на 35 мм, повечето филми бяха показани на видео. Аргументиран отговор няма.
Оказа се, че, освен субсидираните от държавата български филми и копродукции, на тазгодишната „Златна роза” имаше и пет независими филма. Тъй като за „Източни пиеси” също съм писала (вж. Култура, бр. 37 от 2009), както и за MoonLake(вж.”Култура”, бр. 26 от 2010), тук ми се ще да отбележа концептуалните черно-бели дебюти „Ловен парк” и „Дървеното езеро”. Те са полюсни експерименти в заниманието с младежките фрустрации – колкото мълчалив, крачещ и отворен е първият, толкова словоблудски, статичен и херметичен е вторият. И двата са по-дълги от допустимото, но са симпатични и маниашки.
За много от филмите тепърва ще се говори и пише – нека излязат на екран. Но като цяло кинематографичният пейзаж на „Златна роза” бе по-малко красив и повече достоверен. Освен това, видима е продуцентската амбиция да се транслира филма по световните стандарти – с размах и самочувствие. Отличникът в това отношение е „Мисия Лондон” – докато траеше фестивалът, Димитър Митовски и Иван Дойков литнаха до Будапеща, за да присъстват на унгарската премиера на филма. И се върнаха. Тоест, вече не става дума просто за инкасиране на средства (държавни или от чужди фондове и телевизии), а за глобална продуцентска стратегия - от проекта до срещата му с публиката. В този аспект е тъжна участта на „Прима, примавера”, който е минал по унгарските кина, а тук все още не е излязъл.
Тазгодишната „Златна роза” доказа, че когато филмите имат богат контекст, киното ни се включва темпераментно в обществения дебат за състоянието на нацията ни и човека изобщо – с разни стилове и възможности. Главната рекапитулация е, че поколенията се сменят. Не бих искала да ги противопоставям, но все пак отказвам да премълча, че именно младите филмови автори хващат по-ефективно времето – от собствените си пристрастия до живота на хората, живели и през 70-те години на ХХ век, когато много от тях са се раждали. Филмите им излъчват енергия. Дават упование за предстояща вълна. Но именно в контекста на «Златна роза» тя е поредната утопия – орязаната държавна субсидия за следващите 3 години недвусмислено предопределя нова агония за българското кино при отсъствието на фонд. Неслучайно лайтмотивът на фестивала бе, че след две години няма да има нито кино, нито «Златна роза». Едва ли в Министерството на културата не разбират важността на тази част от националната памет и култура. Играта е друга. Каква е? Геноцид?!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
